1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ ………
[населено място], ……………………. 2014г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на деветнадесети юни през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
МАРИАНА КОСТОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. №4098/2013 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК, образувано по касационна жалба на К. Х. Т. от [населено място], чрез адв. Д. Д. срещу решение №1310/10.07.2013г., постановено по гр.дело №1674/2013г. на Пловдивския окръжен съд, с което е потвърдено решение от 11.05.2012г., постановено по гр.дело № 15992/2010г. на Пловдивския районен съд. Касаторката иска отмяна на въззивното решение, поради допуснати нарушения относими към касационните основания за отмяна на неправилно решение по чл.281, т.3, пр. първо и трето ГПК. Допустимостта на касационното обжалване обоснована с критериите за селектиране на касационните жалби по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
В отговор на касационната жалба ответникът [фирма], [населено място], представлявано от адв. Е. Т., САК излага съображения за недопустимост на касационната жалба, алтернативно за отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Направено е искане за присъждане на разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК.
Касационната жалба не е просрочена. Съгласно чл.283 ГПК жалбата се подава в едномесечен срок, считано от датата на връчване на решението на страната. Решението е получено от касаторката на 26.07.2013г. Касационната жалба е подадена по пощата на 26.08.2013г., с което на основание чл.62, ал.2 ГПК срокът по чл.283 ГПК се счита за спазен. Няма данни по делото решението на съда да е връчено на Т. на дата предхождаща датата 26.07.2013г.
Решението, с което е отхвърлен като неоснователен искът по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД за сумата от 7936.78 лв., представляваща надплатени лизингови вноски по договор за лизинг №30890/ 4.05.2006г., е влязло в сила, с оглед прилагането на чл.280, ал.2 ГПК. Съгласно процесуалната норма не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. за граждански дела, и до 10 000 лв. – по търговски дела. В случая материалноправния спор е във връзка с изпълнението на абсолютна търговска сделка по чл.1, ал.1, т.10 ТЗ, което определя делото като търговско. Касационната жалба срещу решението на окръжния съд, с което е потвърдено решението на първоинстанционния съд, с което е отхвърлен като неоснователен иска на касаторката за сумата от 7936, 78 лв., ще следва да бъде оставена без разглеждане, като процесуално недопустима.
С определение в с.з. 23.04.2012г. Пловдивският районен съд е допуснал увеличение на частично предявените искове по 500 лв. до пълния претендиран размер от 7936.78 лв. , за първия иск и 15 000 лв. за втория иск. Молбата на касатора е за отмяна на решението, което съдържа произнасяне по исковете, така както са предявени, поради което неоснователно е искането на ответника по касация за прекратяване на производството по делото на основание чл.280, ал.2 ГПК по двата обективно съединени иска.
По касационната жалба срещу решението, с което е отхвърлен искът по чл.82 ЗЗД за сумата от 15 000 лв.
Според разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и/или процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
Ищцата Т. е предявила против [фирма] иск по чл. 88, ал.1, изр.2, във връзка с чл.82 ЗЗД за сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за пропуснати ползи, изразяващо се в пазарната цена на лек автомобил „Пежо 307” , чиято собственост ищцата е пропуснала да придобие, поради неизпълнение на договора за лизинг от лизингодателя.
Пловдивският районен съд е отхвърлил иска като неоснователен. Решението е потвърдено с обжалваното решение на Пловдивския окръжен съд.
За да постанови обжалвания резултат въззивната инстанция е изложила мотиви, че след като договорът за лизинг е развален едностранно от лизингодателя, поради виновно неизпълнение на договорните задължения от лизингополучателя – ищцата по делото, той не дължи обезщетение за вреди. Договорът за лизинг е развален с писмо от 28.05.2009г. и до тази дата лизингополучателят е дължал заплащане на уговорените в договора за лизинг лизингови вноски, такси и застраховки. Договорът не е развален едностранно от ищцата, защото представената разпечатка на електронно съобщение до дружеството, в което е заявила, че прекратява договора, няма данни да е получено от адресата, съгласно заключението на съдебно техническата експертиза, която само е констатирала датата на изплащане 11.10.2010г., но не и дата на получаване.
Обсъдени са заключенията на съдебно – счетоводната експертиза на в.л. П., в които е констатирано забава в плащането на лизинговите вноски от няколко дни до няколко месеца. За времето, през което автомобилът се е намирал на ремонт, лизингополучателят също дължи заплащане на лизинговите вноски според клаузите на договора за лизинг, както и за времето до разваляне на договора. Доколкото към м.7.2008г. / датата на увреждане на автомобила/ ССЕ е установила надплащане със сумата от 1657.91 лв., без да се вземат предвид дължимите неустойки, но която сума би покрила законната лихва за забава, то платената сума от 5000 лв. през есента на 2008г. не покрива дължимите десетмесечни лизингови вноски, такси и застраховка за 2008 и 2009г. Изводът на съда е, че ищцата е неизправна страна по договора за лизинг, което е дало основание на лизингодателя да развали договора, поради неизпълнение от лизингополучателя.
По основанията по чл.280, ал.1 ГПК:
По първия процесуалноправен въпрос: как и въз основа на какво въззивната инстанция изгражда вътрешното си убеждение, касаторът се позовава на съдебна практика по чл.290 ГПК и ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС за задължението на въззивният съд да обсъди доказателствата по делото и да направи собствени констатации относно фактическата обстановка и да формулира свои правни изводи. Решението на въззивната инстанция не е в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика, доколкото се е произнесъл въз основа на всички доказателства, които изрично е посочил, че приема за относими към спора. Обсъдени са съдебно – техническата експертиза, относно релевантните за спора факти кога е предаден автомобила на сервиз, какви ремонти са извършени по него и какво е времетраенето на ремонтите и дали срокът е нормален с оглед на необходимото технологично време за извършването му, при съобразяване на факта, че са вложени части внос от Франция. Обсъдени са ССЕ какви плащания е направила лизингополучателя, какъв е размера на вноските по договора за лизинг към различен период от време, спазен ли е срока на заплащането според клаузите на договора, какви други задължения е имала той по този договор. Не е вярно твърдението, че въззивното решение се основава на факти установени от първоинстанционния съд с гласни доказателства. Не точно са интерпретирани мотивите на въззивния съд относно сумата от 1657.91 лв. Съдът не е „отхвърлил” заключението на съдебно – счетоводната експертиза, а обратното окръжният съд приема, че според заключението та ССЕ тази сума се явява надплатена към м.7.2008г., но същата покрива лихвите за забава, които би дължал лизингополучателя, при приетата нищожност на клаузата за неустойка.
По втория процесуалноправен въпрос: отрицателните фактически твърдения на страните в производството по граждански дела подлежат ли на доказване, по какъв начин, как се разпределя доказателствената тежест. По този въпрос, според касатора, съдът се е произнесъл в противоречие с решение №394 по гр.дело №1584/2009г. на ВКС, ІІІ г.о. При поставяне на този въпрос касаторът излага довод, че въззивният съд е приел за недоказани твърденията на ищцата, че дружеството лизингодател не й е предал автомобила, т.е. ищцата трябва да доказва отрицателен факт. Въпросът не е поставен коректно и изразява несъгласието на касатора с приетите от въззивния съд факти относно ползването на автомобила след извършването на ремонта. Пловдивският окръжен съд е направил извод, че автомобилът е предаден на лизингополучателя при сключването на договора с приемателно – предавателен протокол. В задължение на лизингополучателя е да предаде за ремонт автомобила и да го получи от автосервиза. Защо Т. не е проявила грижата на добрия стопанин и не се е погрижила да получи автомобила от сервиза е останало неизяснено по делото. Не е установено лизингодателят самоволно да е установил владение върху автомобила или да го е отнел от владението на Т., т.е. въззивният съд се е позовал на установени или неустановени по делото факти, без изводът му, че ищцата дължи плащането на вноските по договора за лизинг до 29.05.2009г. да е обусловен от необходимостта от установяване от ищцата на отрицателен факт. Изложеното дава основание да се приеме, че въпросът не се явява обуславящ изхода на спора по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС и не е разрешен в противоречие с решение № 394/18.05.2010г. по гр.дело № 1584/2009г. на ІІІ г.о., постановено по реда на чл.290, ал.1 ГПК.
Ответникът по касация не представя доказателства да е направил разноски пред касационната инстанция / заплатено адвокатско възнаграждение/, поради което такива не се присъждат.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1310/10.07.2013г., постановено по в.гр.№1674/2013г. на Пловдивския окръжен съд, 14 гр. състав, в частта, с която потвърдено решението на Пловдивския районен съд от 11.05.2012г., постановено по гр.дело №15992/2010г., с което е отхвърлен искът на К. Х. Т. за сумата от 15 000 лв. по иска по чл.88, ал.1, във връзка с чл.82 ЗЗД.
В тачи част определението е окончателно.
ОСТАВЯ без разглеждане касационната жалба на К. Х. Т. срещу решение №1310/10.07.2013г., постановено по в.гр.№1674/2013г. на Пловдивския окръжен съд, 14 гр. състав, в частта, с което е потвърдено решението на Пловдивския районен съд от 11.05.2012г., постановено по гр.дело № 15992/2010г., с което е отхвърлен искът на К. Х. Т. за сумата от 7936.78 лв. по иска по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
В тази част определението може да се обжалва пред друг тричленен състав на ВКС, ТК в едноседмичен срок, считано от датата на получаване на определението.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1