О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 373
София, 18.06.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети юни през две хиляди и десета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 185/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „М” Е. със седалище в гр. С. чрез процесуалния му представител, против решение № 1* от 02.12.2009 г. по т. д. № 1826/2009 г., с което след отмяна на постановеното от Софийски градски съд, VІ-1 състав, решение от 27.04.2009 г. по т. д. № 973/2006 г. е отхвърлен предявеният от касатора против „Ч” АД иск с правно основание чл.59 от ЗЗД за сумата 7 320 лв., претендирана като обезщетение за ползване без основание през периода 05.06.2003 г. – 05.06.2006 г. на недвижим имот – едноетажна монолитна постройка /трафопост/, ведно с припадащото се право на строеж върху мястото, съставляващо поземлен имот 778 от кв.78 по плана на гр. С., м. бул. „България” – ІІ част, и са присъдени разноски на ответника в размер на 746.40 лв., както и юрисконсултско възнаграждение в размер на 340 лв.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Касаторът счита за неправилни изводите на въззивния съд за неоснователност на иска поради дадено от него съгласие за ползване на процесния трафопост от ответника, изразено в договор за финансов лизинг на енергийното оборудване в обекта. Поддържа, че договорът за финансов лизинг не урежда правоотношения по повод на недвижимия имот, в който е разположено оборудването. Оттук извежда довод, че при отсъствие на договор за учредяване право на ползване върху имота, сключен в установената от чл.18 ЗЗД нотариална форма за действителност, осъщественото от ответника ползване на трафопоста през исковия период е лишено от основание и поражда за собственика право на обезщетение за неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД. По съображения в жалбата, касаторът прави искане за отмяна на решението и за уважаване на иска, ведно с присъждане на деловодните разноски.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано от касатора с визираните в чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК основания. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се твърди, че въззивният съд не е изследвал събраните доказателства и не е обсъдил елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 от ЗЗД, поради което атакуваното решение е неправилно като постановено в противоречие със задължителната практика на Върховния съд, обективирана в ППВС № 1/1979 г., и с казуалната практика на Върховния касационен съд, отразена в решение № 1087/21.07.2008 г. по гр. д. № 4377/2007 г. на V г. о., решение № 1903/08.01.2002 г. по гр. д. № 1594/2001 г. на ІV г. о., решение № 665/15.10.2009 г. по гр. д. № 1200/2008 г. на ІІІ г. о. и решение № 987/14.11.2008 г. по гр. д. № 2553/2007 г. на ІІІ г. о.
Ответникът по касационната жалба „Ч” АД оспорва жалбата по съображения в писмен отговор от 23.02.2010 г. Изразява становище, че обжалваното решение е правилно и не следва да бъде допускано до касационно обжалване поради отсъствие на поддържаните от касатора основания. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
За да отхвърли предявения от касатора иск за заплащане на сумата 7 320 лв., претендирана като обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот – монолитна постройка „трафопост” в гр. С., м. бул. „България” – ІІ част, въззивният съд е приел, че ползването на имота през исковия период е осъществено от ответника със съгласието на ищеца – собственик, изразено в сключения между страните договор № ДИЛ 119/15.05.2001 г. за изкупуване чрез финансов лизинг на енергийните обекти в трафопоста. При формиране на изводите си решаващата инстанция е съобразила безспорните по делото факти, че имотът е предаден за ползване на ответника в изпълнение на предварителен договор за продажба, сключен едновременно с договора за финансов лизинг, и че предварителният договор е развален едностранно от ищеца – продавач по реда на чл.87, ал.1 от ЗЗД поради неизпълнение на поетото от ответника – купувач задължение за плащане на цена. Развалянето на договора обаче е счетено за ирелевантно по отношение правото на ответника да ползва монолитната постройка „трафопост”, предвид уговорките в договора за финансов лизинг на енергийните обекти, разположени в трафопоста. След подробен анализ на съдържащите се в договора за лизинг клаузи съдът е достигнал до извод, че в качеството на лизингодател по този договор ищецът е предоставил на ответника право на неограничен достъп до трафопоста, вкл. право да извършва промени и подобрения в него, налагащи се във връзка с използването на енергийните съоръжения, като по този начин е ограничил собствения си достъп до сградата. Изложени са съображения за отсъствие на ангажирани от ищеца доказателства ползването на постройката да надхвърля уговорения в договора за финансов лизинг обем на достъп с цел поддръжка и използване на съоръженията, както и на такива за съществуваща възможност постройката да се използва от други субекти и за други цели, едновременно с лизингополучателя в процеса на експлоатация на енергийните инсталации. В резултат на тълкуването на договорите и преценката на доказателства е възприет решаващият извод, че договорът за финансов лизинг има за предмет и предоставяне правото на ползване върху постройката „трафопост”, а доколкото договорът не е бил прекратен и е действал през исковия период, ответникът не дължи обезщетение по чл.59 от ЗЗД за ползването на недвижимия имот.
Допускането на касационно обжалване е обусловено от предвидените в чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК основания, релевирани от касатора, които според настоящия състав не са осъществени по отношение на обжалваното въззивно решение.
В изпълнение на задължението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаторът е представил изложение на основанията за достъп до касационно обжалване, но в същото не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК, който може да бъде определен като обуславящ за изхода на конкретното дело, приключило с отхвърляне на предявения осъдителен иск. Приложното поле на касационното обжалване е аргументирано с допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при обсъждане на доказателствата, с необоснованост на фактическите констатации относно основанието за ползване на процесния имот и с неправилно приложение на разпоредбата на чл.59 от ЗЗД. Нарушенията на материалния и процесуалния закон са предвидени от законодателя в чл.281, т.3 от ГПК като основания за касационно обжалване на решението, относими към проверката на правилността му по реда на чл.290 и сл. от ГПК. Основанията по чл.281, т.3 от ГПК не са тъждествени с основанията по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на касационно обжалване, които се преценяват в производството по чл.288 от ГПК, поради което дори да са налице, не могат да обосноват приложното поле на касационния контрол. В този смисъл са и задължителните указания, дадени с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, в което е прието, че непосочването на значимия за конкретното дело правен въпрос от касатора е достатъчно основание за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни предпоставки по т.1-т.3 на чл.280, ал.1 от ГПК.
Дори да се приеме, че с оглед твърдените в изложението обстоятелства може да бъде конкретизиран като значим за изхода на делото материалноправният въпрос за предпоставките, при които възниква основание за носене на отговорност за неоснователно обогатяване в хипотезата на чл.59 от ЗЗД, касационно обжалване на може да бъде допуснато поради отсъствие на твърдените от касатора допълнителни изисквания по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 от ГПК. Неоснователни са доводите за отклонение на даденото от въззивната инстанция разрешение на обуславящия правен въпрос от задължителната практика на Върховния съд – ППВС № 1/1979 г., и от цитираната в изложението казуална практика на Върховния касационен съд по приложението на чл.59 от ЗЗД. Според разясненията в ППВС № 1/1979 г., искът по чл.59, ал.1 от ЗЗД е правен способ за защита срещу последиците на неоснователното обогатяване в случаите, когато е увеличено имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, включително чрез спестяване на средства, обогатяването и обедняването произтичат от един или от няколко общи факта и обеднелият не разполага с друг иск, чрез който би могъл да се защити срещу лишеното от основание разместване на блага в правната му сфера. Отхвърлянето на предявения от касатора иск, основан на чл.59 от ЗЗД, е последица от извода на решаващия съдебен състав за отсъствие на един от елементите от фактическия състав на неоснователното обогатяване по чл.59 от ЗЗД, а именно – липса на основание за обогатяване на ответника чрез спестяване на разходи по повод използването на недвижимия имот, собственост на ищеца. Правилността на така възприетия извод не може да бъде ревизирана в настоящото производство, тъй като е от значение за обосноваността и законосъобразността на обжалваното решение. В производството по чл.288 от ГПК за селекция на касационните жалби подлежи на преценка единствено съответствието на даденото от въззивната инстанция разрешение със задължителната практика на ВС и ВКС и с казуалната такава по приложението на чл.59 от ЗЗД. Доколкото в случая е констатирано съответствие с разрешенията в ППВС № 1/1979 г., респ. в приложените от касатора решения на ВКС по конкретни дела, искането за достъп до касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК е неоснователно. Предвид изложените съображения, решението на Софийски апелативен съд по т. д. № 1826/2009 г. не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
Съобразно изхода на делото и заявеното в отговора на касационната жалба искане за разноски, касаторът следва да бъде осъден на основание чл.78, ал.3 вр. с ал.8 от ГПК да заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение за производството по чл.288 от ГПК в размер на 170 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1* от 02.12.2009 г., постановено по т. д. № 1826/2009 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА „М” Е. със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „С” № 6* да заплати на „Ч” АД със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „Ц” № 3*сумата 170.00 лв. /сто и седемдесет лв./ – юрисконсултско възнаграждение за производството по чл.288 от ГПК, на основание чл.78, ал.3 вр. с ал.8 от ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :