5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№658
София.08.10.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на втори октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2702/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 114 от 03.04.2013 г. по в.гр.д. № 108/2013 г. на Окръжен съд – Хасково, с което е потвърдено решение № 819 от 14.12.2012 г. по гр.д. № 2924/2012 г. на Районен съд – Хасково. С посоченото решение дружеството е осъдено да предаде, на основание чл.233, ал.1 ЗЗД на Надежда П. Б., ползването на предадения въз основа на договор за наем от 07.07.2011 г. недвижим имот, находящ се в [населено място] – ПИ с идентификатор 77195.710.146.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствени правила и необоснованост. Според касатора, съдът след като е установил наличието на първата предпоставка за едностранно прекратяване на наемния договор – неизпълнение на задължението на дружеството – наемател да заплаща пълния размер на наема, не е съобразил конкретната договорна клауза на чл.17, т.4, предвиждаща прекратяване на договора при неплащане на две месечни вноски, като частичното неизпълнение за м.юли, август и септември/ по 500 лв. заплатен наем вместо по 1 550 лв./неправилно е приравнено на пълно неизпълнение. В тази връзка се твърди и неправилно приложение на чл.87, ал.4 ЗЗД, както и липсата на даден подходящ срок за изпълнение. Поддържа се, че при постановяване на решението не са преценени писмените доказателства, установяващи, че наетият търговски обект е бил узаконен едва на 12.09.2012 г., което е препяствало ползването му по предназначение от страна на наемателя. По съображения, подробно изложени в жалбата, се иска отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне на иска.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по обуславящ за изхода на делото процесуалноправен въпрос – може ли съдът да основе решението си на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите доказателства по делото, в противоречие с ППВС № 1/1953 г., решение по гр.д. № 761/2010 г., решение по гр.д. № 921/2010 г., и решение по гр. д. № 513/2010 г. на IV г.о. на ВКС. Формулирани са и следните материалноправни въпроси: 1. Даденият от ищцата 3-дневен срок за заплащане на парично задължение от 90 390 лв. с предупреждение, че при неизпълнение ще развали наемния договор, представлява ли „подходящ срок за изпълнение” по смисъла на чл.87, ал.1 ЗЗД; 2. При преценка налице ли са условията за валидно едностранно предсрочно прекратяване на договор, задължен ли е съдът да се съобрази с уговорените в него конкретни хипотези, при които той може едностранно да се прекрати, или следва да преценява валидността на прекратяването с оглед общите законови разпоредби при неизпълнение на договорни задължения; 3. Следва ли при преценката дали частичното неизпълнение на договорни задължения да се приравни на пълно неизпълнение съдът да приложи чл.20 ЗЗД, като тълкува договора и търси действителната обща воля на страните; 4. Следва ли съдът да изследва всички обективни дадености, свързани с неизпълнението на договора, като изхожда от възможностите за неговото изпълнение и да допуска разваляне само в случаите, когато неизпълнението е толкова съществено, че прави невъзможно постигането на договореното и 5. Следва ли при преценка на неизпълнението на парично задължение за заплащане на наем и определяне на размера му съдът да включи в размера на неизпълнението и дължимия авансов данък съгласно чл.44, ал.4 от ЗДВДФЛ. По първия, втория и петия правни въпроси се поддържа допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. По третия въпрос касаторът се позовава на решения по гр.д. № 420/2009 г. и по гр.д. № 222/2009 на ВКС, IV г.о., а по въпрос № 4 – на ППВС № 3/1973 г., в отклонение от които е обжалваното решение.
Ответницата по жалбата Надежда П. Б., чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за допускане на обжалването, а по същество счита жалбата за неоснователна. Съображения са изложени в писмен отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивния съд е приел, че с отправената до наемателя нотариална покана, връчена на 01.10.2012 г. е настъпил ефектът на разваляне на процесния наемен договор, при безспорно установения факт на неизпълнение на задължението на наемателя за заплащане на наема в договорения размер. В съобразителната част към решението са преценени елементите от фактическия състав на правото да се развали договора съгласно чл.87, ал.1 ЗЗД, както и клаузата, обективирана в чл.17, т.4 от договора. Въз основа на конкретните данни за общия годишен наем – 19 635 лв., дължим на неравни месечни вноски и включващ и 10% данък върху доходите от наем, и платената от наемателя до 04.10.2012 г. обща сума в размер на 14 700 лв. , е направен извод, че неплатената сума е в размер на 4 935 лв. Прието е за установено, че частта от наема, включваща 10% данък не е заплащана за целия период на действие на договора, а за м.юли, август и септември е налице частично изпълнение на дължимата наемна цена, което съпоставено с общата дължима сума съставлява значително неизпълнение и е по вина на наемателя. За неоснователни са приети възраженията на дружеството – наемател, основани на чл.87, ал.4 ЗЗД, по съображения, че неизпълнената част от задължението на наемателя съставлява ? от цялото задължение и не е налице незначителност с оглед интереса на кредитора.
Решаващият състав не е възприел доводите на въззивника/сега касатор/ за неизпълнение от страна на наемодателя на задължението за предоставяне на имот съобразно уговореното предназначение, предвид липсата на спор за предаване ползването на имота – заведение за хранене и кафене в деня на сключване на договора и липсата на данни наемателят да е ползвал своите права по чл.230, ал.2 ЗЗД – да претендира поправяне на имота, или намаляване на наемната цена, или разваляне на договора и съответно обезщетение.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправен въпрос по принцип е значим за делото, но в случая не са налице данни за отклонение от цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, което е видно от съобразителната част към решението. Доводите на касатора за необсъждане на приети по делото доказателства, относими към законността и разрешението за ползване на наетия търговски обект и свързани с поддържаната от него невъзможност да ползва имота според уговореното предназначение, не биха могли да обосноват допускане на обжалването. Те са пряко относими към правилността на изводите на съда за надлежното предаване на наетия имот/според предназначението му/ и липсата на данни за реализиране на законодателно предвидените в чл.230, ал.2 ЗЗД права на наемателя, която не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК.
Материалноправните въпроси, свързани с предпоставките за едностранно разваляне на договора и тълкуване на конкретни договорни клаузи както по отношение на предвидените от страните основания за преустановяване на договорната връзка, така и с елементите от договорената годишна наемна цена, разпределената на неравни месечни вноски, не могат да обосноват основната предпоставка за допускане на обжалването. Съгласно указанията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да отговарят на законодателно въведеното в чл.280, ал.1 ГПК основно изискване за достъп до касационно обжалване, разрешените от въззивната инстанция правни въпроси следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприетата фактическа обстановка на база преценка на доказателствата по делото. В тълкувателно решение е направено ясно разграничение между основанията за достъп до касационно обжалване и общите основания по чл.281, т.3 ГПК.
В случая, произнасянето на въззивния съд по посочените въпроси, е в резултат не само от тълкуване съдържанието и приложението на конкретни договорни клаузи, при зачитане на общите законови предпоставки за надлежно реализиране на правото за едностранно разваляне на договора, но и от цялостната преценка на доказателствата по делото. Евентуални грешки при формирането на фактическите изводи на решаващия въззивен състав или при тълкуването на договора са относими към правилността на решението, но не към основанията за допускане на обжалването.
Поради липса на общата предпоставка за допускане на касация, не следва да се преценяват поддържаните допълнителни основания по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, както и бланкетното твърдение, че правните въпроси имат значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.
При този изход на делото, касаторът дължи на ответницата по касация 700 лева – разноски.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 114 от 03.04.2013 г. по в.гр.д. № 108/2013 г. на Окръжен съд – Хасково.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на Надежда П. Б. сумата 700 /седемстотин/ лева разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: