О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 182
София, 08.04. 2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди и десета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 734/2009 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Т” О. със седалище в гр. Б. чрез процесуалния му представител адв. Ф, срещу постановеното от Бургаски окръжен съд решение № 73 от 23.04.2009 г. по в. гр. д. № 111/2009 г., с което е оставено в сила решение № 1* от 22.12.2008 г. по гр. д. № 1274/2008 г. на Бургаски районен съд и е осъдено „Т” О. да заплати на „Е” О. разноски за въззивното производство в размер на сумата 800 лв.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Касаторът поддържа, че при постановяване на решението въззивният съд не е обсъдил доводите му във въззивната жалба за недопустимост на главния иск с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД поради отсъствие на предпоставките за предявяването му – наличие на договор между страните и вземане по договора, което не е погасено. Излага доводи, че съдът не е обсъдил писмените доказателства и свидетелските показания по делото, от които се установява факта на прекратяване на договора като източник на претендираното чрез иска парично вземане за посредническо възнаграждение. Позовава се на необоснованост на изводите за дължимост на възнаграждението и на неправилно приложение на разпоредбите на чл.63, ал.2 във вр. с чл.81, ал.1 от ЗЗД спрямо спорното правоотношение. Като порок на решението касаторът сочи и пропускът на въззивната инстанция да се произнесе по релевираното с въззивната жалба възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, присъдено от първоинстанционния съд в полза на насрещната страна. По съображения, подробно развити в жалбата, се прави искане за отмяна на атакуваното решение и за отхвърляне на предявените искове.
В представеното с касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК приложното поле на касационното обжалване е аргументирано с основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че с обжалваното решение съдът се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос – за наличието на предпоставките за допустимост на иска с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД по конкретното дело /валидно сключен договор и непогасено вземане по договора/, който е разрешен в противоречие с практиката на съдилищата, без да са цитирани съдебни актове в подкрепа на твърдяното противоречие. Същевременно се сочи, че решението съдържа произнасяне и по съществен за спора материалноправен въпрос, а именно – дали се дължи възнаграждение по договор за посредничество, развален на основание чл.87, ал.2 от ЗЗД поради неизпълнение на задълженията на посредника, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, предвид липсата на съдебна практика по идентични или сходни казуси.
Ответникът по касационната жалба „Е” О. със седалище в гр. Б. изразява становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска поради липса на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. По същество поддържа, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено по съображения, изложени в писмен отговор от 02.07.2009 г. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил атакуваното пред него първоинстанционно решение, с което ответникът – сега касатор, „Т” О. е осъден да заплати на „Е” О. сумата 5 000 евро, представляваща възнаграждение по договор за посредничество от 10.03.2008 г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане, сумата 53.25 евро – обезщетение за забава, и сумата 1 992 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение и държавна такса. За да постанови решение в посочения смисъл, въззивният съд е приел за установено наличието на сключен между страните договор за посредничество от 10.03.2008 г., с който „Т” О. е възложило на „Е” О. извършването на реклама и продажба на недвижим имот срещу уговорено възнаграждение в размер на 5 000 евро, както и осъществяването на условието, с което договарящите са обвързали възникването на задължение за възложителя да заплати на посредника уговореното възнаграждение – сключване на окончателен договор за покупко – продажба на имота между „Т” О. и избран от посредника купувач /”Л” ООД/. Изводите в тази насока са направени след съвкупна преценка на събраните в първоинстанционното производство писмени доказателства и свидетелски показания, която е мотивирала съда да приеме за основателни предявените от посредника „Е” О. искове за заплащане на договореното възнаграждение, ведно с обезщетение за забава. Ответникът е поддържал възражение за недължимост на възнаграждението поради прекратяване на посредническия договор вследствие неизпълнение на поетите от насрещната страна задължения, но същото е счетено от решаващия съд за неоснователно по съображения, че няма доказателства за разваляне на договора по реда на чл.87, ал.2 от ЗЗД. Решението не съдържа произнасяне по релевираното във въззивната жалба възражение за прекомерност на присъденото в полза на ищеца адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, като ответникът не е искал неговото допълване или изменение по реда на чл.248 от ГПК.
Допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК, а именно – обжалваното решение трябва да съдържа произнасяне по значим за изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос /чл.280, ал.1, от ГПК/, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд /т.1/, решаван е противоречиво от съдилищата /т.2/ или е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото /т.3/. Според задължителните указания в т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос по см. на чл.280, ал.1 от ГПК е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, като същият следва да е формулиран от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК; Въпросът трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка по делото или за обсъждане на събраните доказателства. В цитираното решение – т.1, е отбелязано изрично, че основанията по чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК, които се преценяват в производството по чл.288 от ГПК, не са тъждествени с общите отменителни основания по чл.281, т.3 от ГПК, обуславящи правилността на решението и подлежащи на проверка по реда на чл.290 от ГПК в случай на допуснато касационно обжалване.
Съобразявайки изложеното във връзка с мотивите към обжалваното решение и релевираните от касатора доводи, настоящият съдебен състав приема, че касационно обжалване не следва да бъде допускано поради отсъствие на визираните в чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК основания. Съображенията в подкрепа на този извод са следните :
Формулираният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК процесуалноправен въпрос относно предпоставките за допустимост на предявения иск има принципно значение за всяко дело, доколкото произнасянето на съда по допустимостта на иска обуславя крайния изход на делото. В конкретния случай обаче поставеният въпрос не касае предпоставките, с които законът обвързва допустимостта на иска, а тези, значими за неговата основателност. Съществуването на валиден договор и на породено от него непогасено вземане са правнорелевантни факти, чието съществуване е предпоставка за основателност на иска по чл.79, ал.1 от ЗЗД за реално изпълнение на вземането, не и за неговата допустимост. Касаторът в качеството на ответник не е релевирал в хода на делото възражения за недопустимост на иска по чл.79, ал.1 от ЗЗД поради отсъствие на положителни или наличие на отрицателни процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на правото на иск от страна на ищеца. Следователно, така поставеният въпрос не е значим за изхода на правния спор и поради отсъствие на същественото условие на чл.280, ал.1 от ГПК не може да обоснове достъп до касационен контрол.
Що се отнася до решаващите изводи на съда за основателност на иска по чл.79, ал.1 от ЗЗД за заплащане на възнаграждение по договора за посредничество, те са резултат от преценка и анализ на събраните доказателства относно релевантните за изхода на правния спор факти – от една страна, и на тълкуване на конкретни клаузи, съдържащи се в сключения между страните договор. Доколкото касаят възприемането на фактическата обстановка по конкретното дело, тези изводи не могат да бъдат квалифицирани като произнасяне по правен въпрос от предмета на делото, за да попаднат в приложното поле на чл.280, ал.1 от ГПК. Правилността на същите подлежи на проверка в производството по чл.290 от ГПК с оглед евентуалното наличие на отменителни основания по чл.281, т.3 от ГПК и е без значение за производството по чл.288 от ГПК.
Като лишен от значение за крайния изход на правния спор следва да бъде определен и поставеният в т.І.2 на изложението материалноправен въпрос – за дължимостта на възнаграждение по договор за посредничество, развален по реда на чл.87, ал.2 от ЗЗД поради неизпълнение на поетите от посредника задължения. Обжалваното решение не съдържа произнасяне в тази насока, тъй като въз основа на доказателствата по делото съдът е приел за недоказано твърдението на ответника – касатора за разваляне на посредническия договор на основание чл.87, ал.2 от ЗЗД и с оглед на това не е обсъждал дали възложителят дължи възнаграждение на посредника, ако договорът е развален или прекратен. Поради отсъствие на основната предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК, не следва да се обсъжда поддържаната от касатора допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Касаторът не е изложил аргументи за приложното поле на касационното обжалване по отношение на частта от въззивното решение, с която е потвърдено решението на първоинстанционния съд относно отговорността за разноски в процеса. Допустимостта на касационното обжалване на решението в тази част също е обвързано от предпоставките на чл.280, ал.1 от ГПК и с оглед липсата на изложение, обжалване не следва да се допуска.
Предвид изложените съображения, решението по в. гр. д. № 111/2009 г. на Бургаски окръжен съд не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
В отговора на касационната жалба ответникът „Е” О. е направил искане за присъждане на разноски за касационното производство, но тъй като не са представени доказателства за извършването им, разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 73 от 23.04.2009 г., постановено по в. гр. д. № 111/2009 г. на Бургаски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :