О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 49
София, 02.02.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди и десета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 793/2009 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на С. М. К. от гр. С. чрез процесуалния му представител адв. Л. Л. , и на С. А. К. от гр. Б. чрез процесуалния му представител адв. С. С. , срещу решение от 30.03.2009 г. по гр. д. № 605/2008 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която е оставено в сила решение № 648/30.04.2008 г. по гр. д. № 2433/2006 г. на Бургаски районен съд. С посоченото решение е признато за установено по предявен от „Т” А. – гр. С. против С. М. К. иск с правно основание чл.97, ал.1 от ГПК /отм./, че недвижим имот – терен с площ 4 600/5 060 ид. части от имот пл. № 273 по плана на Промишлена зона „С” в гр. Б., ведно с построената в имота автосервизна работилница /производствен гараж/, е собственост на „Т” А. , а по иск с правно основание чл.108 от ЗС е осъден С. А. К. да предаде на „Т” А. владението върху същия имот, като са присъдени разноски в полза на „Т” А. в размер на сумата 2 401.80 лв.
В касационните жалби се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторите поддържат, че изводите на въззивния съд за нищожност на сключения между „Т” А. и С. К. договор за покупко-продажба на процесния недвижим имот са резултат от неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл.235, ал.2 във вр. с чл.244, ал.4 от ТЗ и чл.40 от ЗЗД. Като порок на решението сочат допуснати от въззивния съд нарушения на разпоредбите на чл.127, ал.1 от ГПК /отм./ и чл.188, ал.1 от ГПК /отм./, изразяващи се в недопустимо презумиране на споразумение за увреждане на представлявания по см. на чл.40 от ЗЗД, без да са събрани доказателства за съществуване на такова споразумение, и в необсъждане на релевантни за спора факти, доказателства и правни доводи. По съображения, подробно аргументирани в жалбите, касаторите правят искане за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на решение по съществото на спора, с което предявените срещу тях искове да бъдат отхвърлени, ведно с присъждане на разноските.
В представени с касационните жалби изложения по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 /алтернативно т.2/ и т.3 от ГПК. Касаторите твърдят, че с решението съдът се е произнесъл по три материалноправни въпроса и по процесуалноправен въпрос, значими за изхода на правния спор, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и на други съдилища /обективирана в представени с жалбата решения/ и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Материалноправните въпроси, формулирани в изложението, са : 1/. Кой е законен /органен/ представител на акционерно дружество в случаите по чл.235, ал.2 от ТЗ – когато съветът на директорите е овластил един от членовете си да представлява дружеството; 2/. Приложима ли е разпоредбата на чл.40 от ЗЗД към решението на съвета на директорите за продажба на недвижим имот, собственост на акционерно дружество, с което е определена минималната продажна цена и тази цена е съобразена от представителя на дружеството – продавач; Необходимо ли е разграничаване на волеобразуващ орган /съвет на директорите/ от волеизявяващ орган /изпълнителен директор/ при сключване на договора за продажба, за да се преценят предпоставките на чл.40 от ЗЗД. 3/. Разликата между цената, уговорена в договора за продажба, и стойността на продадения имот, установена в хода на делото, достатъчна ли е, за да обоснове извод за договаряне във вреда на представлявания по см. на чл.40 от ЗЗД, без да се изследва наличие или отсъствие на споразумение за увреждане. Последният въпрос е свързан с поставения от касаторите процесуалноправен въпрос за необходимостта да се доказва наличие на споразумение за увреждане на представлявания в случаите, когато е установена значителна разлика между уговорената цена и реалната стойност на продадения имот.
Ответникът по касация „Т” А. със седалище в гр. С. оспорва касационните жалби чрез процесуалния си представител адв. Зл. О. по съображения, изложени в депозиран по реда на чл.287, ал.1 от ГПК отговор. Изразява становище, че не са налице сочените от касаторите основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение, а по същество – че решението е правилно и следва да бъде потвърдено.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното :
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл.283 от ГПК от надлежни страни в процеса срещу въззивно съдебно решение, което подлежи на касационно обжалване. Доводът на ответника за недопустимост на жалбите е неоснователен, тъй като поради връзката на обусловеност между исковете по чл.97, ал.1 от ГПК /отм./ и чл.108 от ЗС всеки от касаторите има правен интерес да обжалва решението в частите, с които са уважени исковете.
С обжалваната част на въззивното решение Бургаският окръжен съд е оставил в сила решението на Бургаски районен съд, с което е признато за установено по иска на „Т” А. против С. К. , че дружеството – ищец е собственик на спорния по делото недвижим имот и на основание чл.108 от ЗС е осъден ответникът С. К. да предаде на „Т” А. владението върху имота. За да приеме, че собствеността принадлежи на „Т” А. , съдът е счел за доказано твърдението в исковата молба за нищожност на договора за покупко-продажба, сключен във формата на нотариален акт № 26/18.07.2006 г. между „Т” А. като продавач и ответника С като купувач, и оттук е направил извод, че поради нищожността на договора купувачът не е придобил валидно правото на собственост върху имота и не е могъл да го прехвърли впоследствие на ответника С чрез сключените помежду им договори за покупко-продажба и дарение. Нищожността на договора е обоснована с предпоставките на чл.40 от ЗЗД като е прието, че договорът е сключен от представител на акционерното дружество – продавач в лицето на изпълнителния директор М, който се е споразумял с купувача С. К. /негов син/ във вреда на представлявания „Т” А. , прехвърляйки собствения на дружеството имот срещу цена, многократно /около 20 пъти/ по-ниска от действителната му пазарна стойност, установена в хода на делото. Съдът е изложил аргументи, че уговорената от представителя продажна цена и обективната възможност купувачът да се осведоми за реалната пазарна стойност на продавания имот сочат недвусмислено на споразумение във вреда на представлявания. Възражението на ответниците, че продажбата е извършена от изпълнителния директор в съответствие с решение на съвета на директорите на дружеството, е счетено за неоснователно по съображения, че решението не съдържа ясна обосновка за необходимостта от продажбата и за определената минимална цена.
Допускането на касационно обжалване на атакуваното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. За да бъде допуснато обжалване, въззивното решение трябва да съдържа произнасяне по значим за изхода на конкретното дело материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд /чл.280, ал.1, т.1 от ГПК/, решаван е противоречиво от съдилищата /чл.280, ал.1, т.2 от ГПК/ или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/.
Първите два материалноправни въпроса, формулирани от касаторите – за законния представител на акционерно дружество в случаите, когато съветът на директорите е овластил един от членовете си да представлява дружеството в правоотношение с трети лица, и за приложимостта на разпоредбата на чл.40 от ЗЗД към решенията на съвета на директорите продажба на недвижим имот на дружеството при определена минимална цена, са относими към действителността на правоотношението, обуславящо изхода на спора по исковете с правно основание чл.97, ал.1 от ГПК /отм./ и чл.108 от ЗС – договорът за покупко-продажба по нотариален акт № 26/18.07.2006 г., сключен между „Т” А. чрез изпълнителния директор М ответника С. Произнасянето по тези въпроси обаче няма обуславящо значение за изводите на въззивния съд относно релевантния за правилното решаване на спора факт – налице ли е договаряне между представителя на „Т” А. и купувача С. К. във вреда на представлявания продавач. Изводът, че продажбата е недействителна на основание чл.40 от ЗЗД, е направен при съобразяване на безспорното между страните обстоятелство, че договорът за продажба е сключен от изпълнителния директор М в качеството му на представител на дружеството-продавач, овластен от съвета на директорите, а правната природа на представителството – законово или договорно, няма съществено значение за валидността на продажбата. Приложимостта на нормата на чл.40 от ЗЗД спрямо решението на съвета на директорите, с което изпълнителният директор е овластен да продаде имота при определена минимална продажна цена /45 000 лв./, изобщо не е обсъждана от въззивния съд, за да е значима за спора по см. на чл.280, ал.1 от ГПК. Позоваването на това решение е направено единствено във връзка с преценката дали представителят е действал с намерение да увреди представлявания, без да е поставян знак за равенство между действията на овластения представител и волята на колективния управителен орган на акционерното дружество. Следователно, доколкото нямат обуславящо значение за изхода на разгледания правен спор, поставените от касаторите материалноправни въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване на решението по чл.280, ал.1 от ГПК. Освен липсата на същественото условие по чл.280, ал.1 от ГПК, касационното обжалване не следва да бъде допускано и по причина, че разрешението на посочените въпроси не е в противоречие с трайната практика на ВКС, каквато теза поддържат касаторите. Цитираните в изложенията решения на отделни състави на ВКС – решение № 1822/11.12.1998 г. по гр. д. № 1576/98 г. на ВКС, V г. о., решение № 206/19.11.1997 г. по гр. д. № 203/97 г. на ВКС, V г. о., и решение № 193/12.02.2. г. по гр. д. № 2485/2. г. на ВКС, V г. о., попадат в обхвата на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК, но изводите на въззивния съд относно правомощията и представителната власт на органите на акционерно дружество с едностепенна система на управление /каквото е „Т” АД/ кореспондират напълно с тях, което изключва релевираното основание за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Другите два въпроса, формулирани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, могат да бъдат обобщени в един въпрос от процесуалноправно естество. Този въпрос се свежда до необходимостта да се доказва изрично споразумение за увреждане на представлявания по смисъла на чл.40 от ЗЗД в хипотезата на продажба, когато уговорената между представителя на продавача и купувача цена е многократно по-ниска от реалната стойност на продаваната вещ, установена в процеса. Посоченият въпрос несъмнено е значим за изхода на конкретното дело, тъй като произнасянето по същия е обусловило изводите на въззивния съд за недействителност на договора за покупко-продажба, с който ответникът С. К. се е легитимирал като собственик на спорния имот при сключване на последващите сделки с ответника С, а оттук – и за основателност на предявените срещу двамата ответници искове за собственост. Значимостта на поставения въпрос обаче е релевантна за приложението на чл.280, ал.1 от ГПК само при условие, че разрешаването му е в противоречие с практиката на ВКС и на други съдилища, в каквато насока са доводите на касаторите. Преценката на цитираните в изложението решение № 1328/24.11.2. г. по гр. д. № 108/2. г. на ВКС, V г. о., определение № 105/20.02.2009 г. по т. д. № 690/2008 г. на ТК, ІІ т. о. на ВКС, и решение по гр. д. № 8/2005 г. на Великотърновски апелативен съд /влязло в сила/, не обосновава извод за съществуване на твърдяното противоречие. Посочените актове съдържат безпротиворечиво произнасяне на съдилищата по приложението на нормата на чл.40 от ЗЗД в смисъл, че за да е недействителна една правна сделка на основание чл.40 от ЗЗД, страната, която се позовава на недействителността, следва да докаже, че сделката е сключена от представител при споразумяване във вреда на представлявания; Неизгодната цена не е самостоятелно основание за недействителност на сделката, а следва да се преценява с оглед действията на представителя и съзнателното й уговаряне с насрещната страна с цел увреждане на представлявания. При формиране на изводите си за недействителност на договора за покупко-продажба между „Т” А. и С. К. въззивният съд е обсъдил уговорената неизгодна цена във връзка с поведението на представляващия – изпълнителният директор М, и на купувача С. К. , а не изолирано и самостоятелно. Решаващият аргумент за извода, че продажбата е недействителна поради осъществяване на фактическия състав на чл.40 от ЗЗД, не е самата разлика между договорената цена и реалната пазарна стойност на отчуждения имот, установена чрез съдебно-техническа експертиза по делото. Наличието на споразумение за увреждане смисъла на чл.40 от ЗЗД е изведено от знанието на договарящите за действителната стойност на имота, което според решаващия съд обосновава категоричен извод за съзнаване на очевидната неизгодност на продажбата за представлявания. Като е изследвал наличието или липсата на споразумение за увреждане на представлявания от гледна точна на субективните намерения на договарящите, въззивният съд не се е отклонил от трайната практика на ВКС по приложението на чл.40 от ЗЗД, което мотивира настоящия състав да приеме, че не е налице основанието на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Неоснователно е позоваването на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК като основание за допускане на касационното обжалване. Поставените от касаторите въпроси са предмет на ясна правна уредба с нормата на чл.40 от ЗЗД, която не се нуждае от тълкуване. Съдебната практика по приложението на посочената норма е трайна и последователна, от което следва, че произнасянето по значимите за спора въпроси не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Останалите доводи в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касаят правилността на обжалваното решение и не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 от ГПК.
Предвид изложените съображения и на основание чл.288 от ГПК Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението от 30.03.2009 г., постановено по гр. д. № 605/2008 г. на Бургаски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :