4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№782
София28.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 3379/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани „А.”, [населено място], с ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния й пълномощник адв. Я. Х., срещу решение № І-39 от 22.04.2013 г. по в.гр.д. № 122/2013 г. на Окръжен съд – Бургас, Гражданска колегия, в частта, с която е потвърдено решение № 1338 от 17.10.2012 г. по гр.д. № 6532/2011 г. на Районен съд – Бургас за отхвърляне на предявения срещу В. Д. Д. от [населено място], общ. К. иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата 21 904.29 лв. – договорна неустойка по т.8 от договор за кредит № 732/26.10.2005 г. за периода от 20.11.2005 г. до 07.07.2011 г.
В жалбата се поддържат касационни доводи за допуснати нарушения на материалния закон – чл.20 ЗЗД и чл.111, б.”б” ЗЗД и съществени нарушения на съдопроизводствени правила – чл.272 ГПК и чл.235, ал.2 и ал.4 ГПК. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и връщане на делото за ново въззивно разглеждане, с присъждане на разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС по прилагането на чл.20 ЗЗД относно тълкуването на договорите при наличие на спор/неяснота/ относно договорни клаузи. Позовава се на решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 420/2009 г. на ІV г-.о. и решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г., ІV г.о. Поддържа се, че съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по чл.272 ГПК относно необходимостта, дори когато потвърждава първоинстанционното решение, да мотивира своето решение, като изложи свои фактически и правни изводи. По този процесуалноправен въпрос е налице позоваване на решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/2009 г. на ІV г.о.
Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник адв. М. К., оспорва искането за допускане на обжалването, а по същество счита въззивното решение за правилно. Съображения са изложени в писмен отговор по чл.287 ГПК, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният състав на Окръжен съд – Бургас е приел за неясно на кое от договорените в т. 8 от договора за кредит основания се претендира неустойката и по какъв начин е определен нейния размер; че липсват достатъчно доказателства върху кои неплатени части от кредита е начислена неустойката, за кои периоди/предвид частичните плащания по договорната лихва и разсрочване на част от главницата/, както и наличие на неяснота относно размера на тази неустойка – дали увеличението с 20% се дължи върху просрочената сума или върху размера на лихвата по т.5 от договора. С оглед крайния срок на дължимост на възнаградителната лихва – до 20.10.2008 г., съвпадащ с приетия от съда срок, до който би могла да се претендира неустойката /наречена в договора „наказателна такса за забава”/ решаващият състав е приел за основателно и възражението за погасяване по давност, направено от ответника с отговора на исковата молба.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
С оглед посочените по-горе мотиви към обжалвания съдебен акт, поставеният от касатора материалноправен въпрос, относим към тълкуването на приложимата към исковата претенция по чл.92 ЗЗД договорна клауза, не може да се приеме като единствено обуславящ за изхода на делото. Спорът относно точния смисъл на уговорката между страните по договора за кредит, обективирана в т.8, касае базата, на която следва да се начислява неустойката, както и до кой момент тя е дължима, с оглед срока на договора и неговото прекратяване. Действително, въззивният съд не е изложил конкретни съображения, свързани с приложимостта на въведените в чл.20 ЗЗД критерии за тълкуване на неясна договорна клауза, но очевидно това произтича от останалите констатации във връзка с основанието и размера на този иск, вкл. и изразеното от съда становище, че не са представени достатъчно доказателства, касаещи начисляването на неустойка в размер на 21 904.29 лв. /при главница в размер на 25 000 лева/. Независимо от приетата неоснователност на този иск, въззивният съд е изложил и допълнителни съображения, възприемайки изцяло правопогасяващото възражение на ответника, което е надлежно релевирано.
Предвид липсата на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се преценява допълнителната предпоставка по т.1 и представените решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК.
По отношение на процесуалноправния въпрос, свързан със задължението на въззивния съд да изложи собствени фактически и правни изводи по спорното материално право, по делото липсват данни, от които да се направи извод за отклонение от трайната практика на ВКС, вкл. и от представения от касатора съдебен акт. Видно от съобразителната част към обжалваното решение е, че съдебният състав на Окръжен съд – Бургас е възприел изцяло становището на първата инстанция по иска с правно основание чл.92 ЗЗД, като допълнителните мотиви касаят възражението за погасителна давност. Наред с това са обсъдени и доводите на кооперацията – въззивник/сега касатор/ във връзка с основанията, на които би могло да се претедира неустойката по т.8 от договора, релевирани с въззивната жалба. Евентуална неправилност на фактическите и правни изводи не би могла да се преценява в производството по чл.288 ГПК, в какъвто смисъл са и задължителните указания, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, нито е допустимо обосноваване на основанията за достъп до касационен контрол с общите основанията по чл.281, т.3 ГПК.
При този изход на делото и с оглед предмета на договора за правна защита и съдействие, включващ и процесуално представителство пред ВКС, а не само изготвянето на отговор на касационната жалба, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 500 лв.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № І-39 от 22.04.2013 г. по в.гр.д. № 122/2013 г. на Окръжен съд – Бургас, Гражданска колегия.
ОСЪЖДА Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани „А.”, [населено място], с ЕИК[ЕИК], да заплати на В. Д. Д. от [населено място], общ. К. сумата 500/петстотин/ лева – разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: