4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№501
София02.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесети юни две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 185/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение от 01.07.2011 г. по гр.д.№ 1075/2011 г. на Софийски градски съд, ІV-Д въззивен състав, с което е потвърдено решение № ІІ-60-188 от 27.10.2010 г. по гр.д.№ 20930/2008 г. на Софийски районен съд, Гражданска колегия, 60 състав. С посоченото решение дружеството – касатор е осъдено да заплати на [фирма], [населено място] следните суми: 24 699.23 лв. главница по договор за изработка № 018/03.01.2005 г., ведно със законната лихва от 25.04.2008 г. и 500 лв. – мораторна лихва, както и 2 770.08 лв. – разноски по делото.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението на визираните в чл.281, т.3 ГПК основания. Твърди се, че както СРС, така и СГС са се произнесли по искова молба, подадена от дружество с посочен несъществуващ адрес на управление, както и, че не е направено разграничение между данъчна фактура съгласно Закона за счетоводството и ЗДДС и дължимо възнаграждение по облигационния договор.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивният съд неправилно се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, свързан с разглеждане на искова молба на юридическо лице, което няма регистрация на отразения в исковата молба адрес и материалноправен въпрос, свързан с разграничаване на данъчната фактура по ЗСч и ЗДДС и фактурата като основание за заплащане на дължимото възнаграждение. Твърди се, че тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона.
Ответникът по касация – [фирма], чрез процесуалния си пълномощник, счита искането за достъп до касация за неоснователно, а въззивното решение за правилно. Моли да бъде отхвърлена жалбата, с присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните във връзка с поддържаното основание по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди осъдителното решение на първостепенния съд, решаващият състав на Софийски градски съд е приел за доказано възникналото между страните облигационно правоотношение по договор за изработка от 03.01.2005 г., с Приложение № 1 към него, както и изпълнение на възложените на ищцовото дружество СМР, надлежно приети без възражения от страна на дружеството – възложител. Отчитайки обективираната в чл.15 от договора воля на страните за плащане на уговореното възнаграждение в 3-дневен срок от издаването на данъчна фактура от изпълнителя, въззивният съд е направил извод, че вземането по чл.266, ал.1 ЗЗД е станало изискуемо от 30.04.2006 г., макар, че съставянето на фактура за дължимото възнаграждение не е елемент от договора за изработка, а задължението за плащането му възниква от приемането на извършената работа. Като неоснователни са отхвърлени възраженията на ответното дружество за непосочване на точен адрес на изпълнителя в процесната фактура, тъй като фактурата не е относима към задължението на възложителя по чл.266, ал.1 ЗЗД. Въззивният съд е отчел заключението на съдебно-счетоводната експертиза, според която процесната данъчна фактура отговаря на изискванията по чл.7 ЗСч и чл.114 ал.1 ЗДДС, като по нея ответното дружество е заплатило само начисления ДДС в размер на 4 939.85 лв., но липсват данни за плащане на отразеното възнаграждение за изпълнените от ищеца СМР – полагане на 1 бр. тръба HDPE 40 в готов изкоп – 10 275 м. и полагане на 2 бр. допълнителни тръби HDPE 40 в готов изкоп – 8 481 м. и затова е неизправна страна по договора.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение приема, че не е налице поддържаното основание за допускане касационно разглеждане на делото.
С оглед мотивите на атакуваното решение, поставеният от касатора материалноправен въпрос, свързан със задължението за издаване на данъчна фактура от изпълнителя и изискуемостта на вземането по чл.266, ал.1 ЗЗД за приетата от възложителя работа, е значим за изхода на делото. Даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос е в съответствие с разпоредбите на ЗЗД – чл.258 и сл., а от друга страна не е в отклонение от постановената по реда на чл.290 и сл. ГПК практика на ВКС – така, напр. решение № 250 от 11.01.2011 г. по т.д.№ 535/2010 г. на ІІ т.о., надлежно публикувано и известно на настоящия състав. От друга страна, касаторът е въвел като допълнителна предпоставка за достъп до касация само част от основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а именно, че произнасянето по правния въпрос е от значение за точното приложение на закона. Съгласно задължителните постановки на т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС точното приложение на закона и развитието на правото формират общо правно основание, като позоваването само на част от него, и то бланкетно, е достатъчно за отхвърляне на искането за допускане на касационното обжалване.
Процесуалноправният въпрос , свързан със задължението на ищеца да съобрази исковата молба с предвиденото задължително съдържание по чл.127, ал.1, т.2, пр.1 ГПК, не може да се приеме за обуславящ, предвид извършените от пълномощника на ищеца процесуални действия по уточняване седалището и адреса на управление на дружеството – ищец, вкл. и представяне на удостоверение за актуално състояние, както и посочването на съдебен адрес за призоваване в процеса.
С оглед недопускането на касационно обжалване и като се съобрази предмета на договора за правна защита и съдействие, представен от ответника по касация – за цялостно процесуално представителство пред ВКС, касаторът дължи за тази фаза на производството половината от заплатеното от ответника по касация адвокатско възнаграждение, или сумата 120 лева.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение от 01.07.2011 г. по гр.д.№ 1075/2011 г. на Софийски градски съд, ІV-„Д” въззивен състав.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на „Техно -04” О. сумата 120/сто и двадесет/ лева разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: