5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.133
София27.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на петнадесети февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 911/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. М. К. от [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 114 от 27.05.2011 г. по в.т.д.№ 227/2011 г. на Апелативен съд – В., с което е потвърдено решение № 10 от 04.01.2011 г. по т.д.№ 952/2010 г. на Окръжен съд – Варна за приемане за установено съществуването на вземане от длъжника Е. К., в полза на „Р./България/” ЕАД, произтичащо от запис на заповед от 17.09.2007 г. за сума в размер на 60 900 лева, ведно със законната лихва от 01.06.2009 г., за което в полза на банката е издадена заповед за изпълнение, по реда на чл.417 ГПК, под № 3007 от 02.06.2009 г. по ч.гр.д.№ 5689/2009 г. на РС – Варна.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на съдебния акт на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отхвърляне на исковата претенция.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими процесуалноправен и материалноправни въпроси: „1. Липсата на възражение от длъжника – издател на записа на заповед и останалите авалисти, въз основа на която съдът е издал заповед за изпълнение, обуславят ли липса на задължително пасивно съединяване на иска за установяване на вземането срещу оспорилия заповедта за изпълнение авалист; подаването на възражение от едно от солидарно осъдените в конкретното заповедно производство по чл.417 ГПК лица, ползва ли и останалите и следва ли установителния иск да бъде предявен едновременно срещу тях ? 2. Следва ли авалистът по запис на заповед, който е издаден за обезпечаване на банков кредит, но който авалист не е страна по договора за банков кредит, да дължи на ремитента изцяло или частично заплащане на сумата, дължима по банковия кредит, но на основание задължението му, възникнало по менителничния документ? И 3. Може ли кредиторът ремитент да иска от издателя на ефекта да му бъде платено по каузалното правоотношение, а освен това да иска да му се плати и по ефекта, но не от издателя, о от поръчителя по ефекта и следва ли се спазва определена последователност при упражняване на правата – първо по менителницата, после по каузалното правоотношение?” Поддържа се, че произнасянето по тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Макар и да липсва изрично позоваване и на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК по материалноправните въпроси, в изложението е налице позоваване и на следните съдебни актове: решение на Окръжен съд – Ямбол по гр.д.№ 476/2009 г. и решение № 1270/20.10.1999 г. на ВКС.
Ответникът по касация – „Р./България/ ЕАД не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателката по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Обжалваното решение на Апелативен съд – В. е постановено след цялостна преценка на доказателствения материал по спора и при отчитане на влязлото в сила определение по т.д.№ 960/2009 г. на Окръжен съд – Варна, с което производството по делото по установителния иск е прекратено срещу [фирма], [населено място], издател на записа на заповед от 17.09.2007 г. и авалиста Т. К. К., както и отмяната на посоченото определение само по отношение на ответницата Е. К.. Въззивният съд е изразил мотивирано становище за неоснователност на релевираните от К. възражения за недопустимост на иска. Прието е, че след като издадената на основание чл.417, т.9 ГПК заповед за изпълнение е връчена единствено на Е. К., но не и на останалите солидарно задължени лица по записа на заповед – издател и авалисти, както и, че само тя е упражнила надлежно правото си на възражение по чл.414 ГПК, то с оглед специфичния фактически състав на чл.422 ГПК, субективното пасивно съединяване на исковете на банката срещу останалите солидарни длъжници е недопустимо поради отсъствие на елемент от фактическия състав на чл.422 ГПК – надлежно осъществено възражение от длъжниците в срока по чл.414, ал.2 ГПК.
Решаващият въззивен състав е преценил безспорно установения факт на авалиране от страна на Е. К. на задължението на [фирма] за главница от 60 900 лв. В съобразителната част към решението са изложени подробни правни доводи за правната същност на авала и солидарната отговорност на авалиста, наред с останалите задължени лица, към приносителя, както и за допустимите възражения на авалиста в рамките на производството по установителния иск. За неоснователни са счетени доводите на ответницата относно поредността, в която приносителят на ефекта би могъл да търси изпълнение от хонората и авалистите, като съдът се е позовал на разпоредбата на чл.513, ал.2 и ал.3 ТЗ.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение, намира, че касационно обжалване не следва да се допуска.
По въпроса за допустимостта на иска с правно основание чл.422 ГПК само по отношение на едно от солидарно задължените по записа на заповед лица, срещу които е била издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, макар и обуславящ, липсват данни за вероятна недопустимост на атакуваното решение. Преди всичко, въззивният съд е съобразил предпоставките за допустимост на този специален установителен иск и липсата на надлежно материалноправно оспорване на вземането на банката от страна на останалите солидарни длъжници по заповедта за изпълнение. В този смисъл е и трайната практика на ВКС, вкл. и цитираното решение на ІІ т.о. по т.д.№ 213/2010 г.
Първият материалноправен въпрос, конкретизиран от настоящия състав съобразно правомощията на ВКС по т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК, се свежда до процесуалната възможност на авалиста, при предявен установителен иск по чл.422 ГПК, да противопостави лични възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между издателя и приносителя на ефекта. Макар и този въпрос да е обуславящ изхода на делото, не би могло да се приеме за доказана допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. С цитираното по-горе решение на ВКС, имащо задължителен за съдилищата характер, е налице произнасяне по идентичен правен въпрос. Прието е, че поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави на приносителя на ефекта възраженията, които би могъл да му противопостави самият хонорат, както и, че от страна на авалиста са допустими всякакви възражения във връзка с каузалното правоотношение между хонората и приносителя, но само в случаите, когато и авалистът е страна по него, или когато приносителят е недобросъвестен, или е извършил злоупотреба с право. В случая липсват данни за отклонение от посочената задължителна за съдилищата практика на ВКС/изрично цитирана в мотивната част към обжалваното решение/, а от друга страна не се налага промяна на създадената нова практика на ВКС по приложение на чл.485, ал.2 ТЗ, нито се касае за непълнота и неяснота на закона, включително и на разпоредбата на чл.513, ал.2 и ал. 3 ТЗ относно солидарната отговорност на издателя и менителничния поръчител, както и относно възможността приносителят на ефекта да предяви исковете си срещу всички задължени лица, заедно и поотделно, като предявяването на иск срещу един от длъжниците по ценната книга, не води до загубване на правата на приносителя срещу останалите солидарни длъжници по ефекта.
Вторият материалноправен въпрос, макар и в известен смисъл да е обусловен от първия въпрос и съществуващата непротиворечива практика на ВКС относно самостоятелния характер на менителничното поръчителство, по съществото си касае пряко същинската правораздавателна дейност на въззивната инстанция. Правилността на изводите на решаващия състав не може да се преценява в производството по селекция на касационните жалби. Съобразявайки задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, съгласно които липсва припокриване между основанията за допускане на касационно обжалване и общите основания за неправилност на въззивното решение, не може да се приеме, че по този въпрос е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация.
Представените към изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решения на Окръжен съд – Ямбол и на Върховен касационен съд не могат да се счетат за относими, тъй като в тях липсва произнасяне по лични възражения на авалисти, които не са страни по каузално правоотношение между издател и приносител на запис на заповед. Макар и касаторката да не се позовава изрично на противоречиво разрешаване на поставените правни въпроси от съдилищата – допълнително основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, то при наличието на задължителна за съдилищата практика на ВКС, това алтернативно основание ни би следвало да се преценява.
Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 114 от 27.05.2011 г. по в.т.д.№ 227/2011 г. на Апелативен съд – В..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: