4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№657
София.08.10.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на втори октомври две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2686/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния си пълномощник, срещу решение № 85 от 27.03.2013 г. по в.т.д.№ 36/2013 г. на Апелативен съд – В., с което след отмяна на решение № 174 от 22.11.2012 г. по т.д. № 391/2012 г. на Окръжен съд – Шумен, са отхвърлени предявените срещу Община – Шумен искове за: заплащане на сумата 113 473.31 лв., съставляваща неизплатено възнаграждение за извършена услуга – инвеститорски контрол на обект „Рекултивация на съществуващо сметище в кв. Д., [населено място]” за периода от м.октомври 2005 г. до м.юни 2007 г., по договор между страните от 26.01.2000 г., изменен с анекси от 02.05.2000 г. и 20.11.2000 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба и за заплащане на сумата 12 684.66 лв. – мораторни лихви от 30.04.2011 г. до предявяване на иска.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяна на решението и уважаване на предявените искове, с присъждане на разноски. Твърди се, че въззивният съд не е съобразил договорените начини на плащания – на отделни етапи и при окончателното разплащане на обекта и издаване на акт обр.15; не е преценил представените с исковата молба писмени доказателства, съставляващи приложения към поканата до общината за плащане на исковата сума; не е отчел направеното от процесуалния пълномощник на ответника признание, че възложената работа е извършена; не е взето предвид, че договорът е прекратил действието си, съгласно чл.23 от същия – поради прекратяване участието на Община – Шумен в капитала на [фирма]. Поддържат се и доводи за нарушение на чл.20 ЗЗД, в резултат на което съдът е достигнал до неправилен извод за неизискуемост на вземането.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, се твърди, че въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода на делото материалноправен въпрос, свързан с тълкуване на клаузите на процесния договор в съответствие с критериите по чл.20 ЗЗД и процесуалноправни въпроси по приложението на чл.235 ГПК и чл.236, ал.2 ГПК. По материалноправния въпрос като допълнително основание касаторът сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с позоваване на съдебни актове, постановени по реда на чл.290 ГПК: решение по т.д. № 761/2008 г., І т.о., ВКС, решение по т.д. № 523/2008 г., ІІ т.о., ВКС, решение по гр.д. № 1227/2011 г., ІІ г.о., ВКС, решение по т.д. № 944/2010 г., ІІ т.о., ВКС, решение по гр.д № 222/2009 г., ІV г.о., ВКС и решение по гр.д. № 420/2009 г., ІV г.о., а по процесуалноправните въпроси – решение по гр.д. 1857/2010 г., ІV г.о. ВКС.
Ответникът по касация, чрез пълномощника си, оспорва искането за допускане на обжалването, а по същество счита обжалваното решение за правилно.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – В. е приел, че вземането на дружеството- ищец, произтичащо от осъществяване на инвеститорски контрол по изпълнение на строителството на конкретно възложен обект, въз основа на договор от 26.01.2000 г., изменен с последващи анекси, все още не е изискуемо. Съдът е обосновал извод, че писмените доказателства, представени от ищеца – протоколи обр.19, извлечения от сметка 22 и справки за дължими такси за инвеститорски контрол, изчислени според стойността на извършените СМР, не са достатъчни за установяване на условията за възникване на задължение на възложителя за заплащане на извършения от ищеца инвеститорски контрол. Този извод е направен след преценка на предвидените в чл.3 от договора предпоставки за окончателното разплащане – представяне на акт обр.15 и фактура, както и на Протокол № 4 от 15.06.2012 г. от заседание на УС на Предприятие за управление на дейностите по опазване на околната среда съдържащ данни, че окончателно разплащане на обекта не е извършено.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Несъмнено, материалноправният въпрос, свързан с тълкуването на договорни клаузи при спазване на критериите въведени в чл.20 ЗЗД, принципно е значим при произнасяне по искови претенции на договорно основание. В случая обаче касаторът, макар и да се позовава на практика на ВКС по приложението на тази материалноправна норма, от съдържанието на изложението на основанията за допускане на обжалването не може да се направи категоричен извод, че искането е обосновано с доводи за неприлагане на критериите за тълкуване. Всъщност, както е видно и от самото изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, поставеният материалноправен въпрос е основан на оплаквания за неправилно приложение на чл.20 ЗЗД и твърдяна неправилност на извода за ненастъпила изискуемост на вземането. Тези оплаквания обаче не могат да се преценяват при селекция на касационните жалби, тъй като изводите на съда, изведени след тълкуване и съответно прилагане на договорни клаузи, са в резултат на осъществена същинска правораздавателна дейност. Правилността на изводите, до които е достигнала въззивната инстанция при произнасяне по спорното материално право, би могла да се проверява само след евентуално допускане на обжалването. В този смисъл са задължителните указания по приложение на процесуалния закон, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в която е направено ясно разграничение между основанията по чл.280, ал.1 ГПК и основанията за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.
По процесуалноправните въпроси по приложението на чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК също не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване. Тези въпроси са формулирани от касатора въз основа на твърдения на самото дружество за настъпване на прекратителното условие на чл.23 от процесния договор, обуславящо липсата на право и задължение за участие при съставяне на акт обр. 15 и съответно отпадане на задължението за представяне на този акт при окончателното разплащане на обекта, които не са възприети от въззивния съд. По отношение на недопустимото обосноваване на въпросите с поддържаната от касатора неправилност на решението, следва да се има предвид изложеното по-горе във връзка с т.1 от ТР №1/2010 г. ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 85 от 27.03.2013 г. по в.т.д.№ 36/2013 г. на Апелативен съд – В..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: