4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№411
С..08.06.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на единадесети май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 1252/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Методи С. И., чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 1170 от 11.07.2011 г. по в.гр.д.№ 594/2011 г. на Апелативен съд – С., Гражданско отделение, 4 състав, с което е потвърдено решение № 5591 от 28.11.2010 г. по гр.д.№ 2227/2009 г. на Софийски градски съд в частта за отхвърляне на предявения срещу [фирма] иск по чл.226, ал.1 КЗ за разликата над 10 000 лв. до 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от настъпило на 16.02.2009 г. ПТП.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на чл.52 ЗЗД, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост.
Искането за допускане на касационно разглеждане е основано на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК по материалноправен въпрос, свързан с приложение на чл.52 ЗЗД и размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Според касатора този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата, като се позовава на първоинстанционно решение по гр.д.№ 9327/2009 г. на СГС и въззивното решение по същия спор – по гр.д.№ 399/2010 г. на САС, като се твърди и, че е налице отклонение от задължителна практика на ВКС, ТК – решение № 749/05.12.2008 г.. Алтернативно се поддържа и допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация не е заявил становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на жалбоподателя по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С обжалваното решение въззивният съдебен състав, след преценка на събрания по делото доказателствен материал и отчитайки вида и характера на получените телесни увреждания, претърпените болки и страдания – по интензитет и остатъчни проявления, е приел, че определеното от първата инстанция обезщетение в размер на 10 000 лева е достатъчно за обезщетяване на претендираните неимуществени вреди, настъпили при ПТП на 16.02.2009 г. По безспорен начин е установена деликтната отговорност на виновния за увреждането водач на автобус, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество, с валидност на застраховката от 01.01. – 31.12.2009 г.
Настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно разглеждане на делото.
Поставеният от жалбоподателя материалноправен въпрос по принцип е значим за изхода на делото, но не е налице никоя от поддържаните допълнителни основания по т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Като недоказано следва да се прецени твърдението на касатора за отклонение от практиката на ВКС, създадена при действието на новия ГПК. Изразеното в решение № 749/05.12.2008 г. на ВКС, ІІ т.о. становище за детерминиране на критерия за справедливост и от съществуващата в страната конюнктура, и от общественото възприемане на справедливостта на даден етап от развитие на самото общество, не е отречено от въззивната инстанция при постановяване на обжалваното решение. Макар и в мотивната част към решението това да не е отразено изрично, то решаващият състав на САС е съобразил и момента на настъпване на вредите, което имплицитно включва посоченият в цитираната задължителна практика критерий по приложение на чл.52 ЗЗД.
Поддържаното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК – за противоречиво разрешаване на правния въпрос от съдилищата следва да се счете за недоказано. С изложението на основанията за достъп до касация са представени цитираните по-горе решения на първоинстанционнен и въззивен съд, но липсват данни за влизане в сила на въззивното решение. Затова не може да се приеме, че е налице формирана съдебна практика, в какъвто смисъл са задължителните постановки в т.2 и т.3 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд. От друга страна, определянето на съда на конкретен размер на обезщетение за неимуществени вреди и приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, винаги е обусловено от специфични за всяко дело обстоятелства, при зачитане на общите критерии при прилагане на законоустановения принцип за справедливост, съгласно ППВС № 4 от 1968 г. В случая липсват данни за отклоняване от посочените в тази задължителна практика критерии.
Не могат да бъдат споделени доводите на касатора за наличие на основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. По смисъла на тази норма точното прилагане на закона и развитието на правото формират общо правно основание за достъп до касация и то би било налице, когато разглеждането от ВКС на поставените правни въпроси би допринесло за промяна на създадена неправилна съдебна практика или за осъвременяването й, както и при необходимост от създаване на съдебна практика по прилагането на закона – при непълнота, неяснота или противоречия в закона. Настоящият случай не е такъв, тъй като разпоредбата на чл.52 ЗЗД е ясна, а по приложението й има задължителна практика на ВКС, както и последователно и непротиворечиво прилагане на критериите, които са значими за размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1170 от 11.07.2011 г. по в.гр.д.№ 594/2011 г. на Апелативен съд – С., Гражданско отделение, 4 състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: