5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№774
С..09.12.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на девети ноември две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 372/2011 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество [фирма], [населено място], чрез процесуалния му пълномощник, срещу решение № 615 от 05.07.2010 г. по гр.д.№ 156/2010 г. на Апелативен съд – С., Гражданска колегия, 4 състав, с което след частична отмяна на решение № 3598/ 17.07.2009 г. по гр.д.№ 5666/2008 г., ЗД [фирма] е осъдено да заплати на Р. Р. Р. и Д. В. Р., двамата от [населено място], още по 20 000 лева на всеки от тях/ или общо по 100 000 лв. / – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на сина им в резултат на ПТП, на основание чл.226, ал.1 КЗ, ведно със законната лихва от 17.10.2008 г., с присъждане на допълнителни разноски в размер на 1200 лв. С оглед допълнително присъденото обезщетение и на основание чл.78, ал.5 ГПК, застрахователното дружество е осъдено да заплати по сметка на АС – София сумата 1 600 лв. – държавна такса. С определение от 09.12.2010 г. въззивният съд е оставил без уважение направеното искане от ЗД [фирма] за изменение на решението в частта за разноските – относно присъдената държавна такса.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението, на основанията по чл.281, т.3 ГПК, с искане за отмяната му и отхвърляне изцяло на исковите претенции.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по значими за делото материалноправен и процесуалноправен въпроси относно доказателственото значение на справката на Гаранционния фонд за съществуването на валидно застрахователно правоотношение, както и за предпоставките, при които би могло да се приеме наличие на съпричиняване на пострадалия. Счита се, че по първия въпрос е налице основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като приносът в тълкуването на чл.187 и чл.195 КЗ от страна на ВКС, ще осигури разглеждането и решаването на делата според точния смисъл на законите, както и за развитието на правото. Според касатора, по втория правен въпрос въззивният съд е допуснал отклонение от задължителна практика на Върховния съд- т.7 от ППВС № 17/1963 год., като неправилно е изследвал дали е налице противоправно поведение на пострадалия.
По делото е постъпила и частна жалба срещу постановеното по реда на чл.248 ГПК определение на Апелативен съд – С., с оплаквания за нарушение на процесуалния закон.
Ответниците по касация не са заявили становище.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите в жалбата във връзка с поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
С обжалваното решение Софийски апелативен съд, зачитайки влязлата в сила осъдителна присъда по отношение на водача на автомобила, в който е пътувал сина на ищците и въз основа на безспорно установената причинна връзка между ПТП и смъртта на пострадалия, е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на ответното застрахователно дружество за претърпените от ищците неимуществени вреди.
Като неоснователни са преценени оплакванията на застрахователя относно липса на убедителни писмени доказателства за наличие на валидно застрахователно правоотношение по застраховка ”Гражданска отговорност”. Решаващият състав е основал становището си на представената /от третото лице –помагач/ в първоинстанционното производство комбинирана застрахователна полица, установяваща сключен между С. П. и ЗД [фирма] договор за задължителна застраховка”ГО” за лекия автомобил, в който е пътувал пострадалия, със срок на действие 12 месеца, считано от 30.12.2006 г. Действително, при постановяване на решението е отчетено неизпълненото задължение на третото лице – помагач за представяне на оригинала на документа/ чл.183 ГПК/, но същевременно въззивният съд е съобразил пълното съответствие на задължителните реквизити на полицата с данните, съдържащи се в неоспорената справка, издадена от Гаранционния фонд, имаща съгласно чл.295, ал.7 КЗ характер на официален документ, удостоверяващ, до доказване на противното : застрахователят, номера на договора за задължителна застраховка”ГО” на автомобилистите, начална и крайна дата на покритие, регистрационен номер и номер на рамата на МПС. При произнасяне по посоченото възражение съдът е преценил и липсата на оспорване, от страна на застрахователя, наличието на валиден застрахователен договор, което е видно от кореспонденцията между страните по делото по повод образуваната щета.
Решаващият състав е отхвърлил като недоказани възраженията на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия. В тази насока са преценени обстоятелствата, при които е настъпило произшествието, както и поведението на пострадалия.
По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд, съобразявайки общите критерии, относими към принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и конкретните обстоятелства по делото, е приел, че за всеки един от ищците то следва да се определи в размер по 100 000 лв., като е завишил с по още 20 000 лв. присъденото от първата инстанция обезщетение.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението.
По отношение на първия поставен от касатора въпрос за доказателственото значение на справката на Гаранционния фонд за съществуването на валидно застрахователно правоотношение, не може да се приеме за доказана основната предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Съгласно задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поставеният правен въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело – да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. В случая, видно от мотивите към решението, въззивният състав е извършил цялостна преценка на всички доказателства, относими към направеното от страна на застрахователя отричане съществуването на валидно застрахователно правоотношение по „ГО”, а не само на представената в първоинстанционното производство и неоспорена справка от ГФ. Що се отнася до цитираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК разпоредби от КЗ – чл.187 и чл.195 и доводите на касатора в този смисъл, то те не следва изобщо да се преценяват във фазата по селекция на касационните жалби. В инстанционното производство застрахователят не е въвел надлежни възражения относно влизането в сила на застрахователния договор/ чл.187 КЗ/, нито за недействителност на застрахователния договор, като сключен при липса на застрахователен интерес/ чл.195 КЗ/, нито тези въпроси са обсъждани от въззивната инстанция.
По въпроса относно предпоставките за намаляване на обезщетенията за неимуществени вреди поради принос на пострадалия за настъпване на произшествието, поддържаното допълнително основание за допускане на обжалването по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК не е доказано. Видно от съобразителната част към решението, не може да се направи извод за допуснато от решаващия състав отклонение от задължителните указания относно обективното съпричиняване, дадени в т.7 от ППВС № 17/1963 г. При преценка на направеното от ответното застрахователно дружество защитно възражение за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД и съответно за наличие на предпоставки за намаляване на обезщетенията за неимуществени вреди, въззивният съд е изложил мотиви за липса на принос на пострадалия и не е съпоставял вината на водача на автомобила с тази на пострадалия. Друг е въпросът доколко противоправността би могла, по принцип, да бъде възможно условие за намаляване на обезщетението. Това обаче в случая е ирелевантно, тъй като в процеса не са въведени твърдения за нарушаване на отделни охранителни норми.
Подадената частна жалба е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна.
По приложението на чл.78, ал.6 ГПК, която е аналогична на чл. 64, ал.5 от отменения ГПК, не съществува спор нито в съдебната практика, нито в правната теория, че при произнасяне по отговорността за разноски в случаите, при които делото е решено в полза на страна, освободена по силата на закон от държавна такса/ в случая – чл.83, ал.1, т.4 ГПК/ противната страна носи отговорност за неплатената държавна такса. В случая, правилно въззивният съд е отказал да измени решението си в частта, имаща характер на определение, с което е ангажирана отговорността на осъдения застраховател за дължимата държавна такса върху допълнително присъденото на ищците обезщетение за неимуществени вреди – 4% върху 40 000 лв. Тази държавна такса се определя именно върху цената на иска / т. 1 от Тарифа за държавните такси/, тъй като преценката за дължимостта й се прави към момента на сезиране на първоинстанционния съд, а от друга страна, въззивният съд, завишавайки обезщетението за неимуществени вреди, се е произнесъл по съществото на спора.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 615 от 05.07.2010 г. по гр.д.№ 156/2010 г. на Апелативен съд – С., Гражданска колегия, 4 състав.
ПОТВЪРЖДАВА определението на Апелативен съд – С., Гражданска колегия, 4 състав, постановено на 09.12.2010 г. по гр.д.№ 156/2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: