6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№88
София20.02.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание дванадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 4292/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник адвокат Г. А., срещу решение № 1851 от 28.06.2013 г. по в.т.д. № 219/2013 г. на Апелативен съд – В., с което е потвърдено решение № 1824 от 19.12.2012 г. по т.д. № 3166/2011 г. на Окръжен съд – Варна. С посоченото първоинстанционно решение [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 375 964.26 лв. – незаплатена част от възнаграждение по споразумения от 12.05.2005 г., сключени между консорциум Т./Г. и МРРБ, относно обекти, свързани с укрепване на брега на река Д., дължима на основание Окончателно споразумение за сдружаване от 11.05.2005 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска – 22.12.2011 г. до окончателното изплащане.
В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост на решението поради уважаване на иска на непредявено основание и за неправилност поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. По съображения, подробно изложени в жалбата, се иска обезсилване на решението и връщане на делото за ново разглеждане на предявените искове или отмяната му с произтичащите от това последици.
В приложението към жалбата по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /неправилно наименовано изложение на касационните основания/ са поставени правни въпроси, свързани с твърдяната от касатора недопустимост на съдебния акт и процесуалноправни и материалноправни въпроси, обусловили изхода на делото. Първата група въпроси са формулирани по следния начин: „ Допустимо ли е съдът да установява наличието на привиден /симулативен/ договор и на прикрития със симулативния действителен договор при положение, че по делото никоя от страните не е навела подобно твърдение – нито ищецът с исковата молба, нито ответникът като възражение срещу иска и да основе решението си на установения от него прикрит договор; Допустимо ли е съдът, ако установи нищожност поради привидност на договора, на основание на който е предявен иск, да уважи иска на основание на прикрития договор, без искът да е основан на прикрития договор, съответно без страните да са излагали становища и събирали доказателства за изпълнението на прикрития договор, както и без да се прогласи нищожността поради привидност на симулативния договор; Допустимо ли е, ако въззивният съд е намерил, че претендираната от ищеца парична сума се дължи от ответника на основание, различно от приетото от първоинстанционния съд, да остави в сила решението на първоинстанционния съд без да промени диспозитива, в който първоинстанционният съд е постановил осъждане на ответника на основание, различно от това, което е приел въззивният съд”. К. се позовава на следните решения на ВКС: решение по гр.д. № 1212/2010 г., III г.о., решение по гр.д. № 1741/2009 г., I г.о., решение по гр.д. № 1262/2009 г., IV г.о., решение по т.д. № 1090/2011 г. II т.о. и решение по гр.д. № 1844/2010 г. IV г.о.
Процесуалноправните въпроси са формулирани по следния начин: „ Позволено ли е установяване на привиден договор от страна по договора без доказателствени искания в тази насока и без наличието на писмено доказателство, изходящо от другата страна относно привидността на волеизявленията, което изявление да бъде материализирано в самия договор; Допустимо ли е извод за привидност на съгласие да се гради на тълкуване на самия договор, отричащо явния смисъл на уговорките в полза на вероятната симулация; Достатъчно ли е за доказване на привидността на даден договор в съда да се появи съмнение относно неговата действителност, или привидността на договора следва да бъде несъмнено доказана”. По тези въпроси се поддържа допълнителното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на: решение по т.д. № 638/2010 г., I т.о. и решение по гр.д. № 1338/2010 г. , III г.о. Допускането на касационно обжалване е основано и на следния материалноправеин въпрос: „Начинът на осчетоводяване на действията на съдружниците по изпълнение на договор за гражданско дружество – дали е водено отделно счетоводство по договора за съдружие, съставлява ли обстоятелство, свързано със съдържанието и вида на възникналото правоотношение по договор за гражданско дружество”, с твърдения за отклонение от постановено по реда на чл.290 ГПК решение на ВКС по т.д. № 756/2008 г.II т.о.
Ответникът по касация [фирма], чрез процесуалния си представител юрк. Мария К., оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество счита въззивното решение за правилно. Подробни съображения са развити в писмен отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от страните доводи, приема следното:
Касационната жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК.
За да се произнесе по спорния предмет, решаващият съдебен състав на Варненския апелативен съд, след самостоятелна преценка на писмените доказателства по спора, както и на счетоводните експертизи, е приел за безспорно доказана исковата претенция, формирана като общо вземане по фактури, с доставчик ищеца и получател ответника, двустранно осчетоводени и безспорно свързани с изпълнението на сключения между „Т./Г. джей ви” и Министърът на регионалното развитие и благоустройството договор за изпълнение на проект за укрепването на брега на река Д./Л. 1 и Л. 2/, финансиран от програма И., който проект е изпълнен и обектите са въведени в експлоатация към 23.09.2009 г., като възложителят на проекта е превел по сметката на [фирма] сумите за приетата работа, вкл. и задържаните 10% гаранционни суми за добро изпълнение. Въззивният съд е констатирал, че липсва спор по основанието и размера на претендираните от ищеца вземания.
За неоснователно е счетено възражението на ответното дружество/сега касатор/, че не дължи заплащане на исковата сума поради претърпяна загуба от дейността на сформираното между страните гражданско дружество/ консорциум по см. на чл.275-276 ТЗ/, която следва да се понесе между съдружниците съобразно уговорените им дялове, с искане за съдебно прихващане на дължимите от него плащания по фактурите с дължимото задължение на другата страна за участие в загубата на консорциума. Този извод е основан на приета от съда привидност на сключеното между страните споразумение за сдружаване, тъй като реалните отношения между тях са такива като между главен изпълнител – [фирма] и подизпълнител – [фирма] и в споразумението не е обективирана действителна воля за обединяването в консорциум, независимо от текстуалното пренасяне на нормативната уредба на чл.357 и сл. ЗЗД. Въззивният съд е съобразил конкретните договорености между страните относно начина на плащане на възнаграждението от МРРБ, в качеството му на възложител по проекта, а именно по сметката на [фирма] и задължението на последния в 3-дневен срок да заплаща на другия партньор извършените и отчетени от него СМР, съответно изпълнявани съобразно водената от страните счетоводна отчетност и съвпадащите счетоводни записвания относно процесните вземания; неизпълненото от страна на консорциума императивно законово изискване за регистрация в регистъра БУЛСТАТ и неизпълнението на задължението да се води отделна отчетност/ чл.3, ал.1, т.6 от Закона за регистър [улица], ал.2 ЗСч/, както и на задължението консорциумът да обособи отделно реализирания посредством дейността му финансов резултат, с оглед предвиденото в чл.194 ЗКПО данъчно облагане. Установената от вещите лица редовност на счетоводните книги на страните по делото е преценявана от съда с оглед предвиденото в чл.55, ал.1 ТЗ доказателствено значение относно сключените между търговци сделки.
Формираните крайни изводи на решаващия съдебен състав са за допустимост на първоинстанционното решение, постановено при правилно дадена правна квалификация – чл.266, ал.1 ЗЗД и разглеждане на предявения иск; за основателност на предявените искове и за неоснователност на възражението на ответника за прихващане с насрещно вземане за покриване на загуба, съобразно финансовия резултат от дейността на консорциума, въз основа на Окончателното споразумение за сдружаване.
Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Като неоснователно следва да се прецени твърдението на търговското дружество – касатор за вероятна недопустимост на обжалвания съдебен акт. Действително, съобразно указанията, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, констатация за такъв евентуален порок на въззивното решение касационният състав дължи и в рамките на производството по селекция на касационните жалби. В случая обаче липсват данни решаващият състав на Апелативен съд – В. да се е произнесъл извън очертания с исковата молба предмет на делото. Предявените искови претенции, формирани като сбор от издадени във връзка с изпълнени от ищеца конкретни СМР по проекта, с получател ответника, основани на конкретни договорености по Окончателното споразумение за сдружаване, са квалифицирани още в доклада по чл.146 ГПК като такива по чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, което е възприето за правилно от въззивната инстанция. Що се отнася до произнасянето на въззивния съд по правната същност на сключеното между страните споразумение, извършено по повод възражението за прихващане, то е в резултат не само от преценката на съответни договорни клаузи, но и на конкретните доказателства по делото, относими към произтичащите от споразумението права и задължения на страните, при съобразяване на действащи към този момент норми на финансовото и данъчно законодателство. Несъгласието на касатора с формираните от въззивната инстанция фактически и правни изводи във връзка с възражението за съдебно прихващане не може да обоснове допускане на касационно разглеждане, тъй като поддържаните доводи са относими към правилността на решението в тази част, а не към основанията за достъп до касационен контрол, в какъвто смисъл са и задължителните за съдилищата постановки в цитираната по-горе тълкувателна практика на ВКС.
Поставените в изложението процесуалноправни и материалноправен въпроси не могат да обосноват приложното поле на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК не само с оглед констатацията, че са относими към правилността на изводите на въззивния съдебен състав, но и с оглед на обстоятелството, че тези въпроси не са обуславящи за изхода на делото по възражението за прихващане. Становището на съда относно липсата на действителна воля на съдружниците за обединяването им в консорциум е мотивирано не само с конкретни договорни клаузи в представеното по делото Окончателно споразумение за сдружаване, но то е изведено в резултат на цялостна преценка на доказателствения материал по делото. Това становище не би могло да се тълкува в смисъла, който се поддържа от касатора, тъй като извън предмета на спора е разкриването на симулация, съответно прикриване на сключено съглашение с привидно съглашение по см. на чл.17 ЗЗД и по тези въпроси липсва произнасяне от страна на въззивната инстанция. По отношение на материалноправния въпрос, касаещ осчетоводяването на действията на съдружниците по изпълнение на сключения между тях договор, допълнително следва да се отрази, че той не е единствено обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и затова не доказва този общ селективен критерий.
Предвид недоказаността на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се преценява приложената съдебна практика.
При този изход на делото на ответника по касация се дължат разноски в размер на 2 716 лева – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал.8 ГПК, във връзка с чл.7, ал.2, т.4 и по арг. от чл.9, ал.1 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1851 от 28.06.2013 г. по в.т.д. № 219/2013 г. на Апелативен съд – В..
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 2 716 две хиляди седемстотин и шестнадесет/ лева – разноски за настоящото производство
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: