О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 19
Гр.София, 08.01.2016 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение, в закрито съдебно заседание на дванадесети октомври през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
Като изслуша докладваното от съдия Петя Хорозова т.д.№ 883/2015 г., за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от процесуалния пълномощник на [фирма] [населено място] – адв. Г. А., срещу решение № 1843/02.10.2014 г. по т.д. № 199/14 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1674/14.10.2013 г. по т.д.№ 116/2012 г. на СГС, ТО, VІ-6 състав В ЧАСТТА, с която касаторът е осъден да заплати на Министерство на отбраната на Република България, [населено място] 1 054 650.75 лв., представляващи участието на Министерството в положителния финансов резултат на застрахователя, съгласно чл.23 от договор № УД-12-98/04.06.2004 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 12.01.2012 г. до окончателното й изплащане.
В жалбата се съдържат подробни доводи за допуснати от съда нарушения на процесуалните правила, материална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Претендира се отмяната му като неправилно и постановяване на друго по съществото на спора, с което предявеният иск да бъде изцяло отхвърлен, ведно с присъждане на сторените по делото разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се моли да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение, при условията на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, поради погрешно разрешени обуславящи правни въпроси относно погасителната давност, относно тълкуването на договора по чл.20 ЗЗД и относно приложението на чл.272 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – Министерство на отбраната, чрез процесуалния си пълномощник – Д. Г., юрист в дирекция на МО, с писмен отговор оспорва наличието на основания за допускане на решението до касационен контрол.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид доводите на страните във връзка с чл. 280 ал. 1 ГПК и данните по делото, приема следното:
Касационната жалба е депозирана от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен акт, поради което е допустима.
Съставът на Софийския апелативен съд е разгледал спор с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД. Съобразно твърденията на ищеца Министерство на отбраната, между страните на 04.06.2004 г. е бил сключен договор за застраховане на военнослужещи от българския контингент за изпълнение на задгранична мисия на територията на И. със застраховка „Злополука” и „Медицински разходи” със срок на действие 1 година. Съгласно чл.23 от договора, в края на договорения период застрахователят осигурява на застрахования участие в положителния финансов резултат /ПФР/ за всички видове застраховки при покритие на всички видове военни рискове, свързани с изпълнение на служебните задължения на личния състав на батальона в И., с параметри, определени в цитираната разпоредба. След изтичане на срока, ищецът неколкократно е отправял искане за определяне участието на министерството в ПФР, като на 18.07.2008 г. застрахователят е заявил, че квотата на щетимост е 45.69 % и не е налице положителен финансов резултат, с оглед извършено от последния презастраховане, разходите по което са отчетени при изчисляване на резултата. Според ищеца, това противоречи на уговорката в чл.23 от договора, като при спазване на посочената в същия член методика на определяне на положителния финансов резултат му се дължи сумата 1 054 650.75 лв. Според ответника [фирма], искът е недопустим, а евентуално неоснователен, като предявен след изтичане на погасителната давност по чл.110 ЗЗД, с начален момент на изискуемост на вземането – 06.06.2005 г. Поддържа, че за МО не е възникнало вземане по договора, т.к. квотата на щетите надхвърля 45 %, а споразумението е, че участие в ПФР е дължимо, ако квотата на щетите е до 45 %. Оспорва и размера на претенцията. С допълнителната искова молба ищецът излага доводи, че срокът на действие на договора и неговият край съвпадат с изтичане на всички видове давностни срокове, касаещи различните видове застраховки и именно това е моментът, към който следва да бъде изчислен финансовият резултат. Намира, че това е станало на 04.06.2008 г., като от разменената кореспонденция между страните е видно, че ответникът е направил и признание на задължението си /писмо от 04.01.2010 г./, с което давността е прекъсната. С допълнителния отговор ответникът оспорва наличието на признание за съществуване на спорното вземане, навежда и възражение за частична недействителност на уговорката в чл.23, поради липса на съгласие.
За да намери предявения иск за основателен, въззивният съд е констатирал, че в жалбата липсват оплаквания за неправилно установена от СГС фактическа обстановка, а с оглед конкретно изложените в нея доводи е приел следното:
Задълженията на застрахователя за изплащане на участие в положителния финансов резултат и предпоставките, при които същото се реализира, са уговорени в чл.23 от договор № УД-12-98/04.06.2004 г., в срока на който са издадени отделните застрахователни полици. Споделен е изводът на първоинстанционния съд, че МО не е можело да иска заплащане на сумата по чл.23 от договора преди изтичането на сроковете на всички полици и изплащане на дължимите по тях обезщетения, като моментът, в който е било възможно определянето на финансовият резултат е 04.06.2008 г. – денят, в който изтича тригодишата давност за предявяване на правата по отделните полици по чл.392 от ТЗ /отм./. Ето защо от този момент започва да тече и погасителната давност относно вземането по чл.23 от договора, като по отношение на мотивите в тази връзка, съдът е препратил към първоинстанционното решение, на основание чл.272 ГПК. Отчетена е и водената между страните в същия смисъл кореспонденция и становището на ответника, че финансовият резултат не може да бъде определен в по-ранен момент. Констатирано е също, че с писмо от 04.01.2010 г. от ответника до ищеца е признато задължението по чл.23 от договора /в размер, при който са съобразени и разходи по извършено презастраховане/. С него е прекъсната давността и е започнала да тече нова такава, която към момента на подаване на исковата молба – 12.01.2012 г. не е изтекла, до който правилен извод е достигнал и СГС. Като неоснователен е счетен доводът за недължимост на участието на ищеца в ПФР, поради осъществени разходи по презастраховане. С разпоредбата на чл.23 ответникът е поел задължение да заплати на МО участие в ПФР за всички видове застраховки при покритие на всички видове военни рискове, свързани с изпълнение на служебните задължения на личния състав на батальона в И., с параметри, както следва: при квота на щетите от 0 %, участието в ПФР възлиза на 30 % от нето-премията, при квота на щетите до 15 % – 20 % от нето-премията, при квота на щетите от 15 % до 30 % – 15 % участие от нето-премията, при квота на щетите от 30 % до 45 % – 10 % участие от размера на нето-премията, при квота на щети над 45 % – не се предвижда участие. В договора понятието „нето-квота” е дефинирано като процентно съотношение между изплатени обезщетения и висящи плащания по отделните полици към събраната нето-премия, която представлява от своя страна 75 % от бруто-премията. Това води до извода, че финансовият резултат има значение единствено за сключените по чл.1 от договора застраховки, нето-премията по тях и нето-щетите, чийто начин на определяне е посочен в договора. В допълнение към този извод отново е направено препращане към мотивите, изложени в първоинстанционното решение, като подробни, задълбочени и правилни. Заключено е, че при определяне на финансовия резултат не следва да се вземат предвид разходите по презастраховането, следва да се съобрази установената квота на щети в размер на 9.14 % /определена на база изплатени застрахователни обезщетения/, при която на ищеца се дължи участие в размер на 20 % от нето-премията, равно на исковата сума – 1 054 650.75 лв.
Съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, при обосноваване на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът следва изрично, точно и ясно да формулира материалноправния или процесуалноправния въпрос, който въззивният съд е разрешил с постановения от него акт и въз основа на който е изграден крайният извод относно изхода от спора. В случая по посочения съобразно цитираното тълкувателно решение ред е формулиран само един материалноправен въпрос: „Могат ли страните или съдът да променят началния момент на погасителната давност в случаите на чл.114 ал.2 ЗЗД?”, за който се твърди, че е решен в противоречие със задължителна съдебна практика – Решение № 224/11.07.2011 г. на ВКС по гр.д. № 371/2010 г. на ІV ГО, постановено по реда на чл.290 ГПК. Решението съдържа обвързващо произнасяне по въпроса за приложението на чл.114 ЗЗД вр. чл.84 ЗЗД вр. чл.36 ЗА относно началото на погасителната давност за вземане, произтичащо от договор за правна защита по дело, като е посочено, че в тази хипотеза поканата е ирелевантна за определяне на началния момент на давностния срок, който тече от извършване на уговореното правно действие, съгласно чл.114 ал.2 ЗЗД. В останалата част Изложението съдържа оплаквания, съставляващи основания по смисъла на чл.281 т.3 ГПК, които не могат да бъдат преценявани при селекцията на касационните жалби.
Съставът на ВКС, търговска колегия, ІІ ТО счита, че формулираният от касатора правен въпрос не отговаря на критерия на чл.280 ал.1 ГПК – да е от значение за изхода на спора.
Волята на въззивния съд не е обусловена от твърдяното изменение /от съда или страните/ на началния момент на течение на погасителната давност, който е установен с повелителна норма – чл.114 ЗЗД, а от преценката, кога паричното вземане на ищеца е станало изискуемо, предпоставка за което е неговата определеност, респ. определяемост /в тази насока вж. напр. Решение № 150 от 05.11.2010 г. на ВКС по т.д.№ 165/2010 г., ТК, І ТО, според което правото на бившия член кооператор да получи дяловата си вноска възниква от момента на решението на общото събрание за изключването му, но към този момент то съществува в неопределено, висящо състояние. За настъпване на изискуемостта му по смисъла на чл.114 ал.1 ЗЗД, то трябва да бъде определено, а това става с приемане от общото събрание на кооперацията на ГФО, представляващо и условие за изплащане на задължението за връщане на дяловата вноска/. Отделно от казаното, нормата на чл.114 ал.2 ЗЗД е неприложима в настоящата хипотеза, доколкото нито съдилищата при разглеждането на спора са се позовали на нея, нито страните са уговорили изискуемостта на вземането да възниква след покана. Независимо, че липсата на общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК е достатъчно основание за недопускане на касационен контрол, следва и да се посочи, че цитираната от касатора съдебна практика, с която се аргументира допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, не е относима към конкретния казус, както и към поставения от касатора правен въпрос, спрямо разрешения от ВКС в решение № 224/11.07.2011 г. по гр.д. № 371/2010 г.
По изложените съображения настоящият съдебен състав на ВКС, ТК, ІІ отделение намира, че не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационно обжалване, поради което и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1843/02.10.2014 г. по т.д. № 199/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: