3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№126
С..25.02.2011 г.
Върховният касационен съд на Р. Б., Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на шестнадесети февруари две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 795/2010 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Л. С. Д., действаща като ЕТ с фирма „М.- Л. С.”,[населено място], чрез процесуалния й пълномощник, срещу решение № 64 от 18.05.2010 г. по в.т.д.№ 13/2010 г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 15 от 15.10.2009 г. по т.д.№ 45/2008 г. на Окръжен съд – Разград в частта за отхвърляне на предявения срещу М.”Св.И. Р.” АД,[населено място] иск по чл.59 ЗЗД за заплащане на сумата 35 000 лева, представляваща стойност на направени разходи за подобрения на недвижим имот – „Магазин и бистро” със застроена площ от 68 кв.м. в района на ответното дружество, с присъждане на разноски.
В касационната жалба се поддържат доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяната му и уважаване на исковата претенция.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по значими за делото правни въпроси, свързани с материалноправната легитимация на ответника по иск с правно основание чл.59 ЗЗД и принадлежността на правото на собственост върху имота към момента на извършване на подобренията. Поддържа се, че тези въпроси се разрешават противоречиво от съдилищата, позовавайки се на Решение № 2223 от 25.11.2004 г. по гр.д.№ 1856/2003 г., ІV г.о. на ВКС и на Решение № 1296/17.12.2008 г. по гр.д.№ 5083/2007 г. на ВКС, І г.о.
Ответникът по касация – М. ”Св.И. Р.” АД не е заявил становище.
По отношение на евентуалния ответник – Община –Р. въззивното производство е прекратено поради неотстранена нередовност на въззивната жалба и този ответник не е страна в касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на касатора във връзка с поддържаното основание по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С постановеното въззивно решение, Апелативен съд – Варна е приел за установено, че преустройствата и подобренията в процесния обект са извършени от ЕТ – ищец, в качеството му на държател – наемател на обекта по силата на съществувал до 01.04.2008 г. договор за наем[населено място] – Р.. Изразено е становище, че държателят може да претендира разходите за извършени подобрения в чужд имот, но само от собственика на имота към момента на извършването им. Отчитайки данните по представения по делото акт за публична общинска собственост на процесния имот и фактът, че именно общината е била собственик към момента на извършване на подобренията през 2003 г. е направен извод, че главният ответник – М.” Св.Ив.Р.” АД не е материалноправно легитимиран да отговаря по иск с правно основание чл.59 ЗЗД. Допълнително са изложени и аргументи, че този иск срещу собственика ще е допустим само доколкото липсват уговорки в сключения облигационен договор между собственика и подобрителя относно извършването и заплащането на тези подобрения.
Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване на решението.
Формулираният от касатора въпрос, свързан с материалноправната легитимация на ответника, безспорно е важен за делото. За да приеме, че ответникът по главния иск не е материалноправно легитимиран да отговаря по предявения иск по чл.59 ЗЗД, въззивният съд е аргументирал своето становище не само с данните, съдържащи се в акта за публична общинска собственост, както и с последващото деактуване на имота/след преустановяване на наемното правоотношение между ЕТ и общината/, но и въз основа на съществуващото между ищеца/сега касатор/ и общината облигационно правоотношение и конкретните договорености между тях по отношение на евентуални подобрения от наемателя в наетия обект. След като решаващите мотиви за отхвърляне на исковата претенция не са основани единствено на правото на собственост върху обекта /според акта за публична държавна собственост/, към момента на извършване на подобренията, то и въпросът за правното значение за актуването или деактуването на имота като доказателство за правото на собственост и за материалноправната легитимация на ответника по главния иск, не са обуславящи изхода на спора. Що се отнася до твърденията за необоснованост на съдебния акт, то следва да се има предвид, че обективираните в мотивите фактически и правни изводи са в резултат на решаваща правораздавателна дейност на въззивната инстанция, като съд по съществото на спора, а оспорването на тяхната правилност не може да се преценява във фазата по допускане на обжалването.
След като поставеният материалноправен въпрос не е обуславящ крайния изход на делото, то следва да се приеме за недоказана основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол. В този смисъл са и задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд. Поради липса на общата предпоставка от приложното поле на касационното обжалване, не е необходимо да се преценява поддържаното допълнително основание и твърденията за противоречива съдебна практика.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 64 от 18.05.2010 г. по в.т.д.№ 13/2010 г. на Апелативен съд – Варна.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: