5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№304
София.27.05.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на четиринадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова
т.дело № 436/2014 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], чрез процесуалния си пълномощник адвокат А. П., срещу решение № 292 от 13.11.2013 г. по в.гр.д. № 328/2013 г. на Апелативен съд – Велико Т., с което след отмяна на решение № 110 от 21.05.2013 г. по гр.д. № 17/2013 г. на Окръжен съд – Ловеч е отхвърлен предявеният от [фирма] иск за признаване за установено, на основание чл.422, ал.1 ГПК, по отношение на Н. Ц. Д. от [населено място] съществуването на вземането на [фирма] в размер на 30 702.62 евро, представляващо част от сумата 67 612.89 евро по запис на заповед № 82444 от 01.04.2008 г., издаден от [фирма] и авалиран от Н. Д., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 20.06.2012 г., за което вземане са издадени заповед № 679 и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 1049/2012 г. на Районен съд – Ловеч.
В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на съдебния акт на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл по преклудирано възражение за недобросъвестност на дружеството по смисъла на чл.465 ТЗ, а от друга страна неправилно е приложена посочената разпоредба. К. изразява несъгласие и с изводите на съда, касаещи предявяването на записа на заповед само на авалиста, както и фактите за разпределяни към [фирма] суми по приетото му вземане /идентично с вземането по заповедта за изпълнение/ в производството по несъстоятелност на длъжника ”Н. инженеринг”. Счита, че неправилно въззивният съд е приложил чл.289 и чл.301 от ТЗ, приемайки уговорената в договора за лизинг неустойка за нищожна поради противоречие с добрите нрави. По съображения в жалбата се иска отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново решение по съществото на спора за уважаване на предявения иск с правно основание чл.422 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по следните материалноправни и процесуалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС: 1. По приложението на чл.133 ГПК относно възражението за недобросъвестност, направено от ответника след окончателния доклад по делото; 2. По приложението на чл.465 ТЗ – към кой момент недобросъвестността е правно релевантен факт; 3. По приложението на чл.485, ал.2 – за невъзможността авалистът да се позове на нищожност на каузалната сделка. По първият въпрос касаторът се позовава на т.4 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС; по втория и третия въпроси – на решение по т.д. № 1091/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. и решение по т.д. № 213/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. Посочен е и въпрос относно нищожността на неустоечна клауза по договор за лизинг, с твърдение, че по идентични клаузи за неустойки са постановени противоречиви решения от Окръжен съд – Варна и Окръжен съд – Русе. Представени са решенията по т.д. № 81/2012 г. на ОС-Русе и по т.д. № 1471/2012 г. и по т.д. № 1046/2011 г. на ОС-Варна, без данни за влизането им в сила.
Ответникът по касация – Н. Ц. Д., чрез процесуалния си пълномощник адвокат О. Л., оспорва искането за допускане на обжалването, а по същество счита въззивното решение за правилно. Подробни съображения са изложени в писмен отговор по реда на чл.287 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съдебен състав, след цялостна преценка на доказателствения материал по спора, е приел следното:, че процесният запис на заповед, е издаден от [фирма] за да обезпечи вземания на [фирма] по сключен на 01.04.2008 г. договор за финансов лизинг на нов автомобил „БМВ” 530Д, с лизингова цена 70 076.28 евро, като Н. Д. е само менителничен поръчител; последният е направил валидно възражение, че приносителят на менителничния документ е действал недобросъвестно и е злоупотребил с право поради това, че лизингополучателят не е имал задължения към приносителя нито за лизингови вноски, данъци и други текущи плащания, нито за неустойка по чл.30, ал.1, б.”в” от договора, тъй като той е прекратен по взаимно съгласие на страните; [фирма] е предявил в производството по несъстоятелност на издателя на записа на заповед вземане, общо в размер на 53 166.95 лв. – неустойка по повод прекратяване на лизинговия договор, включено в списъка на приети от синдика вземания, по отношение на което са предприети действия по принудително събиране. Решаващият състав е направил изводи, че с действията си по предявяване на записа на заповед и издаване на заповед за изпълнение само по отношение на авалиста, при безспорно установени действия по събиране на същите вземания в производството по несъстоятелност на хонората [фирма], приносителят на записа на заповед е действал недобросъвестно и е злоупотребил с правата си като е целял събиране два пъти на едно и също вземане. Недобросъвестността на приносителя на ефекта е мотивирана и с това, че към момента на подписването на записа на заповед издателят е знаел, че тя обезпечава изпълнението по договор за финансов лизинг, а с подписването й от поръчителя, е опорочен едностранния и неакцесорен характер на задължението по записа на заповед на менителничния поръчител, със знанието, че последният не може да противопостави възраженията на издателя, произтичащи от каузалното правоотношение. Въззивният съдебен състав е преценил и счетоводните записвания при поемателя – лизингодател в които не са отразени като дължими суми, произтичащи от неплатени лизингови вноски, неустойки и лихви, които съгласно чл.18, т.15 от договора обезпечава записа на заповед, а твърдяната неустойка по повод прекратяването на лизинговия договор е включена в одобрения списък на приети вземания в производството по несъстоятелност на [фирма]. Изразено е и становището, че след като менителничния поръчител не е страна по договора за лизинг, за обезпечение изпълнението на който е издаден записа на заповед, то няма основание по отношение на него да бъде реализирана отговорността за заплащане на неустойка по чл.30 от неподписания от него лизингов договор.
Независимо от горните изводи, решаващият съд е счел, че дори и да се приеме, че менителничния поръчител следва да отговаря за евентуално неизпълнение на хонората като лизингополучател, то клаузата на чл.30, б.”в” от договора за финансов лизинг е нищожна поради противоречие с добрите нрави и затова не може да послужи като основание за ангажиране отговорността на менителничния поръчител. Отчетена е целта на тази неустоечна клауза – покриване на цялата сума по лизинговия договор, независимо дали договорът ще бъде развален или прекратен с връщане на лекия автомобил, което би дало възможност лизингодателят да се обогати неоснователно.
Настоящият състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване
Процесуалноправният въпрос, свързан с преклудиране на възраженията на ответника, не отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 ГПК. Видно от мотивите към въззивното решение, съдът е приел, че ответникът Д. е направил редовно възражение за недобросъвестност и злоупотреба с право на приносителя на менителничния документ, съобразявайки отговора на исковата молба и насрещно становище на ответника по повод депозираното становище на [фирма] по проекта за доклад. Дори и да се приеме, че всъщност въззивният съд е съобразил допълнителното становище на ответника, а не само защитата по същество в отговора по чл.131 ГПК, липсват данни за произнасяне в отклонение от т.4 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като се касае само за уточняване и квалифициране на вече въведеното в процеса възражение за недобросъвестност на поемателя, чието установяване в процеса обуславя допустимостта на възраженията на авалиста, произтичащи от каузалното правоотношение – договора за финансов лизинг.
Материалноправният въпрос, свързан с релевантния момент, към който следва да се установи недобросъвестност на приносителя на ефекта, макар и да е значим за изхода на делото, не би могъл да обоснове допускането на касационно обжалване поради липса на поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Неоснователно е позоваването от страна на касатора на постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по т.д. № 1091/2010 г., тъй като отговорът по втория правен въпрос, поставен за разрешаване по това дело, произтича от действието на джирото, съответно моментът към който следва да се установи недобросъвестност на джиратаря, за да са допустими възраженията на издателя, произтичащи от личните отношения с джиранта. Не би могло да се сподели и твърдението, че въззивният съд е допуснал отклонение от решението по т.д. № 213/2010 г. на ВКС, ІІ т.о. Видно от мотивите към обжалвания съдебен акт решаващият състав е съобразил изцяло обективираното в това решение становище на ВКС относно допустимите възражения на авалиста, произтичащи от каузалното правоотношение, по което последният не е страна. Що се отнася до твърденията на касатора във връзка с доказване на възраженията за недобросъвестност, те са относими изцяло към поддържаните основания за касиране по чл.281, т.3 ГПК и не подлежат на преценка в производството по селектиране на касационните жалби. В тази насока настоящият съдебен състав съобразява задължителните разяснения, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Правният въпрос, свързан с възможността на авалиста да се позове на нищожност на задължението на хонората по каузалното правоотношение, не попада в приложното поле на касационно обжалване. Този въпрос не е относим към основните решаващи изводи на въззивната инстанция, а единствено към допълнителните мотиви, поради което не е единствено обуславящ изхода на спора. Това се отнася и за последния въпрос, по който не е доказана и допълнителната предпоставка по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, предвид позоваването на невлезли в сила първоинстанционни съдебни актове.
Независимо от изхода на делото, искането на ответника по отношение отговорността за разноски е неоснователно поради непредставяне на доказателства за действително направени разноски за касационното производство.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 292 от 13.11.2013 г. по в.гр.д. № 328/2013 г. на Апелативен съд – Велико Т..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: