4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№101
С..20.02.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осми февруари две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 801/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на: И. В. И., С. В. И. и В. И. В., чрез процесуалния им пълномощник, срещу решение № 74 от 21.03.2011 г. по в.т.д.№ 16/2011 г. на Апелативен съд – Велико Т. в частта, с която след отмяна на решение № 101 от 01.11.2010 г. по т.д.№ 18/2010 г. на Окръжен съд – Русе, е признато за установено по отношение на В. В., И. И. и С. И., в качеството им на авалисти по издаден от [фирма] запис на заповед от 25.10.2007 г., обезпечаващ изпълнението по договор за банков кредит с кредитополучател [фирма], съществуването на вземане на „Р./България/” ЕАД в размер на 39 347.44 лв. – главница, ведно със законната лихва, считано от 02.09.2009 г. и 8 834.19 лв. – възнаградителна лихва за периода от 25.10.2007 г. до 12.03.2009 г. , въз основа на който запис на заповед е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 5392/2009 г. на Районен съд – Русе.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на съдебния акт на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отхвърляне на исковите претенции, с присъждане на разноски. Твърди се, че след като записът на заповед в случая има обезпечителна функция, то съдът е длъжен да изследва вземането по каузалната сделка – договора за банков кредит и изпълнението или неизпълнението по този договор. Поддържат се доводи и за злоупотреба с права от страна на банката, тъй като установителният иск е предявен за по-голяма сума от реално дължимата по договора за кредит.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по значими процесуалноправни въпроси, свързани с възможността за авалистите да релевират менителнични възражения, произтичащи от каузално правоотношение, по което те не са страна. Поддържа се, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в отклонение от практиката на ВКС. Касаторите се позовават на: решение № 1569/18.02.2004 г., ІІ т.о., решение № 121/01.07.2009 г., ІІ т.о. и решение № 17/21.04.2011 г., ІІ т.о. Алтернативно се поддържа и допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация – „Р./България/ ЕАД, чрез процесуалния си пълномощник, счита, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, а по същество е изразено становище за неоснователност на жалбата, с искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по основанията по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
Обжалваното решение на Апелативен съд – Велико Т. е постановено след цялостна преценка на доказателствения материал по спора и при отчитане на влязлото в сила първоинстанционно решение по делото за уважаване на положителния установителен иск по чл.422 ГПК срещу издателя на записа на заповед за същите суми, за които въззивният съд е уважил този иск и срещу касаторите – авалисти по записа на заповед, както и след съобразяване характера на менителничното поръчителство. Прието е, банката има вземане срещу ответниците /сега касатори/, в качеството им на авалисти по процесния запис на заповед за посочените по-горе суми. Предвид безспорно установеният размер на вземането на банката срещу издателя на записа на заповед, е изразено становище за солидарната отговорност на авалиралите записа на заповед лица. Като неоснователни са преценени доводите на ответниците за неправилност на издадената заповед за изпълнение в частта за лихвата. Съдът е изложил съображения и за неприложимост на Тълкувателно решение № 1/2005 г. на ОСТК на ВКС, тъй като в случая не се касае за присъждане на законна лихва от падежа до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение, намира, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Поставеният от касаторите правен въпрос, конкретизиран от настоящия състав съобразно правомощията на ВКС по т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК, се свежда до процесуалната възможност на авалистите, при предявен установителен иск по чл.422 ГПК, да противопоставят относителни възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между издателя и приносителя на ефекта. Макар и този въпрос да е обуславящ изхода на делото, не би могло да се приемат за доказани допълнителните предпоставки за достъп до касация по т. 1 и по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК. Действително, с решение № 17/21.04.2011 г. по т.д.№ 213/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., имащо задължителен за съдилищата характер и попадащо в обхвата на съдебните актове по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, е налице произнасяне по идентичен правен въпрос. Прието е, че поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, същият не може да противопостави на приносителя на ефекта възраженията, които би могъл да му противопостави самият хонорат. В мотивната част на посоченото решение са изложени и съображения, че от страна на авалиста са допустими всякакви възражения във връзка с каузалното правоотношение между хонората и приносителя, но само в случаите, когато и авалистът е страна по него, или когато приносителят е недобросъвестен, или е извършил злоупотреба с право. В случая липсват данни за отклонение от посочената задължителна за съдилищата практика на ВКС, обуславящо правен интерес за касаторите от поддържане на посоченото допълнително основание за касационно обжалване. Що се касае до възможността да се релевират доводи за недобросъвестност или злоупотреба с право от страна на приносителя на ефекта, оплакванията на касаторите не са преценявани от въззивната инстанция и са неотносими към приложното поле на касационно обжалване.
След като е налице задължителна практика на ВКС по формулирания правен въпрос, то не следва да се преценява алтернативно заявеното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, както и представеното решение № 1569/18.02.2004 г. на ВКС, постановено по реда на отменения ГПК.
Като неотносимо следва да се прецени решение № 121/01.07.2009 г. на ВКС, ІІ т.о., тъй като в него липсва произнасяне по релевантния за настоящото дело правен въпрос.
Неоснователно е и поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1 т.3 ГПК, тъй като в случая не се налага промяна на създадената нова практика на ВКС по приложение на чл.485, ал.2 ТЗ, нито се касае за непълнота и неяснота на закона.
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.8 ГПК касаторите дължат на ответника по касация разноски по делото в размер на 706.80 лева, съставляващи половината от дължимото за касационното производство юрисконсултско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 74 от 21.03.2011 г. по в.т.д.№ 16/2011 г. на Апелативен съд – Велико Т..
ОСЪЖДА В. И. В. с ЕГН [ЕГН], И. В. И. с ЕГН [ЕГН] и С. В. И. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на „Р./България/” ЕАД сумата 706.80/седемстотин и шест лева и осемдесет стотинки/ лева разноски за настоящото производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: