5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№173
София 25.03.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на дванадесети февруари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 4253/2013 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на А. П. А., чрез процесуалния си пълномощник адвокат А. С., срещу решение № 288 от 16.05.2013 г. по в.гр.д. № 336/2013 г. на Окръжен съд – Плевен в частта, с която след отмяна на решение № 1847 от 12.12.2012 г. по гр.д. № 4185/2012 г. на Плевенския районен съд са отхвърлени предявените против [фирма], [населено място] искове за: заплащане на сумата 6 207.60 лв. – неизплатено възнаграждение на ищеца в качеството му на изпълнителен директор на дружеството за месеците юли, август, октомври и декември 2009 г. и януари, февруари и май 2010 г.; за сумата 1 400.97 лв. – мораторна лихва върху това вземане; за сумата 2 670 лв. – обезщетение за неизползвани неприсъствени дни за 2009 г. и 2010 г.и мораторна лихва върху тази главница за сумата 482.46 лв., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за заплащане на възнаграждение на ищеца като член на съвета на директорите на ответното дружество за периода 01.04.2009 г. – 02.08.2010 г.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяна на атакувания съдебен акт и постановяване на ново решение, с което исковите претенции да се уважат в пълния им предявен размер. Твърди се, че изводът на въззивната инстанция за частично плащане на признатите като дължими от ответното дружество възнаграждения в полза на ищеца за дейността му като изпълнителен директор, противоречи на събраните доказателства, включително и на заключенията на експертизите, на които се е позовал съдът. Изразява се несъгласие с изводите, че наличието на мандатно правоотношение между страните и конкретните му параметри, при липса на писмен договор, се доказва само с признание на ответника изразяващо се в начисляване и изплащане на съответните възнаграждения. Подробни фактически и правни доводи във връзка с отделните искове са изложени в жалбата.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е основано на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК, като са формулирани следните правни въпроси: „ 1. При липса на писмен договор за управление, сключен между АД и изпълнителен член на СД, по реда на чл.244, ал.7 от ТЗ, но при наличие на достатъчно данни за съществуващо между тях възмездно мандатно правоотношение, допустимо ли е доказването на параметрите на това правоотношение с всички предвидени в закона доказателствени средства, а не само с признание на длъжника; 2. Допустимо ли е изплащането на възнаграждението на член на СД, определено от ОСА, да бъде обвързано с постигането на положителен финансов резултат от дружеството и 3. Допустимо ли е с решение на ОСА изплащането на възнаграждението на членовете на СД да бъде поставено в зависимост от наличието на единодушно решение на друг дружествен орган и то самия СД и съставлява ли такова решение делегиране на правомощия, които са от изключителна компетентност на ОСА”. По първия и третия въпроси се поддържа допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с твърдения, че липсват изрични и ясни норми, които да ги регламентират и е необходимо създаване на съдебна практика по тяхното тълкуване и прилагане, а по втория въпрос касаторът се позовава на казуална съдебна практика, съответно приложена.
Ответникът по касация – [фирма], чрез пълномощника си адвокат Т. Н., оспорва искането за допускане на обжалването, а по същество счита решението за правилно. Съображения са изложени в писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК, но е процесуално допустима само в частта, имаща за предмет въззивното решение по иска за заплащане на възнаграждение на ищеца като изпълнителен директор на ответното дружество в размер на 10 207.60 лв. и акцесорния иск за обезщетение за забава върху тази главница. В останалите му части въззивният съдебен акт не подлежи на касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК след изм. – ДВ бр.100/2010 г., тъй като се касае за търговско дело с цена на всеки от обективно съединените искове под 10 000 лева.
За да отхвърли изцяло като неоснователен предявеният от А. А. иск за заплащане на възнаграждение за длъжността изпълнителен директор на ответното дружество за исковия период решаващият състав на Окръжен съд – Плевен е приел, че действието на сключения договор за възлагане на управлението е прекратено с изтичане на уговорения срок, като липсва последващ писмен договор. Преценено е, че начисляването и изплащането на такова възнаграждение в полза на ищеца за част от периода след прекратяване на писмения договор към 31.12.2008 г. съставлява признание от страна на ответника, но при липса на последващ писмен договор, като условие за действителност на сделката, параметрите й, вкл. и размера на възнаграждението на изпълнителния директор не биха могли да бъдат установявани по друг начин, освен с признание на ответника. В тази насока е направен и извод, че приетата по делото експертиза не дава заключение за начислени възнаграждения в по-голям размер от изплатените такива, поради което не е възприето твърдението на ищеца за частично изплащане на признатите като дължими от ответното дружество възнаграждения за дейността на ищеца като изпълнителен директор.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане на касационно разглеждане на делото.
Към касационната жалба в нейната допустима част е относим само първият правен въпрос, но той не би могъл да обоснове наличието на основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно разглеждане на делото. Съгласно задължителните постановки в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, материалноправният и/или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на изводите на въззивната инстанция. В случая въззивният съдебен състав е извел своите фактически изводи, след преценка на релевантните факти и доказателствата по делото установяващи преустановяване действието на договора за възлагане на управлението преди исковия период и невъзможност за позоваване от страна на ищеца на вече неприложими договорни клаузи, а доколко тези изводи са обосновани, не би могло да се преценява от касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК. От друга страна, недопустимо е обосноваването на правния въпрос с някое от поддържаните касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Имайки предвид дадените в цитираната тълкувателна практика разрешения, не следва да се преценява доколко правилно са възприети констатациите на икономическата експертиза, въз основа на които е направен и извод за липсата на признание от страна на ответното дружество относимо към размера на претендираното възнаграждение. Следва да се отбележи, че в съобразителната част към решението липсва изрично позоваване на разпоредбата на чл.293, ал.3 ТЗ, съответно не е поставен такъв въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Като неоснователен следва да се прецени и доводът за наличие на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса за правната характеристика на договора за управление и въведеното през 2003 г./ДВ бр.58/ законово изискване за сключването му в писмена форма като условие за действителност, е налице трайноустановена съдебна практика, както и задължителна за долустоящите на ВКС съдилища практика – така например, решение № 646 от 28.04.2010г. по т.д. № 431/2009 г., І т.о. Според тази практика договорите за управление съдържат елементите на договор за поръчка и по принцип са възмездни, но не съществува пречка такъв договор да е безвъзмезден; В отношенията между акционерното дружество и изпълнителния му директор освен избора са меродавни и клаузите на договора за управление, като приложението на чл.244, ал.7 ТЗ е винаги в зависимост от конкретни договорни клаузи и от установени по делото релевантни факти. Наличието на такава практика изключва приложението на поддържаното от касатора основание за достъп до касация.
Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 288 от 16.05.2013 г. по в.гр.д. № 336/2013 г. на Окръжен съд – Плевен в частта, с която са отхвърлени предявените от А. П. А. против [фирма] искове за заплащане на: сумата 10 207.60 лв. – неизплатено възнаграждение на ищеца в качеството му на изпълнителен директор на дружеството и за сумата 1 400.97 лв. – мораторна лихва.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на А. П. А. в останалата й част, като процесуално недопустима.
В частта, с която се оставя без разглеждане касационната жалба, определението може да се обжалва с частна жалба в едноседмичен срок от връчването му, пред друг състав на ВКС, Търговска колегия. В останалата част определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: