О П Р Е Д ЕЛ Е Н И Е
№ 369
гр. София, 18.06.2019 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ, второ отделение в закрито заседание на 22 май, две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ПЕТЯ ХОРОЗОВА
и при участието, като изслуша докладваното от съдия Боян Балевски търговско дело №2987/18 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „УниКредит Булбанк”АД-гр. София чрез процесуалния си пълномощник срещу решение № 2081 от 02.08.2018 г. по т.д. № 1489/2018 г. на САС,ТО, с което е потвърдено решение № 4761 от 30.06.2017 г. по гр.д. № 5719/15 на СГС, ГК, Първи с-в . С последното, по иск на В. Н. Т. срещу банката-касатор , на основание чл. 146 ал.1 ЗЗП е прогласена нищожността на клаузата в чл.9.4 от ОУ на банката за условията за предоставяне на кредити на физически лица като неразделна част от Договор за банков ипотечен кредит на ФЛ № 350 от 04.07.2008 г. и по втория обективносъединен иск „УниКредит Булбанк”АД-гр. София е осъдена да заплати на ищеца сумата от 26 938,68 евро на основание чл.55 ал.1,предл.1 ЗЗД-платена без основание възнаградителна лихва по месечните погасителни вноски за периода 29.04.2010 г. – 29.04.2015 г., ведно със законната лихва от датата на завеждане на ИМ до окончателното плащане, както и в частта за разноските.
В касационна жалба се поддържат доводи за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и материална незаконосъобразност.
От страна на ответника по КЖ е депозиран писмен отговор със становище за неоснователност.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение , като констатира, че решението е въззивно и цената на иска е над 20 000 лева намира, че касационната жалба е допустима , редовна и подадена в срок.
За да постанови обжалваното решение, с което е счел за основателни така предявените искове на В. Н. Т. срещу банката-касатор, въззивният състав е приел за установено от фактическа и правна страна следното:
Между банката-касатор и ищеца е бил сключен процесният договор за ипотечен кредит за сумата от 220 000 евро за срок от 120 месеца при договорна лихва в размер на 8,86 %/ 4.435 % -базов лихвен процент и 4,215 %- надбавка/. Възнаградителната лихва /ГЛП/ за съответния период се определя, според чл.4.1 от договора, от базовия лихвен индекс/БЛИ/ в размер на едномесечен EURIBOR и надбавка за редовен дълг в абсолютен размер на 4,125%. В чл.11.2 е уговорено,че банката може едностранно да променя ГЛП при условията на т.9.4 от ОУ, действаща към датата на сключване на договора за кредит между страните, която предвижда, че при всяко нарастване на БЛИ с повече от 0,5 процентни пункта спрямо действащия към момента на промяната размер, банката променя /увеличава/ ГЛП в същия размер като тази промяна действа автоматично с публикуване на новата стойност на новия БЛИ, без да е необходимо сключване на ново споразумение с кредитополучателя. В последващите изменения на ОУ-в сила от 01.12.2008 г. това право на банката е отново възпроизведено.
Според съда, с тази уговорка в ОУ се дава възможност ГЛП/годишен лихвен процент/ по договора да се повишава с повишаване индекса EURIBOR, но не допуска ГЛП да се намалява при спадане на същия индекс, с оглед на което кредитополучателите се поставят в неравноправно положение спрямо банката. На практика това води до значително неравновесие между правата на доставчика на финансовия ресурс и тези на потребителя като прехвърля само в тежест на последния финансовия риск, освобождавайки първия от него. В това именно се изразява и неравноправността на тази уговорка, която води и до нейната нищожност-чл.146 ал.1 във връзка с чл.143 ал.1 ЗЗП.
Изложени са и съображения за това, че за договорите за ипотечни кредити на физически лица, сключени до приемането на ЗПК от 2010 година и изменението му с ЗИДЗПК /ДВ бр.35/2014/ също се прилага ЗЗП, когато става въпрос за лица-потребители на банкови услуги по смисъла на пар.13 ,т. 1 и т.12 от ДР на ЗЗП. В подкрепа на този извод е посочена практика на ВКС по чл.290 ГПК и на С..
Съдът е приел, че процесната клауза в т.9.4 не е индивидуално договорена, доколкото към нея се препраща в предварително изготвения от банката типизиран бланков образец и следователно потребителят не разполага с възможност да влияе върху съдържанието на самия договор за кредит .
Прилагането от страна на банката на нищожната уговорка в ОУ е довело до неоснователно получаване от нейна страна под формата на възнаградителна лихва за процесния период на сума в размер на общо 29 938,68 евро, поради което и искът на ищеца срещу последната основан на чл.55 ал.1,предл.1 ЗЗД се явява основателен до този размер.
Възражението за изтекла тригодишна давност за това вземане е счетено за неоснователно, доколкото за вземания за неоснователно обогатяване е приложима общата петгодишна давност.
По отношение на преценката по чл.280 ал.1 ГПК на въпросите на касатора в изложението по чл.284 ал.1,т.3 ГПК, то същите се свеждат до критериите за квалифицирането на една клауза в потребителски договор като индивидуално договорена по смисъла на чл.146 ал.1 вр.с ал.2 ЗПП и до приложението на клаузите в ОУ, действали до приемането на ОУ, съдържащи обявената за нищожна клуаза. Позовава се на основанията за допускане на касация по чл.280 ал.1,т.2 и т.3 ГПК.
По първия въпрос е налице практика на ВКС по чл.290 ГПК: Р № 98/25.07.2017 г. по т.д. №535/16 на ВКС,Първо т.о. , според която не е налице индивидуално договаряне на уговорка в типизиран бланков договор, на чието съдържание потребителят не е могъл да въздейства, като доказването на обратното е в тежест на доставчика на услугата , в каквато насока е и обжалваното решение. Наличието на съдебна практика изключва приложението на чл.280 ал.1,т.3 ГПК като основание за допускане до касация- така: т.4 ТР №1 от 10.02.2010 г. на ОСГТК.
Вторият въпрос не е обуславящ изхода по спора, тъй като подобни възражения и доводи не са били наведени в отговора на ИМ от страна на ответника и същите не са обусловили произнасянето на съда по спора.
От гореизложеното следва, че липсва основание за допускане на касационно обжалване.
В полза на ответника по КЖ следва да се присъдят направените от негова страна разноски пред настоящата инстанция в размер на 3500 лева-платено в брой адвокатско възнаграждение, според отбелязването в договора за правна защита и съдействие.
Мотивиран от горното съставът на второ отделение на Търговска колегия на Върховния касационен съд
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2081 от 02.08.2018 г. по т.д. № 1489/2018 г. на САС,ТО.
ОСЪЖДА „УниКредит Булбанк”АД-гр. София да заплати на В. Н. Т. разноски пред настоящата инстанция в размер на 3500 лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.