6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№549
София29.09.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на седемнадесети септември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 800/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], чрез процесуалния му пълномощник адвокат Е. П., срещу решение № 243 от 06.12.2013 г. по в.гр.д. № 324/2013 г. на Окръжен съд – Кърджали, с което е потвърдено решение № 108 от 31.07.2013 г. по гр.д. № 617/2013 г. на Районен съд – Кърджали за признаване за установено по отношение на [фирма], че [фирма] има парично вземане от [фирма] в размер на 19 954.16 лв. с ДДС, представляваща цената на доставени и незаплатени строителни стоки по фактура № 1428/02.07.2009 г. и лихва за забава 3 585.02 лв. за периода от 06.02.2010 г. до 03.11 2011 г. , ведно със законната лихва за забава върху главницата от подаване на заявлението – 08.02.2013 г.
В жалбата са инвокирани основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяна на въззивното решение, с присъждане на разноски. К. поддържа, че първоинстанционният съд не е изпълнил предвидените в чл.146 ГПК задължения – не е указал на страните за кои от твърдяните факти не сочат доказателства и не е разпределил тежестта на доказване; неправилно е приел, че възражението за несъобщаване на цесията на длъжника е преклудирано. Твърди се нарушение на чл.327, ал.1 ТЗ, на чл.24, ал.2 ЗЗД и на чл.25, ал.1 ЗДДС, както и необоснованост на изводите на въззивния съд за реалност на доставката и съответно задължение на купувача за плащане на стоките по фактурата. В жалбата са развити подробни фактически и правни доводи по всяко едно от основанията за неправилност на обжалвания съдебен акт.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са поставени следните правни въпроси: „1. В чия тежест следва да се отнесе непровеждането на доказване на твърдени положителни факти, от които страната извлича изгодни за себе си правни последици? Липсата на възражение по отношение на твърдените факти и обстоятелства освобождава ли страната, която се позовава на тях от задължението да ги доказва по силата на общото правило на чл.154, ал.1 ГПК; 2. Настъпва ли преклузия за страните да твърдят нови факти и обстоятелства и да сочат нови доказателства, предвидени в чл.147 ГПК и чл.266 ГПК, при неизпълнение от съда на задълженията му по чл.146 ГПК; 3. Следва ли упражняването на правата на търговеца, свързани с използването на данъчен кредит с оглед нормите на ЗДДС да се счита за доказателство за наличието на съответна правна сделка и нейното изпълнение”. Поставен е и въпрос във връзка с присъденото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение – „ Налице ли са предпоставки за намаляване на подлежащото на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК при претендиране за заплащане на възнаграждение за повече от един адвокат и предвид разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК.”
По посочените правни въпроси се поддържат допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1, т.2 ГПК, с позоваване на следните съдебни актове: решение по гр.д. № 673/2009 г., І г.о на ВКС, решение по гр.д. № 982/2010 г., І г.о. на ВКС/по въпрос № 1/; на решение по гр.д. № 503/2011 г., ІІ г.о. на ВКС, решение по гр.д. № 3/2011 г., І г.о, ВКС, решение по гр.д. № 1710/2009 г., І г.о. и решение по гр.д. № 284/2011 г./ по въпрос № 2/; на решение по т..д. № 296/2012 г. на ОС-Кърджали и решение по т.д. № 304/2013 г. на АС-Пловдив /по въпрос № 3/. По последния въпрос, както и по процесуалноправния въпрос, касаещ разноските се поддържа и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация, чрез процесуалния си пълномощник адвокат И. К., оспорва искането за допускане на касационно обжалване, с искане за присъждане на разноски.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на предявените от [фирма] установителни искове по чл.422 ГПК за дължимост на сумата 19 954.16 лв., съставляваща стойност на доставени на [фирма] и незаплатени строителни материали по процесната фактура, ведно със обезщетение за забава в размер на 3 585.02 лв., въззивният съд е приел, че е налице валиден договор за покупко-продажба, при реалност на осъществената доставка на индивидуализираните във фактурата стоки. В тази насока са преценени събраните по делото доказателства относно двустранното осчетоводяване на фактурата, включването на фактурата в дневниците за покупки и продажби, ползването на данъчен кредит и установената редовност на счетоводните книги и на двете дружества – продавач и купувач. При постановяване на обжалвания съдебен акт решаващият състав е съобразил цитираната в него задължителна практика на ВКС относно значението на осчетоводената от купувача фактура за съществуването и дължимостта на задължението за заплащане на цената на стоките, независимо от липсата на експедиционни документи. Преценени са и събраните пред първата инстанция гласни доказателствени средства.
Като неоснователни са преценени доводите на въззивника/сега касатор/ за нередовност на съобщението за извършената цесия между продавача [фирма] и [фирма], по две основни съображения: на първо място, поради преклудиране на това възражение като направено едва в писмената защита пред първата инстанция и на второ място, поради приетото от съда надлежно уведомяване на длъжника за цесията, в изпълнение на разпоредбата на чл.99, ал.3 от ЗЗД. Изложен е и довод, че съобщаването на цесията не е елемент от самия договор за цесия, а име значение за редовността на плащането на длъжника, каквото в случая не е налице.
По отношение на акцесорното вземане по чл.86, ал.1 ЗЗД, въззивният съдебен състав е счел, че размерът на това вземане е съобразено с направеното от ответника възражение за изтекла давност.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съгласно задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за да отговарят на законодателно въведеното в чл.280, ал.1 ГПК основно изискване за достъп до касационно обжалване, разрешените от въззивната инстанция правни въпроси следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение. Съобразявайки тези постановки, следва да се приеме, че поставените от касатора процесуалноправни въпроси/въпрос № 1 и въпрос № 2/ не могат да обосноват допускане на касационно разглеждане на делото. Въпросът, свързан с доказателствената тежест в процеса е основан изцяло на твърденията на дружеството ответник за ненадлежно съобщаване на цесията, които обаче не са възприети от решаващия съд, който е преценил не само тяхната допустимост, но и основателността им. Приемайки тези възражения за неоснователни, съставът на Окръжен съд – Кърджали е преценил релевантните факти и доказателства, а правилността на изводите е извън предмета на настоящото производство по селекция на касационните жалби, тъй като това би означавало да се допусне припокриване на основанията по чл.280, ал.1 ГПК с основанията за неправилност, което би противоречало на цитираното тълкувателно решение.
Процесуалноправният въпрос, свързан с правомощията на въззивния съд при непълен доклад по чл.146 ГПК на първата инстанция, не би могъл да се преценява като релевантен, доколкото във въззивната жалба не са твърдяни съществени нарушения на съдопроизводствени правила в тази насока. Съгласно т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция нарушения във връзка с доклада по делото.Само при позоваване във въззивната жалба или в отговора на такива нарушения и след преценка по основателността им въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат съответните процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат поради непълнота на доклада.
Материалноправният въпрос под № 3, свързан с доказателственото значение на извършените от купувача счетоводни операции във връзка с издадената от продавача фактура и в частност упражненото право на приспадане на данъчен кредит по ЗДДС, е относим изцяло към правилността на обжалваното въззивно решение, като е недопустимо обосноваване на въпроса с твърдения за неправилност по см. на чл.281, т.3 ГПК. Независимо от липсата на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване по този въпрос, следва да се отрази, че застъпеното от въззивния съдебен състав разбиране съответства изцяло на задължителната за допустоящите на ВКС съдилища практика, постановена по реда на чл.290 ГПК – не само на цитираното решение по т.д. № 255/2012 г, , І т.о. на ВКС, но и на други решения – така например, решение № 46/27.03.2008 г. по т.д. № 454/2008 г., решение № 42 от 15.04.2010 г. по т.д. № 593/2009 г., решение № 109 от 07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г., решение № 166 от 17.01.2013 г. по т.д. № 636/2011 г. и др. В посочените съдебни актове на ВКС е налице произнасяне, че дори и при неподписана от купувача по договор за търговска продажба или от възложителя по договор за изработка, издадената от продавача/изпълнителя фактура може да послужи като доказателство за сключване на договора и за възникване на отразените във фактурата задължения, ако съдържа реквизити за съществените елементи на конкретната сделка, а отразяването на фактурата в счетоводните регистри на двете страни по съотвения договор, вписването й в дневниците за покупко-продажби и в справките декларации по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит по сделката от задължената страна, съставляват признание за възникването и за размера на задълженията, обективирани във фактурата. Наличието на задължителна практика /т.2 от ТР № 1/19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС/, с която е уеднаквена съществуваща до този момент противоречива практика на съдилищата, изключва приложението на поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т.2 на чл.280, а1 ГПК, дори и при доказване, че цитираното въззивно решение на АС-Пловдив е влязло в сила/каквито данни в случая липсват/.
По отношение на присъдените в полза на въззиваемото дружество разноски за производството пред Окръжен съд – Кърджали, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Единственото възражение, направено от въззивника касатор в публичното съдебно заседание на 15.11.2013 г. е основано на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК – за прекомерност на заплатеното възнаграждение съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, което въззивният съд е отхвърлил като неоснователно. Въззивникът/сега касатор/ не е направил възражение, основано на чл.78, ал.1 ГПК, но дори и при своевременно релевиране на такова, в случая то би било неоснователно, тъй като въззиваемото дружество е било представлявано само от един адвокат и липсват данни в договора за правна защита и съдействие, от които би могъл да се направи извод за заплащане на възнаграждението в полза и на двамата упълномощени адвокати.
При този изход на делото на ответника по касация се дърлжат разноски в размер на 850 лева, съгласно представения с отговора на жалбата договор за правна защита и съдействие и списък на разноските.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 243 от 06.12.2013 г. по в.гр.д. № 324/2013 г. на Окръжен съд – Кърджали.
ОСЪЖДА [фирма] да заплати на [фирма] сумата 850/осемстотин и петдесет/ лева – разноски за настоящото производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: