4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№738
София11.11.2013 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шести ноември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 3234/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. С. Л., чрез процесуалния й пълномощник, срещу решение № 1158 от 13.06.2013 г. по в.гр.д.№ 386/2013 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, 7 състав, в частта, с която е потвърдено решение № 8345 от 12.12.2012 г. по гр.д.№ 6004/2011 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, І-18 състав за отхвърляне на предявения срещу Застрахователно дружество [фирма] иск по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 5 000 лв. до 30 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 06.09.2009 г. ПТП.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост.
Искането за допускане на касационно разглеждане е основано на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по въпроси относно приложението на чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД. К. счита, че е необходимо уеднаквяване на практиката на съдилищата по приложението на посочените материалноправни норми, което би довело и до спазване на принципа за законност. Твърди, че обжалваното решение е постановено и в отклонение от задължителна практика на ВКС, ТК – решение № 749/05.12.2008 г.. Алтернативно се поддържа и допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник, оспорва искането за допускане на касация, а по същество счита въззивното решение за правилно. Съображения са изложени в писмен отговор, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съдебен състав, след преценка на доказателствата по спора, отчитайки характера на причинените на ищцата увреждания, краткотрайните болки и страдания и временните функционални изменения в резултат на счупването на носните кости, възрастта на пострадалата и конкретната икономическа обстановка в страната като цяло, към момента на ПТП, за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди е приел сумата от 7 500 лв. Или, общият размер на обезщетението, спрямо определения от първата инстанция, е завишен с 2 500 лв.
В резултат на подробно обсъждане на релевантните, към въведеното в процеса възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалата, факти и приети експертизи, въззивният съд е приел за доказано, че по време на настъпване на произшествието ищцата е пътувала в лекия автомобил без поставен обезопасителен колан, с което е нарушила чл.137а ЗДвП и е допринесла за настъпване на причинените й телесни увреждания. Приносът на пострадалата е определен в размер на 1/3, вместо определения от първата инстанция ?. С оглед на този извод, определеното обезщетение е намалено на 5 000 лв., или са присъдени допълнително 2 500 лв., ведно със законната лихва от увреждането.
За разликата до пълния предявен размер от 30 000 лева, искът по чл.226, ал.1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, е счетен за неоснователен, като е потвърдено отхвърлителното решение на първата инстанция в тази част.
Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно разглеждане на делото.
Поставеният от жалбоподателката материалноправен въпрос, свързан с приложение на законоустановения принцип за справедливост по чл.52 ЗЗД безспорно е значим за изхода на делото, но не е налице никоя от поддържаните допълнителни основания по т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Като недоказано следва да се прецени твърдяното от жалбоподателката отклонение от практиката на ВКС, създадена при действието на новия ГПК. Изразеното в решение № 749/05.12.2008 г. на ВКС, ІІ т.о. становище за детерминиране на критерия за справедливост и от съществуващата в страната конюнктура, и от общественото възприемане на справедливостта на даден етап от развитие на самото общество, е изцяло съобразено от въззивната инстанция при постановяване на обжалвания съдебен акт, което е видно от мотивната част към него.
Поддържаното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК – за противоречиво разрешаване на правния въпрос от съдилищата, е недоказано. В изложението на основанията за достъп до касация не е налице позоваване на конкретни, влезли в сила решения на първоинстанционни или въззивни съдилища, нито са приложени преписи от решения, поради което не може да се възприеме това твърдение. Независимо от тази констатация, е необходимо да се посочи, че определянето от съда на конкретен размер на обезщетение за неимуществени вреди, при приложение на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, винаги е обусловено от специфични за всяко дело обстоятелства, при зачитане на общите критерии при прилагане на законоустановения принцип за справедливост, съгласно ППВС № 4 от 1968 г. В случая липсват данни за отклоняване от постановките на посоченото постановление.
Не могат да бъдат споделени доводите на жалбоподателката по отношение на алтернативно поддържаното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. По смисъла на тази норма точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за достъп до касация и то би било налице, когато разглеждането от ВКС на поставените правни въпроси би допринесло за промяна на създадена неправилна съдебна практика или за осъвременяването й, както и при необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането на закона – при непълнота, неяснота или противоречия в закона. Настоящият случай не е такъв, тъй като разпоредбата на чл.52 ЗЗД е ясна, а по приложението й има задължителна практика на ВКС.
Въпросът, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, е мотивиран изцяло с доводи за неправилно прилагане на тази норма, което е недопустимо. В този смисъл настоящият състав съобразява задължителните указания по приложение на процесуалния закон, дадени в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 400 лева – юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1158 от 13.06.2013 г. по в.гр.д.№ 386/2013 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, 7 състав.
ОСЪЖДА В. С. Л. да заплати на [фирма] сумата 400/четиристотин/ лева разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: