4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№285
София.21.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на тридесети април две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 129/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място], З. промишлена зона, чрез процесуалния му пълномощник адвокат А. Д., срещу решение № 1164 от 10.06.2013 г. по в.гр.д. № 715/2013 г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 2057 от 27.11.2012 г. по гр.д. № 1402/2011 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, 13 състав за отхвърляне на предявения срещу [фирма] иск за заплащане на сумата 43 831.90 лв., представляваща стойността на нанесени на ищцовото дружество вреди в резултат на неизпълнение от страна на ответната банка на запор, наложен от съдебния изпълнител при Районен съд [населено място] по изп.дело № 2513/2005 г.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението по чл.281, т.3, ГПК. Твърди се, че макар въззивният съд да е приел, че по кредитните сметки на длъжника по изп.дело е имало движение на суми, е направил неправилен извод, че погасяването на отпуснат на длъжника кредит от тези сметки не съставлява неизпълнение на запора. Този извод според касатора е основан на неточното разграничение между отделните видове сметки – разплащателна, набирателна и кредитна, тъй като това са сметки на името на титуляра – длъжник по изпълнителното дело и само той може да се разпорежда с средствата по тези сметки. Незаконосъобразността на въззивното решение е обоснована с неточното приложение на разпоредбите на чл.451, ал.1, чл.452, ал.1 и ал.3 ГПК и чл.508 ГПК. По съображения в жалбата се иска отмяна на обжалвания съдебен акт и връщане на делото за ново въззивно разглеждане, или постановяване на ново решение по съществото на спора и уважаване на исковите претенции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че съдът се е произнесъл по следните обуславящи за изхода на делото правни въпроси: 1. Относно правомощията на въззивната инстанция – дали въззивният съд е ограничен от изложеното във въззивната жалба и следва ли да се произнесе по всички оплаквания в жалбата, както и при излагане на различни от първата инстанция мотиви следва ли да обоснове защо не се възприемат тези мотиви; 2. Дали наложеният запор следва да бъде изпълнен само ако третото лице е извършило плащане след налагането на запора; 3. Следва ли да има длъжникът по изп.дело договор с банката – третото лице, при което е наложен запора, за да може банката да изпълни запорното съобщение и дали за кредитната сметка важи запорното съобщение и 4. Дали банката, която е получила запорното съобщение, може да се удовлетвори преди взискателя, който има изпълнителен титул, а банката няма. По отношение на първия въпрос се поддържат допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, без позоваване на конкретна задължителна практика на ВКС, а по отношение на останалите въпроси се поддържа т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация, чрез процесуалния си представител юрк. В. С., оспорва искането за допускане на обжалването, а по същество счита жалбата за неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалвания съдебен акт, с който са потвърдени крайните изводи на първата инстанция за неоснователност на предявения, с оглед действието на връченото на банката – ответник запорно съобщение от съдебен изпълнител при РС – Ямбол, с което е бил наложен запор на сметките на „Ш. Р. АД за сумите 37 514.60 лв. – главница, 3 469.41 лв. – лихва и неолихвяема сума в размер на 8 832.24 лв., иск по чл.452, ал.3 ГПК, въззивният съд е приел, че внасянето на суми за погасяване на кредит на дружеството- длъжник по изп.дело към банката не може да се трасформира във вземане на длъжника към банката, поради което и наложеният запор не може да се разпростре спрямо такива суми. От друга страна, възприемайки заключението на приетата пред първата инстанция съдебно-икономическа експертиза, решаващият състав е счел за безспорно доказано липсата на налични средства по сметки с титуляр – длъжника по изп.дело, поради което не е било налице вземане, във връзка с което ответната банка да носи отговорност за нарушаване на забраната за плащане на суми по вземания на длъжника.
Липсата на доказателства за уведомление по чл.508, ал.1 ГПК от страна на третото лице – ответник по иска до съдебния изпълнител е възприето като ирелевантно, поради липсата на наличност по блокираните сметки на търговското дружество – длъжник и липсата на инкасиране на средства от тези сметки с цел удовлетворяване на банката за вземания по отпуснати на [фирма] кредити.
Настоящият състав на Търговска колегия, второ отделение намира че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Процесуалноправният въпрос, свързан с правомощията на въззивната инстанция безспорно е значим за делото. В случая обаче липсват данни за отклонение от ограниченията в обсега на въззивната дейност на Апелативен съд – София, тъй като съдебният състав не е приел за установено нещо различно в сравнение с направените от първата инстанция фактически изводи. Изложените от въззивния състав различни правни изводи по спорното материално право, макар и при потвърждаване на решението на Софийски градски съд, е в рамките на неговата правораздавателна дейност, изразяваща се в субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В този смисъл е и т.1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, в съответствие с което е и обжалваното решение.
Вторият правен въпрос, поставен от касатора не може да обоснове наличие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно разглеждане на делото, тъй като въззивният съд е обсъждал липсата на плащане от страна на третото лице след налагане на запора не с оглед изпълнението на самия запор, а с оглед предпоставките за основателност на предявения иск по чл.452, ал.3 ГПК, аналогичен на чл.346, ал.3 от ГПК- отм.
Въпросът, свързан с вида на сметките на длъжника, върху които е наложен запора, не може да се счете за обуславящ за изхода на делото, с оглед възприетите от съда констатации на експертизата за липсата на суми по разплащателните сметки на дружеството – длъжник към момента на налагане на запора, а движението по разчетните /счетоводни/сметки е свързано с обслужването /погасяването/ на краткосрочни и дългосрочни кредити, отпуснати на [фирма]. Отговорът на този въпрос произтича от конкретната преценка на събрания по делото доказателствен материал, а правилността на тази преценка е извън производството по селектиране на касационните жалби. В този смисъл са и задължителните указания по приложение на процесуалния закон, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според което за да е налице основно изискване за достъп до касация, разрешените от въззивната инстанция правни въпроси следва да са от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение и за възприетата фактическа обстановка на база преценка на доказателствата по делото. В тълкувателното решение е направено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване от основанията по чл.281, т.3 ГПК, чието смесване е недопустимо.
По въпроса, свързан с възможността банката да се удовлетвори преди взискателя, който има изпълнителен титул, не е налице изрично произнасяне от решаващия въззивен състав, което изключва приложното поле на касационно обжалване. От друга страна, въпросът е мотивиран с твърдения за неправилно приложение на материалния закон, което е процесуално недопустимо.
Независимо от недоказаността на основната предпоставка за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси, необходимо е да се отрази и обстоятелството, че по част от въпросите/ под № 2 и № 4/ се поддържа само част от допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а според т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. точното приложение на закона и развитието на правото формират общо правно основание.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1164 от 10.06.2013 г. по в.гр.д. № 715/2013 г. на Апелативен съд – София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: