5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№168
София, 07.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2606/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния му пълномощник адвокат С. П., срещу решение № 118 от 09.05.2014 г. по в.т.д. № 113/2014 г. на Апелативен съд – В., с което след отмяна на решение № 1/02.01.2014 г. по т.д. № 62/2013 г. на Окръжен съд – Варна в обжалваната част, дружеството е осъдено да заплати на Ю. Т. Логинский и Л. В. Логинская, граждани на Руската Федерация, сумата 11 000 евро /с левова равностойност 21 514.13 лева/, представляваща общия размер на договорената между страните в чл.7 от предварителен договор за покупко-продажба на вещно право и извършване на СМР от 23.01.2008 г. неустойка в размер на 10 % от платеното и подлежащо на връщане възнаграждение, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба и 3 408.71 лв. – разноски по делото.
В жалбата се поддържат касационни доводи за недопустимост на решението поради произнасяне по въпрос, с който съдът не е бил сезиран. Твърди се, че се е дължало произнасяне по „деликтната отговорност в случай на разваляне на договора”, а не по договорната отговорност за забава, а от друга страна неправилно е определен и началния момент на неустойката. К. изразява несъгласие с изводите на въззивния съд, че съгласието на страните за забраните по чл.15 ЗУЧК не могат да се квалифицират като непредвидими по чл.306, ал.2 ТЗ, като се позовава на разпоредбата на чл.4.8 от договора. По съображения в жалбата се иска обезсилване на въззивното решение или неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК искането за допускане на касационно обжалване е основано на следните правни въпроси: „1. По кой ред се обезщетяват последиците от разваляне на договор – като извъндоговорна отговорност/чл.82 ЗЗД/ или като договорна отговорност/неустойка по чл.92 ЗЗД/ и 2. Има ли разпоредбата на чл.306, ал.2 ТЗ диспозитивен и субсидиарен характер и в частност могат ли страните да уговарят като форсмажорни факти, които да не отговарят на изискванията на ТЗ за непредвидимост”. По първия правен въпрос се поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на решение по т.д. № 414/2009 г., I т.о. на ВКС, а по втория въпрос се твърди, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответниците по касация, чрез процесуалния си пълномощник адвокат Д. В., твърдят, че въззивният съд е разгледал предявения иск за заплащане на неустойка за забавено изпълнение на престация на ответника по договор за строителство, инкорпориран в предварителен договор за продажба на право на строеж, а по исковете за разваляне на договора и за връщане на даденото по него, отхвърлителното решение на първата инстанция е влязло в сила. Твърди се, че по първия въпрос не се доказва твърдяното от касатора противоречие с представеното решение на ВКС, тъй като то е постановено при хипотезата на претендирана неустойка по чл.92 ЗЗД по развален договор. Поддържа се, че вторият въпрос не съставлява такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото по приложението на чл.306, ал.2 ТЗ е налице съдебна практика, цитирана и съответно съобразена от въззивната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение, съдебният състав на Апелативен съд – В., след самостоятелна преценка на релевантните факти и доказателства и доводите на страните, е приел за доказана забавата на изпълнителя по процесния договор / след настъпилата обективна новация по силата на анекс от 25.06.2010 г./, който до м.септември 2011 г. не е завършил строителството и не е предал обекта на възложителите в изискуемата, съобразно Приложение № 1, степен на завършеност. Констатирано е, че за обекта е издаден акт обр.15 на 28.01.2013 г., а въвеждането в експлоатация е осъществено на 31.01.2014 г.
Като неоснователни са преценени възраженията на ответното дружество за наличие на основания, изключващи вината му за забавеното изпълнение – строителни забрани, лоши климатични условия, особености в терена, изискващи извършването на укрепващи мероприятия. Прието е, че ежегодната строителна забрана в рамките на активния туристически сезон е законовоустановена- чл.15 ЗУЧК и е вписана в разрешението за строеж, на основание чл.148, ал.9 ЗУТ. Тя не съставлява случаен факт, а периодично, ежегодно и закономерно предвидимо действие на местната администрация, която е следвало да се съобрази от строителя при договаряне на времевите предели на дължимата престация. Изразено е становището, че този извод не се дерогира от уговорената в чл.4.8 от предварителния договор принципна възможност за освобождаване на длъжника от отговорност при наличие на непреодолима сила, тъй като страните изрично са препратили към чл.306, ал.2 ТЗ, а строителната забрана през туристическия сезон е отнапред установено законово ограничаване на строителната дейност на изпълнителя, съществувала към момента на сключване на предварителния договор и на анекса. Не е възприето твърдението на ответника, че в чл.4.8 е дефинирана и забраната по ЗУЧК като форсмажорно обстоятелство, с оглед правилата на тълкуване на договорите, вкл. и при съобразяване на добросъвестността при договарянето на конкретен срок за изпълнение, който не би могъл отнапред да се счита за автоматично удължен. Решаващият състав е приел, че неподходящите за строително-монтажни работи климатични особености нямат белезите на непреодолима сила, независимо от предприетото от изпълнителя спиране на работата, надлежно установено с писмени доказателства. В тази насока е съобразена и задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК, обективирана в решение по т.д. № 545/2012 г., I т.о. По отношение на особеностите на терена е счетено, че те са били известни на изпълнителя преди сключване на договора и той е можел и е бил длъжен да ги съобрази при договарянето.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира че не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
По делото не са налице данни за вероятна недопустимост на въззивното решение поради произнасяне на непредявено основание. При постановяване на решението са отчетени твърдяните от ищците обстоятелства, а именно виновна забава на изпълнителя за извършване на дължимите СМР, както и петитума, съответно уточнен в изпълнение на дадените от първата инстанция указания. Посочването и на чл.88, ал.1, изр.2 ЗЗД при отразяване на обжалваната част на първоинстанционното решение е съобразено с твърдението на въззивниците/сега ответници по касация/ и с дадената от Окръжен съд – Варна правна квалификация на този иск, но не би могло да доведе до извод за евентуална недопустимост на решението, тъй като въззивният съд изрично е отчел влизането в сила на първоинстанционното решение в останалата част – за отхвърляне на иска по чл.55, ал.1, предл.3, вр. с чл.87 от ЗЗД.
Първият правен въпрос, свързан с обезщетяване на последиците от развален двустранен договор, не може да се определи като обуславящ за изхода на делото, тъй като в случая с влязлото в сила решение на първата инстанция е прието, че не са налице предпоставките за разваляне на предварителния договор, което обуславя и неоснователност на иска по чл.55, ал.1, предл.3 от ЗЗД. Следователно, не се дължи и произнасяне по въпроса доколко би могло да се претендира обезщетение за забавено изпълнение при развален двустранен договор и не следва да се преценява допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, вкл. и вече постановеното ТР № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС.
Вторият правен въпрос също не попада в приложното поле на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, доколкото въззивнят съд не е отрекъл принципната възможност на страните да уговарят конкретни форсмажорни обстоятелства. Тълкувайки обаче конкретната договорна клауза, препращаща изрично и към разпоредбата на чл.306, ал.2 ТЗ, е достигнал до извод, че строителната забрана по чл.15 ЗУЧК не съставлява непредвидено или непредотвратимо събитие от извънреден характер, възникнало след сключване на договора. Правилността на този извод, срещу която са насочени доводите на касатора, не подлежи на преценка в производството по селекция на касационните жалби – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. При постановяване на решението въззивният съд е съобразил задължителната за него практика на ВКС, която се споделя и от настоящия съдебен състав, наличието на която изключва приложението на поддържаното от дружеството-касатор допълнително основание за достъп до касационен контрол.
Независимо от изхода на делото, ВКС не дължи произнасяне по отговорността за разноски, тъй като в писмения отговор е поискано присъждане на сторените пред въззивната инстанция разноски, по което се е произнесъл Апелативен съд – В.. Липсва искане и съответно доказателства за действително направени разноски от ответниците по касация за настоящото производство.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия,второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 118 от 09.05.2014 г. по в.т.д. № 113/2014 г. на Апелативен съд – В..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: