5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№784
София.28.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесети ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 3390/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на У. лизинг” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник адв. А. П., срещу решение № 101 от 26.04.2013 г. по в.т.д. № 42/2013 г. на Апелативен съд – Велико Т. в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма], [населено място] установителен иск с правно основание чл.422 ГПК във вр. с чл.537 ТЗ за сумата 5 313.38 евро.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решение, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. К. счита, че съдът се е произнесъл по преклудирано възражение за нищожност на клауза от договор за лизинг, релевирано от ответника едва в писмени бележки пред първата инстанция. Твърди, че с прогласяване нищожността на договорната клауза по чл.30, б.”в” е допуснато нарушение на чл.26 ал.1, пр. 3 от ЗЗД, както и противоречие с ТР № 1/15.06.2010 г. ОСТК на ВКС.
В раздел І и ІІ от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК е обосновано с материалноправен и процесуалноправен въпроси: „1. Нищожна ли е уговорката за неустойка за неизпълнение при двустранна търговска сделка – договор за финансов лизинг, поради накърняване на добрите нрави, която не излиза извън обичайните функции на неустойката – обезщетителна, обезпечителна и санкционна и 2. За преклудиране правото на ответника да прави правопогасяващи възражения каквото е и възражението за недействителност на клаузата за неустойка по договор, след отговора на исковата молба по търговски спорове” По първия въпрос касаторът се позовава на ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, а по втория – на решение на Апелативен съд – Б. по в.т.д. № 185/2012 г.
В раздел ІІІ от изложението на основанията за достъп до касационен контрол се поддържат и доводи, че въззивният съд се е произнесъл по въпроси от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: „1. Следва ли ответникът – длъжник с подаването на отговор на исковата молба да конкретизира точно на какво основание смята, че не дължи и съответно да направи правопогасяващо възражение, а именно за давност, нищожност, унищожаемост, плащане и др.; 2. достатъчно ли е простото възразяване, че не се дължи и има ли съдът служебно задължение за установи на кое основание не се дължи или кое е най-благоприятното за длъжника възражение и 3. С това действие на съда ограничава ли се правото на ищеца да възрази срещу правопогасяващи твърдения на ответника, които се правят за първи път с писмените бележки по делото”.
Въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното решение е влязло в сила по отношение на авалиста Е. Д. И..
Ответникът по касация не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, след като прецени данните по делото и доводите на касатора по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
За да отмени частично решение № 188 от 15.10.2012 г. по т.д. № 410/2012 г. на Окръжен съд – Велико Търново и да отхвърли положителния установителен иск по чл.422 ГПК, въззивният съд е приел за допустимо направеното от ответника едва в писмената защита пред първата инстанция възражение за нищожност на клаузата по чл.30, ал.1, б.”В” от договора за финансов лизинг /каузалното правоотношение/, като се е позовал на постоянната практика на ВКС относно задължението на съда и служебно да се произнесе по валидността на договора, от чието неизпълнение се черпят права, дори и да не е направено възражение от някоя от страните. Съобразено е и направеното от дружеството оспорване на дължимостта на цялата сума по издадената заповед за незабавно изпълнение.
По същество решаващият съдебен състав е изразил становище за нищожност поради противоречие с добрите нрави на посочената договорна клауза, според която „при разваляне на договора по вина на лизингополучателя, се дължи неустойка в размер равен на разликата между лизинговата цена на обекта и вече платените от лизингополучателя лизингови вноски. Прието е, че с тази уговорка се цели покриването на цялата сума по лизинговия договор и дава възможност за неоснователно обогатяване на лизингодателя, който би получил наведнъж всички останали лизингови вноски, независимо от това, че договорът е развален, лизинговия автомобил е върнат на ищеца и той го е продал на трето лице. Съобразено е и обстоятелството, че след 23.07.2010 г., когато е развален договорът за финансов лизинг и след 31.08.2010 г., когато автомобилът е върнат на ищеца, ответното дружество не е ползвало лизинговата вещ и не дължи възнаграждение за ползване по разваления договор. По тези съображения е направен извод, че начислената въз основа на нищожната разпоредба неустойка – по раздел ІV от представеното от ищеца извлечение в размер на 4 646.89 евро не се дължи, което води и до неоснователност на установителния иск в тази част, при отчитане и на изчислената от съда лихва върху тази главница. Или, общо недължимата от ответното дружество сума е определена в размер на 5 313.38 евро.
Настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице поддържаните основания за допускане касационно разглеждане на делото.
С оглед мотивите към обжалвания съдебен акт, следва да се приемат за обуславящи изхода на спора въпросите по раздел І и ІІ от изложението/макар и непрецизно формулирани/, които се свеждат до възможността съдът да се произнесе по възражение за нищожност на договорна клауза, релевирано от ответника след срока за отговор на исковата молба и критериите, които следва да се преценяват от съда при произнасяне по възражение за нищожност на неустоечна клауза по двустранна търговска сделка поради нарушаване на добрите нрави. Независимо от доказаността на основната предпоставка по ал.1 на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване, не може да се приемат за установени допълнителните селективни критерии по т.1 и т.2 на този законов текст.
По процесуалноправния въпрос не би могло да се обоснове противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с това, възприето във влязлото в сила решение на АС – Бургас по в.т.д. № 185/2012 г. В т. 3 на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС изрично е мотивирано становището, че добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Това разбиране е съобразено изцяло от въззивната инстанция, по аргумент от което не би следвало да се приеме за недопустимо произнасянето по въпроса за нищожността на клаузата по каузалното правоотношение между страните. След като е налице задължителна за съдилищата практика, в съответствие с която е атакуваното решение, не следва да се преценява дали то не противоречи на друго, влязло в сила въззивно решение. Необходимо е изрично да се посочи, че във формулирания от касатора правен въпрос възражението за нищожност неточно е квалифицирано като правопогасяващо.Това възражение на ответника е правоизключващо и не би могло да се приравнява на останалите видове възражения на ответника срещу иска и съответно да се прилагат по аналогия процесуалните преклузии.
По делото липсват данни за отклонение от постановките на т.3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, тъй като въззивният съд е отчел предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка, произтичащи както от нейните функции, така и от принципа на справедливост в конкретното търговско правоотношение. Изводът за нищожност на неустоечната клауза поради противоречие с добрите нрави е направен след преценка на конкретните обстоятелства по делото, към момента на сключване на договора, а произнасянето относно евентуална неправилност на този извод /както се поддържа от касатора/ е недопустима в производството по чл.288 ГПК.
Поставените в раздел ІІІ от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпроси преповтарят първия процесуалноправен въпрос и пряко произтичат от него. С оглед посоченото по-горе съответствие на даденото от въззивния съд разрешение с постановките в ТР на ОСТК на ВКС по тълк.дело № 1/2009 г., не следва да се преценява доколко тези въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 101 от 26.04.2013 г. по в.т.д. № 42/2013 г. на Апелативен съд – Велико Т..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: