7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№105
София.25.02.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание шести февруари две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 972/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /в несъстоятелност/, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 609 от 12.04.2012 г. по т.д. № 2375/2011 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, пети състав, в частта, с която е потвърдено решението на Софийски окръжен съд, 5 състав от 05.05.2011 г. по т.д. № 1204/2010 г. за отхвърляне на предявените срещу [фирма]/ в несъстоятелност/, ЕИК[ЕИК], [населено място], искове за установяване на съществуването на неприетите му в производството по несъстоятелност по гр.д. № 666/2009 г. на Софийски окръжен съд вземания за сумите, както следва: 2 781 199.96 лв., представляваща неизплатено възнаграждение за производство и доставка на сляби за периода от 14.08.2008 г. до 22.08.2008 г.; законната лихва в размер на 462 616.46 лв. за периода от издаване на фактурата до 26.08.2009 г. ; 29 493 916 лева – обезщетение за щети от неизплатена преработвателна такса за периода от 11.07.2008 г. до 06.08.2008 г. и 4 419 409.34 лв. мораторни лихви върху това обезщетение за периода от 11.07.2008 г. до 26.08.2009 г. и сумата 11 601 616.46 лв. – разноски за предявяване на вземанията, както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за оставяне без разглеждане на иска за обезщетение в размер на дължимата законна лихва върху главниците от датата на откриване на производството по несъстоятелност на [фирма] до окончателното заплащане на сумите като недопустим и за прекратяване на производството в тази му част.
В жалбата се поддържат касационни доводи за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, подробно мотивирани, с искане за отмяна на въззивното решение в обжалваните части.
В инкорпорираното в жалбата изложение по чл.284, ал.3,т.1 ГПК се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по процесуалноправни въпроси, свързани със : задължението на въззивния съд да отстрани допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с изготвяне на доклад, съобразно предписаното в чл.146, ал.1 ГПК съдържание и на основание чл.146, ал.2 ГПК да укаже необходимостта от събиране на доказателства от ответника, когато с отговора са направени възражения и са посочени фактите, на които те се основават; задължението за преценка на всички доказателства по спора и задължението на съда да определи размера на иска, когато той е установен по основание. К. се позовава на следните решения: решение № 886 от 13.12.2010 г. по гр.д. № 1553/2009 г., ВКС, І г.о., решение № 429 от 21.06.2010 г. по гр.д. № 1151/2009 г., ВКС, решение № 831 от 21.11.2003 г. по гр.д. № 81/2003 г., ВКС, ІІ г.о. и на решение № 74 от 27.05.2011 г. по т.д. № 429/2010 г., ВКС, ІІ т.о. Посочени са и представени определения, постановени в производство по чл.288 ГПК, които не попадат в обхвата на съдебната практика по см. на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
По материалноправния въпрос дали синдикът е служебно задължен да включи и законната лихва върху предявеното от [фирма]/н/ вземане от датата на откриване на производство по несъстоятелност до окончателното заплащане на сумите, касаторът поддържа допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
По делото е постъпила и частна жалба срещу определение № 1859/15.08.2012 г., с което е оставена без уважение молбата на [фирма]/н/ за допълване на решението в частта за разноските пред първата инстанция, дължими по сметка на Софийски окръжен съд и с което е оставена без разглеждане молбата на същото дружество за изменение на решението в частта за разноските за въззивното производство.
Ответникът по касация не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора, приема следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Софийски апелативен съд е приел, че съобразно клаузите на сключеното между страните споразумение от 11.07.2008 г. за производство на ишлеме и подкрепа, то влиза в сила и произвежда действие между страните на датата, на която бъде изпълнено последното от предвидените две отлагателни условия – приемане на решение на УС на [фирма] за прекратяване на предходно споразумение с друго дружество и решение за сключване на процесното споразумение, а ищецът нито твърди, нито е представил доказателства за такива решения на УС, поради което не би могъл да претендира изпълнение от ответника- възложител. Предвид започнатото изпълнение на договора от двете страни на 06.08.2008 г., изразяващо се в доставка на суровини от ответника, необходими за производство на рулони от горещо валцована стомана и преработката от страна на ищеца, е направен извод, че страните са се съгласили да изключат действието на клаузата, предвиждаща отлагателно условие, което съгласие е валидно, предвид разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ. До постигането на това съгласие обаче страните не са си дължали взаимно изпълнение на споразумението.
Допълнително са изложени съображения за неоснователност на иска за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи за периода от 11.07.2008 г. до 06.08.2008 г., съизмерими с уговорената преработвателна такса, дори и при незабавното настъпване на облигационно-правното действие на споразумението, тъй като ищецът не би могъл да претендира възнаграждението, което би получил ако работеше през същия период, а само чистия доход, от който той е бил лишен, или т.нар.”нетна печалба”. В тази насока са съобразени конкретните договорни клаузи, в които са отразени компонентите на „преработвателната такса”- консумативи, резервни части, заплати на служители, потребление на газ и на електричество, установими с двустранно подписани протоколи за съответния месец.
По отношение на претендираното възнаграждение за производство и доставка на сляби въз основа на договор № 131-2008/11.08.2008 г., въззивният съд е потвърдил извода на първата инстанция за неоснователност на главницата и акцесорния иск по чл.86 ЗЗД, тъй като представените 96 бр. фактури, в които като основание за доставката е посочен бартер, не са подписани от ответника и независимо от доказаното предаване на стоките по фактурите, за недоказано е прието твърдението на ищеца за задължаване за плащане на цена на доставяните сляби. Решаващият състав е отчел клаузите на договора, в който страните са признали за установено, че ответникът е погасил задължения на ищеца към негови кредитори в размер на 7 690 661 лв./ равностойни на 3 932 172.53 евро/, а общата цена по договора за изработка и доставка на сляби, индивидуализирани по количество, марка и качество, както и за чугуна за преработка, е 3 900 000 евро, както и изричната клауза на чл.4, в който страните са предвидили, че цялата сума по договора ще бъде отнесена за погасяване задълженията на [фирма] в посочения размер. Съпоставяйки общото количество на доставените на ответника сляби по фактурите, е направен извод, че то не надхвърля дължимото по договора количество, тъй като само при надвишаването му, се поражда задължение за плащане на цената на стоките/ чл.4, вр. с чл.1 от договора/.
Въззивният съд е възприел становището на първата инстанция за недопустимост на претенцията за установяване на вземане на ищеца за обезщетение в размер на дължимата законна лихва върху главниците от датата на откриване на производството по несъстоятелност на ответното дружество до окончателното им плащане. Съображенията са основани на обвързващата сила на решението по чл.694 ТЗ при установяване съществуването на вземането и задължението на синдика да го включи в списъка на приетите вземания, като служебно включи и законната лихва от датата на постановяване на решението, ако такава е била поискана при предявяване на вземането. Решаващият състав е отчел, че лихвите след датата на решението за откриване на производство по несъстоятелност не съставляват самостоятелни вземания и не могат да бъдат предмет на производството по чл.694 ТЗ.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на решението.
Поставеният от касатора процесуалноправен въпрос, свързани с приложението на чл.146 ГПК не може да се приеме като обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и предвид задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
При подготовката на делото за въззивно разглеждане, действително не е взето изрично становище по оплакванията на въззивника/сега касатор/ във връзка със съдържанието на доклада по чл.146, ал.1 ГПК и разпределението на доказателствената тежест, но според практиката на ВКС, на част от която се позовава и касатора, процесуалните действия на въззивната инстанция са обусловени от конкретна преценка дали в действителност са допуснати твърдяни от жалбоподателя нарушения на цитираните норми. Правилността на тази конкретна преценка не може да се проверява в рамките на производството по селекция на касационните жалби. От друга страна, не би могло да се поддържа, че съдът е длъжен да дава указания на страните за доказване на факти, каквито те не са въвели в процеса. В случая, както е изрично отразено в мотивите към решението, ищецът не е твърдял, че са осъществени отлагателните условия по споразумението от 11.07.2008 г., което от своя страна обуславя извод, че даването на указания за установяване наличието на предвидените решения на УС на ищцовото дружество за влизане в сила на споразумението би било недопустимо.
При преценката доколко посоченият въпрос е обуславящ за изхода на делото, е необходимо да се съобразят и допълнителните мотиви, които въззивният съд е изложил за неоснователност на иска за обезщетение за пропуснати ползи, съизмеримо с преработвателната такса за съответния период, дори и да се приеме, че споразумението е породило действие от момента на сключването му. Изводът, че ищецът не би могъл да претендира пропуснати ползи от неизпълнението в пълния размер на уговореното възнаграждение е мотивиран с конкретните договорни клаузи и съгласно постановките на т.1 от цитираното тълкувателно решение правилността на този извод не подлежи на преценка в настоящото производство по чл.288 ГПК.
Липсата на формирани изводи на въззивната инстанция за недоказване на размера на вредата в размер на пропуснатата печалба, обуславя неотносимост на въпроса за правото на преценка от страна на съда по чл.162 ГПК за определяне размера на иска. Поради това не следва да се преценява и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Твърденията на касатора за наличие на противоречие с практиката на ВКС по чл.235, ал.2 ГПК, не могат да бъдат споделени, тъй като видно от мотивите към решението по иска, основан на договор № 131/ 11.08.2008 г., решаващата воля на съда е формирана не само въз основа на преценка на договореностите между страните, но и въз основа на счетоводната експертиза за общото количество на доставени сляби по издадени от ищеца/касатор/ фактури. По делото липсват данни за отклонение от практиката на ВКС по приложението на чл.235, ал.2 ГПК, надлежно публикувана.
Поддържаното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а именно, че произнасянето по въпроса относно задължението на синдика да включи служебно законната лихва върху предявеното вземане би имало значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото, е посочено само бланкетно, което е достатъчно за отхвърляне на искането за допускане на касационно разглеждане на делото. Независимо от това, следва да се отрази, че в случая не са налице предпоставките за приложимост на посоченото допълнително основание, тъй като принципно произнасяне по въпроса за недопустимостта на иска по чл.694 ТЗ за невъзникнали вземания към момента на предявяването им е налице с решение № 132 от 11.11.2011 г. по т.д. № 648/2010 г. ВКС, ІІ т.о.
По частната касационна жалба срещу определение № 1859 от 15.08.2012 г. в частта, с която е оставена без уважение молбата на [фирма]/н./ за допълване на решението по отношение на разноските за първоинстанционното производство:
Поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса дължи ли кредиторът заплащане на държавна такса по см. на чл.694, ал.2 изр.2 ТЗ, ако установителният иск не бъде разгледан по същество и производството по делото бъде прекратено поради недопустимост на иска / прецизиран, съобразно правомощията на ВКС по т.1 от ТР № 1/2010 г./ не е налице. По този въпрос е създадена задължителна за съдилищата практика – определение № 22 от 25.01.2013 г. по т.д. № 119/2012 г. на ВКС, І т.о., постановено в производство по чл.274, ал.3 ГПК. С този съдебен акт е даден отговор по идентичен правен въпрос, който е в смисъл, че кредиторът, предявил установителен иск по чл.694, ал.1 ТЗ, дължи заплащане на държавна такса и на разноски по смисъла на чл.694, ал.2 ТЗ и при прекратяване на производството по делото поради недопустимост на иска. Липсва основание за невъзприемане на тази съдебна практика и съответно за даване на друго правно разрешение, респ. друго тълкуване на относимата процесуална разпоредба съдържаща се в ТЗ, а обжалваното определение /като краен резултат/ не противоречи на цитираното определение на ВКС. Наличието на задължителна за съдилищата практика изключва допълнителната предпоставка по т.2 на чл.280 ГПК и не следва да се преценява доколко касаторът е доказал противоречивото разрешаване на правния въпрос.
По отношение на частната жалба срещу определението на въззивния съд, с което е отказано произнасяне по същество по искането за изменение на решението в частта за разноските за въззивното производство, липсва основание за отмяната му. Правилно съдебният състав на САС е съобразил изричната разпоредба на чл.80, изр. 2 ГПК отнемаща правото на страната да иска изменение на решението в частта за разноските – по реда на чл.248 ГПК, след като не е представен списък на разноските до приключване на публичното съдебно заседание пред въззивната инстанция.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 609 от 12.04.2012 г. по т.д. № 2375/2011 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, пети състав и на определение № 1859 от 15.08.2012 г. по същото дело в частта, с която е оставена без уважение молбата на [фирма]/н./ по чл.248 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1859 от 15.08.2012 г. по т.д. № 2375/2011 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, пети състав в частта, с която е оставена без разглеждане молбата на [фирма]/н./ по чл.248 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: