5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 182
София21.03.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1039/2012 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 176 от 27.06.2012 г. по в.т.д. № 94/2012 г. на Апелативен съд – Велико Т., с което след отмяна на решение № 175 от 01.1.2011 г. по т.д. № 91/2011 г. на Окръжен съд – Плевен, е отхвърлен предявения от [фирма] против [фирма], [населено място], обл. П. и И. Т. Т. от [населено място] иск с правно основание чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземането на [фирма], към ответниците в размер на 28 932.70 евро по запис на заповед от 23.04.2007 г., издаден от [фирма] и авалиран от И. Т. Т.,, ведно със законната лихва от 23.07.2008 г. до окончателното изплащане и разноски в заповедното производство в размер на 2 132 лв., за които вземания е издадена заповед от 11.08.2008 г. за изпълнение на парично вземане въз основа на документ и изпълнителни листове от 11.08.2008 г. и от 14.10.2008 г. по ч.гр.д. № 20 632/2008 г. по описа на Софийски районен съд.
В жалбата се поддържат касационните основания по чл.281, т.3, предл. 1 и 3 ГПК, с искане за отмяна на решението, с произтичащите от това правни последици.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: какви възражения могат да правят авалистите по менителнични ефекти и към коя дата съдът трябва да прецени размера на изискуемите и неплатени суми по каузалното правоотношение при произнасяне по иск за установяване на претендирани със запис на заповед суми.
По първия въпрос се поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – противоречие с практика на ВКС – решение № 17 от 21.04.2011 г. по т.д. № 213/2010 г., II т.о., а по втория въпрос се твърди, че е разрешаван противоречиво от съдилищата, с позоваване на решение № 224 от 08.06.2012 г. по т. д. № 176/2011 г. на Окръжен съд – Стара Загора и решение № 10 от 23.05.2012 г. по т.д. № 40/2011 г. на Окръжен съд – Сливен.
Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, а по същество, че въззивното решение е правилно. Съображения са изложени в писмен отговор, подаден по реда по чл.287 ГПК, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – В.Т. е приел за допустими и основателни направените от авалиста възражения, свързани с каузалното правоотношение между издателя на записа на заповед и кредитора – договор за финансов лизинг от 23.04.2007 г., като към предявяване за плащане на ценната книга, договорните задължения на лизингополучателя са изпълнени, поради което е изведен извод, че към м. ноември 2007 г. не е съществувало вземане на лизингодателя в размер на 56 587.44 лв., каквато е левовата равностойност на сумата по процесния запис на заповед. По въпроса за допустимостта на противопоставените от авалиста на приносителя на ефекта възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между последния и издателя в случай на недобросъвестност на приносителя на ефекта, въззивният съд се е позовал изрично на задължителна за него практика на ВКС – решение № 17 от 21.04.2011 г. по т.д. № 213/2010 г. на II т.о.
Въззивният съд е счел, че възраженията на авалиста в писмения отговор на исковата молба по съществото си представляват твърдения за злоупотреба с право и недобросъвестност на приносителя на ценната книга, предвид обстоятелството, че последният, като лизингодател, е получил от лизингополучателя изпълнение/плащане по договора в определен обем, но въпреки това реализира правата си срещу него по запис на заповед, обезпечаващ същото договорно задължение, което е несъвместимо с правилата по чл.63 ЗЗД.
Като допълнителни съображения за неоснователност на исковата претенция апелативната инстанция е изтъкнала, че дори и да е налице частично неизпълнение на задълженията по лизинговия договор към 22.11.2007 г. – датата на която записът на заповед е предявен за плащане, то те са покрити с извършените след 06.08.2008 г. плащания в размер на 135 957.99 лв. съобразно сключеното допълнително споразумение към лизинговия договор и нов погасителен план, при отчитане на приетата счетоводна експертиза.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане касационното разглеждане на делото.
Поставеният от касатора въпрос за допустимостта авалистът да релевира менителнично възражение, произтичащо от каузалното правоотношение между издателя и приносителя на менителничния ефект, безспорно е значим за изхода на делото.
Независимо от наличието на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, като недоказано следва да се прецени твърдението за допуснато отклонение от задължителната практика, на която се е позовал съда. От съобразителната част към решението е видно, че решаващият състав е съобразил изцяло даденото от ВКС разрешение по идентичен правен въпрос, задължително за него по смисъла на т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. С въззивното решение не е отречена принципната недопустимост авалистите да противопоставят на приносителя на менителничния ефект възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между него и издателя на записа на заповед. Същевременно, квалифицирайки възраженията и доводите на ответника – авалист, обективирани в отговора на исковата молба, като твърдения за злоупотреба с право и недобросъвестност на приносителя на ценната книга, съдът е формирал извод за наличие на изключение от недопустимостта на относителните възражения, както е прието в цитираното от въззивния съд решение, на което се позовава и касатора. Недобросъвестността на приносителя по смисъла на чл.63 ЗЗД е счетена за доказана, след като той претендира плащане по записа на заповед, независимо, че е получил плащане от лизингополучателя по каузалното правоотношение.
Твърденията на касатора, обективирани в т.1.2. и 1.3. от изложението, че личните възражения следва да бъдат валидно направени и от хонората, са свързани с неточното възпроизвеждане на приетото от ВКС в решението по т.д. № 213/2010 г. относно това, какво следва да се разбира като злоупотреба с право и недобросъвестност на приносителя – „знание за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение с хонората”. Става въпрос за принципната наличност на такива възражения, а не, че те са направени в процеса от хонората. От друга страна, необосновано се твърди, че дружеството – издател не е възразило срещу издадената заповед за незабавно изпълнение, което не съответства на данните по приложеното/ в заверено ксерокопие/ заповедно производство.
Останалите доводи на касатора по първия правен въпрос са относими към правилността на решението и е недопустимо да се преценяват в рамките на производството по селекция на касационните жалби.
По отношение на втория правен въпрос не би могло да се обоснове приложното поле на касационно обжалване, тъй като становището на въззивната инстанция по отношение плащанията по договора за финансов лизинг от страна на лизингополучателя и след предявяване на заявлението на издаване на заповед за изпълнение не е единствено обуславящо за изхода на спора. Въззивният съд е разграничил плащанията по каузалното правоотношение не само с оглед първоначалните и допълнителни договорености между страните по каузалното правоотношение, но и с оглед на изискуемостта на сумата по записа на заповед и съответните плащания към датата на предявяването на ценната книга за плащане, като с доказаното в процеса изпълнение от лизингополучателя след 06.08.2008 г. допълнително е обосновано вече формираното становище на съда за неоснователност на положителния установителен иск по чл.422 ГПК, предявен срещу издателя на записа на заповед и авалиста.
Предвид недоказаността на общата предпоставка за допускане на касационно разглеждане на делото по отношение на втория правен въпрос, не следва да се преценяват представените от касатора първоинстанционни съдебни решения, за които дори липсват данни да са влезли в сила и съответно ни би могло да се направи извод, че попадат в обхвата на съдебната практика по см. на т.3 от цитираното по-горе тълкувателно решение.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължи сумата 5 856 лв. – разноски.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 176 от 27.06.2012 г. по в.т.д. № 94/2012 г. на Апелативен съд – Велико Т..
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на И. Т. Т. сумата 5 856/ пет хиляди осемстотин петдесет и шест/ лева – разноски по делото.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: