5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.187
София, 15.04.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на осемнадесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 2670/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. Т. Ч. от [населено място], Пловдивска област, ул. „Шести септември № 8, с адрес за призоваване [населено място], [улица], ет.3, чрез адвокат П. Д., срещу решение № 319 от 30.05.2014 г. по в.т.д. № 153/2014 г. на Апелативен съд – П., с което е потвърдено решение № 554 от 05.12.2013 г. по т.д. № 545/2013 г. на Окръжен съд – Пловдив за уважаване на предявен по реда на чл.422 ГПК иск и признаване за установено, че И. Ч. дължи на Й. А. Г. сумата 50 000 лв., ведно със законната лихва от 12.03.2013 г. по запис на заповед, издаден на 04.10.2011 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 4081/2013 г. по описа на ПРС.
В касационната жалба са инвокирани основанията за неправилност на въззивното решение по чл.281, т.3 ГПК. Изразява се несъгласие със становището на въззивния съд, че след като възражението за връзка между менителничния документ и каузално правоотношение по търговска продажба за лекарствени препарати е депозирано след срока, то е преклудирано на основание чл.370 ГПК, както и, че във връзка с това възражение не би могло да се събират доказателства. Изложени са подробни фактически твърдения във връзка със съществувалите трайни търговски отношения между представляваното от касатора дружество – [фирма] и представляваното от ответника по касация дружество – [фирма] във връзка с получавани от [фирма] лекарства и препарати за отглеждане на патици във връзка с дейността на последното дружество, стойността на които [фирма] е заплащало на [фирма] на части /според уговорката между страните/. Страните са подписали нотариално заверено споразумение за дължимите от [фирма] суми за получени, но неплатени стоки и начина на тяхното издължаване, което е послужило като основание за издаване на заповед за изпълнение и принудително събиране на сумите по образуваното изпълнително дело. Твърди се, че записът на заповед обезпечава вземанията на дружеството-продавач и по него няма извършено реално и отделно плащане от страна на Й. Г.. По съображения в жалбата се иска отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне на предявения установителен иск, евентуално връщане на делото за ново въззивно разглеждане.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните правни въпроси: „1. Следва ли да се приеме, че преклузията на чл.370 ГПК, при неподаване на отговор на исковата молба е абсолютна и това дава ли право на съда да не приеме представените с отговора писмени доказателства и да не допусне направените доказателствени искания и да не събира поисканите с тях и отговора доказателства, имащи важно/решаващо/ значение за изясняване предмета на спора и с оглед пълнота на доказателствата и обоснованост на решението по делото и 2.При данни и твърдения за наличие на друга каузална сделка по повод на която е издаден процесният запис на заповед, следва ли съдът да изследва и тази каузална сделка, както и връзката и обусловеността между тях, с оглед основателността на претенцията, предмет на делото”. К. поддържа допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, с позоваване на решение по гр.д. № 1211/2010 г., I г.о., решение по т.д. № 898/2009 г. I т.о. решение по т.д. № 965/2010 г. на ВКС, както и на определения, постановени по реда на чл.288 ГПК/ по първия правен въпрос/ и на т.17 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се и допълнителната предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, а бланкетно и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация Й. А. Г., чрез процесуалния си пълномощник адвокат Н. Г., счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество твърди неоснователност на жалбата. Съображения в подкрепа на това становище са изложени в постъпил по реда на чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да потвърди първоинстанционното решение за уважаване на положителния установителен иск по чл.422 ГПК, въззивният съдебен състав е възприел за правилна преценката на Окръжен съд – Пловдив за преклудиране на възражението на ответника за връзка между менителничния документ и паралелно съществуващо каузално правоотношение по търговска продажба на лекарствени препарати поради подаване на писмен отговор на исковата молба /в който е обективирано възражението/ след преклузивния срок по чл.367 ГПК.
Съобразявайки цитирана в решението задължителна практика на ВКС, решаващият съд е счел, че при липса на конкретно и надлежно въведени от длъжника по менителничния ефект твърдения за съществуването на каузални правоотношения, обусловили издаването на ценната книга, не се изследват каузалните правоотношения, като в случая проверката на документа от външна страна сочи, че процесния запис на заповед съдържа изискуемите от закона реквизити, съгласно чл.535 ТЗ.
В мотивната част към решенето въззивният съдебен състав е изложил и правни съображения за негативния ефект от предвидената от законодателя бързина при разглеждането на търговски спорове по отношение на установяване истината по делото, както и за смисъла на производството по установителния иск, предявен по реда на чл.422 ГПК, а именно – установяване от страна на кредитора на материалноправното основание за възникване на спорното вземане и на неговия размер, което не би могло да се осъществи в случай на настъпила преклузия по чл.370 ГПК.
Настоящият съдебен състав приема, че не е налице основание за допускане касационното разглеждане на делото.
Първият поставен от касатора процесуалноправен въпрос, свързан с преклузията по чл.370 ГПК, безспорно е обуславящ за изхода на делото. Като недоказана обаче следва да се прецени поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Произнасянето на въззивната съдебна инстанция по този въпрос съответства изцяло на задължителната практика на ВКС, І т.о. обективирана в решение № 163 от 17.01.2012 г. по т.д. № 965/2010 г. в което е прието, че правото на ответника да представи писмени доказателства не се преклудира с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл.370 ГПК/респ. срока за допълнителен отговор/, ако доказателственото искане е заявено за първи път след доклада по делото при разглеждането му в открито съдебно заседание и ангажираното доказателство е за установяване на факти, от които ответникът извежда възражение, заявено в отговора на исковата молба и уточнено от фактическа страна с оглед на доклада или на указанията на съда. След като ответникът не е заявил в срока за отговор на исковата молба възражение за връзка между ценната книга и твърдяното от него каузално правоотношение, то не би могло да ангажира доказателства за установяване на тези обстоятелства, както и за погасяване на вземането на ищеца по каузалното правоотношение.
Като неоснователно следва да се прецени твърдението на касатора за наличие на противоречива практика на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос. Преди всичко, приложените определения, постановени по реда на чл.288 ГПК не съставляват практика на ВКС по см. на чл.280, ал.1,т.1 ГПК/ т.2 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 от ТР № 2/28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС/. Освен това, по т.д. № 530/2010 г., ІІ т.о. е постановено решение № 228/20.12.2010 г. / копие от което е представено от ответника по касация/, но то е относимо само към възможността за ответника, който не е подал в срока по чл.131 ГПК отговор на исковата молба, да изложи правни доводи по спорното материално право. Цитираните в определение № 222/02.10.2013 г. по гр.д. № 2180/2013 г. , ІІІ г.о. решения на І т.о. и І г.о. касаят възможността на неподалия писмен отговор ответник да оспори иска и обстоятелствата, на които се основава, но не съдържат произнасяне по общото правило по чл.133, във вр. с чл.131, ал.2, т.5 ГПК за преклудиране на възраженията на ответника с изтичане на срока за отговор. Такъв отговор по принцип е даден в т.4 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, който е съобразен при постановяване на въззивния съдебен акт.
С оглед на констатираното по-горе съответствие със задължителна за въззивния съд практика на ВКС, не следва да се преценява поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, нито бланкетно посоченото основание по т.3 от същата разпоредба.
Въпросът, свързан с предмета на делото и разпределението на доказателствената тежест при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК, не може да се счете за обуславящ, доколкото обжалваният съдебен акт не дава разрешение на този въпрос и липсва произнасяне по същество на преклудираното възражение на длъжника по ефекта за паралелно съществуващо каузално правоотношение и обезпечителния характер на записа на заповед.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 319 от 30.05.2014 г. по в.т.д. № 153/2014 г. на Апелативен съд – П..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: