О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 64
София, 05.02. 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на трети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
ч.т.дело № 187/2020 година
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от В. БИЗНЕС Г. ЕАД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 760 от 04.11.2019 г. по в.ч.т.д. № 657/2019 г. на Апелативен съд – В., Търговско отделение, с което е потвърдено определение № 3001 от 16.08.2019 г. по т.д. № 964/2018 г. на Окръжен съд – Варна за отхвърляне на молба вх. № 21865/16.07.2019 г. на В. БИЗНЕС Г. ЕАД за изменение на постановеното решение в частта за разноските, чрез намаляване на размера на присъдени в полза на ТУИ БЪЛГАРИЯ Е. прекомерно адвокатско възнаграждение и завишена държавна такса.
Частният касатор поддържа доводи за неправилност на атакуваното определение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Счита, че при определяне цената на иска по чл.135 ЗЗД следва да се изхожда от защитавания от ищеца материален интерес, а именно, удовлетворяване на неговото вземане. Твърди неправилност на извода на съда, че цената на иска се определя въз основа на стойността на договора, чиято относителна недействителност се претендира. Счита за неправилно понятието „материален интерес“ по см. на Наредба № 1 от 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения да се приравнява на понятието „цена на иска“. Според частния касатор, съдът не се е произнесъл по възражението за прекомерност на претендираното и присъдено в полза на ищеца адвокатско възнаграждение, а единствено се е позовал на посочената наредба, което не е достатъчно.
Иска се допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК по следните въпроси: 1. Може ли съдът да намали присъденото адвокатско възнаграждение поради прекомерност под минималния размер на Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения; 2. Следва ли при произнасянето по възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът да изложи конкретни мотиви за обема и сложността на предоставената правна услуга или е достатъчно да се позове на факта, че адвокатското възнаграждение е уговорено и изчислено в минимален размер по Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения; 3. Какъв е редът за определяне на цената на иска по иск с правно основание чл.135 ЗЗД; 4. Какъв е редът за определяне на минималния размер на адвокатските възнаграждения по иск с правно основание чл.135 ЗЗД – дали като основа за изчисляване размера на адвокатското възнаграждение следва да се вземе предвид цената на иска, произтичаща от стойността на договора, чиято недействителност се търси, или върху облигационното вземане, което ищецът защитава в хода на процеса и чието удовлетворяване се търси и 5. Какво е значението на понятието „материален интерес“ по см. на Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По първите два въпроса се сочи допълнителната селективна предпоставка по чл.280, ал.1, т.2, пр.2 ГПК, с позоваване на решение на С. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, а по останалите въпроси – т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
От ответника по частната касационна жалба – ТУИ БЪЛГАРИЯ Е., ЕИК[ЕИК], е постъпил писмен отговор, съдържащ подробно мотивирано становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Твърди се, че в жалбата и в изложението се съдържат доводи, релевантни само към мотивите на първата инстанция, но не и към обжалваното въззивно определение. Сочи се, че решаващият мотив на АС-Варна е, че въпросът за цената на иска, заявен от ищеца в исковата молба, не е повдиган от ответника нито в отговора на исковата молба, нито в първото по делото заседание и това негово право е преклудирано, и не може посредством оспорване на решението на ОС-Варна в частта за разноските да се пререшава въпросът за цената на иска. Счита, че по отношение на този решаващ мотив, не е поставен правен въпрос, съответстващ на изискванията на чл.280, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, при спазване на предвидения в чл.275, ал.1 ГПК преклузивен срок и е насочена срещу подлежащ на касационен контрол въззивен съдебен акт.
При постановяване на обжалваното определение, въззивният съдебен състав на Апелативен съд – В. е преценил посочената от ищеца цена на иска по чл.135 ЗЗД – 1 420 621.38 лв. и липсата на възражения по реда на чл.70, ал.1 ГПК. Приел е, че при тази цена на иска, заплатената от ищеца държавна такса в размер на 56 847.86 лв. е присъдена в полза на ищеца като част от разноските, а заплатеното от ищцовото дружество адвокатско възнаграждение в размер на 30 883.45 лв., в който размер е ангажирана отговорността за разноски на насрещната страна, е в минимален размер по Наредба № 1/2004 г. и не може да се квалифицира като прекомерно.
Съобразявайки доводите в молбата по чл.248 ГПК, въззивният съд е извел подробно мотивиран решаващ извод, че възраженията са основани на несвоевременно повдигнат въпрос за цената на иска, поради което са преклудирани. Съдът се е позовал и на ТР № 8/2012 г. по въпроса за стабилизиращия ефект на цената на иска, който намира проявление във всички фази на процеса.
Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Първите два въпроса, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, не удовлетворяват основната селективна предпоставка, доколкото са пряко относими към правилността на обжалвания съдебен акт. Самият частен касатор, при мотивиране на посочените въпроси сочи, че съдът не е преценил доколко уговореното адвокатско възнаграждение, присъдено в полза на ищеца, е справедливо и обосновано и не се е произнесъл изрично по възражението за прекомерност. Тези доводи биха могли да се разглеждат само във връзка с касационните оплаквания, но те не могат да обосноват достъп до касация по въпроси № 1 и № 2. В посочения смисъл са и указанията в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според които не е налице тъждество между основанията за достъп до касация и основанията за касиране.
Останалите въпроси не могат да се преценят като обуславящи за изхода на производството по чл.248 ГПК, тъй като решаващият извод на въззивната инстанция е изведен въз основа на изричната разпоредба на чл.70, ал.1, изр.2 ГПК, предвиждаща стабилизиране на посочената от ищеца/или определена от съда цена на иска. Именно въз основа на тази цена е внесена държавна такса, съответно присъдена в полза на ищеца в зависимост от изхода на спора, а заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение не е квалифицирано като прекомерно, с оглед констатацията, че то съответства на предвидения в Наредба № 1/2004 г. минимален размер. Допълнително следва да се посочи, че по въпроса за минималния размер на адвокатското възнаграждение, определено на база на материалния интерес по чл.7 от Наредба № 1/2004 г., е налице практика на ВКС, създадена по реда на чл.290 ГПК – решение по гр.д. № 1261/2016 г., IV г.о. / на която се позовава и ответника по частната касационна жалба/, в съответствие с която е разбирането на въззивния съд за размера, по който се определя минималния размер на адвокатското възнаграждение.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 760 от 04.11.2019 г. по в.ч.т.д. № 657/2019 г. на Апелативен съд – В., Търговско отделение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: