5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№636
София.01.10.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и пети септември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2408/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 270 от 14.02.2013 г. по т.д. № 4167/2011 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав, с което след частична отмяна на решение № 860 от 28.07.2011 г. по т.д. № 93/2009 г. на Софийски градски съд, VІ-4 състав, банката е осъдена да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК] сумата 40 480 лева – обезщетение за вреди в резултат на неправомерна употреба на електронен платежен инструмент от 27.07.2007 г., заедно със законната лихва от 13.04.2009 г. до окончателното изплащане и разноски по компенсация в размер на 3 699.41 лева.
В касационната жалба се поддържат основания за недопустимост на решението поради уважаване на иск по чл.33, ал.2 от Закона за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежните системи/ ЗППЕПИПС – отм./, какъвто ищецът не е предявил. Въведени са подробни доводи и за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за неговата отмяна и отхвърляне на иска, с присъждане на разноски.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: „ 1. Обективна и безвиновна ли е отговорността на банката като издател на цифров електронен сертификат за Интернет банкиране по чл.33, ал.1 от ЗППЕПИПС/отм./; 2. Изключва ли се приложението на чл.33, ал.2 ЗППЕПИПС/отм./ от договора за Интернет банкиране, сключен в съответствие със свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД и 3. При съдебни спорове относно отговорността на банката като издател на цифров електронен сертификат за Интернет банкиране по специалния закон – ЗППЕПИПС/отм./ кои са приложимите процесуални норми, които определят обема, предмета и тежестта на доказването на банката – процесуалните норми в самия специален закон и процесуалните норми в Директива 2007/64/ ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13.11. 2007 г. относно платежните услуги във вътрешния пазар, за изменение на Директиви 97/7/ЕО, 2002/65/ЕО,2005/60/ЕО и 2006/48/ЕО и за отмяна на Директива 97/5/ЕО/ Директива 2007/64/ЕО/ или общата процесуална норма на чл.154, ал.1 ГПК”. По така поставените правни въпроси се поддържат допълнителните основания по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, в представен по делото отговор е въвел доводи за нередовност на касационната жалба поради подписването й от лице без надлежна представителна власт. Твърди, че искането за допускане на обжалването за неоснователно, а по същество заявява становище за правилност на обжалваното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.Неоснователни са доводите на ответника по касация за нередовност на жалбата, квалифицирана в отговора като недопустимост на същата. Преценявайки съдържанието на приложените към жалбата договор за правна защита и съдействие и три броя пълномощни, следва да се направи извод, че адвокат Е. О., който е подписал жалбата и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, е надлежен процесуален пълномощник на [фирма].
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че е налице неправомерна употреба на платежния инструмент от неоправомощено лице, като общата стойност на изплатените суми е 40 480 лева. Приети са за недоказани предпоставките на чл.33, ал.4 от ЗППЕПИПС/отм./ за освобождаване на банката от отговорност, тъй като не е установено в процеса, че изплащането на средствата е станало поради проявена от ищеца груба небрежност при защита на предоставените му средства за електронна идентификация. От друга страна въззивният съд е отчел доказателствата, сочещи, че през периода, когато са извършени процесните нареждания, системата за сигурност на банката е била с доста по-ниска степен на защита от тази през 2008 г, когато са били въведени допълнителни мерки за сигурност. Преценявайки събраните по делото писмени доказателства и заключенията /основно и допълнително/ на техническата експертиза е направен извод, че съобразно тежестта на доказване в процеса банката не е установила, че платежните операции са извършени по нареждане на оправомощения държател, че последният не е спазил своите задължения по чл.32 от ЗППЕПИПС/отм./, или евентуално, че изплащането е станало поради умисъл или проявена от него груба небрежност. В мотивите към обжалваното решение, след преценка на събрания доказателствен материал, е изразено категорично становище за основателност на предявения от [фирма] иск за заплащане на обезщетение за вреди в резултат на неправомерна употреба на електронен платежен документ, в размер на 40 480 лв., ведно със законната лихва от 13.04.2009 г.
В отхвърлителната част за сумата 9 128.53 лв. – по иска с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД решението е влязло в сила, съгласно чл.296, т.2, предл.2 ГПК.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Като неоснователни следва да се преценят доводите на касатора за недопустимост на обжалваното въззивно решение, Тези доводи са основани на твърдения, че поддържаните в исковата молба обстоятелства обуславят приложимостта на чл.82 ЗЗД, а не на чл.33, ал.2 ЗППЕПИПС/ отм./. В случая липсват данни за недопустимост на решението, а дали въззивният съд е определил правилно правната квалификация на спорното право е въпрос относим към правилността на съдебния акт.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос, относим към тежестта на доказване по предявен иск с правно основание чл.33, ал.2 от Закона за паричните преводи, електронните платежни инструменти и платежните системи/отм./, не може да се счете за обуславящ изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно задължителните за съдилищата постановки в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да отговарят на законодателно въведеното основно изискване за достъп до касационно обжалване, разрешените от въззивната инстанция правни въпроси следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение. В цитираното тълкувателно решение е направено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията по чл.281, т.3 ГПК. Видно от съдържанието на касационната жалба и на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК всъщност касаторът поддържа доводи за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила относно разпределението на доказателствената тежест в този процес, които обаче не могат да се преценяват в производството по селекция на касационните жалби. От друга страна, дори и да се счете за доказана основната предпоставка за достъп до касация, не е установено допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Тежестта на доказване е в зависимост от конкретното материално правоотношение и съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК всяка страна трябва да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В производството по иск с правно основание чл.33, ал.2, във вр. с ал.1 ЗППЕПИПС/ отм./ не са изключени общите правила на ГПК относно разпределението на доказателствената тежест, а предвид многобройната и последователна практика по приложението на чл.154 ГПК, аналогичен на чл.127 от ГПК /отм./ и липсата на неяснота или непълнота в процесуалния закон, налагащи неговото тълкуване, не е налице допълнителната предпоставка за допускане на обжалването. Що се отнася до твърдението на касатора, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, с позоваване на постановените по настоящото дело решения – първоинстанционно и въззивно, същото е изцяло неоснователно. Съгласно т.3 от цитираното по-горе тълкувателно решение, допълнителното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК не би могло да се установява с твърдения за противоречие на въззивното решение на невлязъл в сила съдебен акт.
По отношение на останалите правни въпроси, формулирани в изложението под № 1 и 2 не е налице общото основание за допускане на обжалването, тъй като липсва произнасяне по тях от страна на въззивния съд.
Независимо от изхода на делото, ответникът по касация не е направил искане за присъждане на разноски, поради което ВКС не дължи произнасяне.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 270 от 14.02.2013 г. по т.д. № 4167/2011 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 6 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: