О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 78
София, 11.02.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и седми януари през две хиляди и десета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 830/2009 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. К. К. от гр. С., подадена чрез процесуалния му представител адв. Р. Ж. от САК, срещу решение № 667/16.06.2009 г. по гр. д. № 421/2009 г. на Софийски апелативен съд, 4 състав, в частта, с която е оставено в сила решение от 11.05.2007 г. по гр. д. № 1574/2006 г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения от Н. К. против ЗПАД „А” иск с правно основание чл.407 от ТЗ /отм./ за заплащане на сумата 12 464 лв., претендирана като обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане вследствие на пътно-транспортно произшествие.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че изводите на съда за недължимост на претендираното обезщетение са в противоречие със заключението на съдебно-икономическата експертиза по делото, с което е установено настъпването на вреда до размер на нереализирани доходи от дейността на „Н” ЕООД с едноличен собственик на капитала Н. К. , а също и с доказателствата за причинна връзка между вредата и претърпяното произшествие. По съображения, изложени в жалбата, се прави искане за отмяна на решението в обжалваната част и за уважаване на предявения иск в пълен размер, ведно с присъждане на законните лихви върху обезщетението за имуществени вреди и с разноските по делото.
В представено с касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК приложното поле на касационното обжалване е аргументирано с твърдения, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос от значение за изхода на правния спор в противоречие с трайната практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд и с практиката на други съдилища в страната. Формулираният материалноправен въпрос е за обема на имуществените вреди от непозволено увреждане, които подлежат на обезщетяване от застрахователя на деликвента в хипотезата на чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./. По-конкретно въпросът се свежда до правото на увреденото лице да получи обезщетение за имуществени вреди във формата на неполучени доходи, пропускането на които е пряка последица от увреждащото събитие /в случая пътно-транспортно произшествие/. Допустимостта на обжалването е аргументирано и с основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Ответникът по касация ЗПАД „А” оспорва касационната жалба. Изразява становище, че не са налице релевираните основания за допускане на касационно обжалване. По същество поддържа, че в обжалваната част въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваната част на въззивното решение е отхвърлен предявеният от касатора против ЗПАД „А” иск с правно основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ за заплащане на сумата 12 464 лв. Посочената сума е претендирана от касатора – ищец като обезщетение за имуществени вреди от пътно-транспортно произшествие /ПТП/, изразяващи се в пропуснати доходи, които ищецът не е могъл да получи вследствие настъпилата от произшествието нетрудоспособност. Според твърденията в исковата молба и направените в хода на процеса уточнения, пропуснатите доходи се съизмеряват с нереализирани приходи от печалбата на „Н” ЕООД с едноличен собственик на капитала Н. К. за годината, следваща увреждането.
За да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че имуществената вреда, по повод на която се претендира обезщетение в размер на сумата 12 464 лв., съставлява пропусната полза и не подлежи на обезщетяване от ответника в качеството му на застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” на прекия причинител съгласно изричната норма на чл.390 от ТЗ /отм./. Изложени са съображения, че по силата на чл.390 от ТЗ /отм./ пропуснатите ползи се обезщетяват от застрахователя само при условие, че това е уговорено в застрахователния договор, каквато уговорка липсва в договора между ЗПАД „А” и деликвента, причинил уврежданията на ищеца.
Допускането на касационно обжалване на атакуваното решение е обусловено от наличие на предпоставките, установени в чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. За да бъде допуснато обжалване, въззивното решение трябва да съдържа произнасяне по значим за изхода на конкретното дело материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд /чл.280, ал.1, т.1 от ГПК/, решаван е противоречиво от съдилищата /чл.280, ал.1, т.2 от ГПК/ или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /чл.280, ал.1, т.3 от ГПК/.
Поставеният от касатора материално правен въпрос – за правото на увредено при ПТП лице да иска и получи от застрахователя – ответник по иск с правно основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ обезщетение за имуществени вреди във формата на неполучени доходи принципно е значим за изхода на правния спор, тъй като произнасянето по същия е обусловило отхвърлянето на иска за заплащане на сумата 12 464 лв. Отсъстват обаче задължителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК, с които е аргументирано приложното поле на касационното обжалване. Преди всичко следва да се отбележи, че касаторът не е подкрепил твърденията си с конкретни съдебни решения, от които може да се направи извод за противоречива съдебна практика по поставения въпрос. Цитираното в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК решение № 1623/18.10.2005 г. по гр. д. № 1152/2003 г. на ВКС, ІІІ г. о., е неотносимо към предмета на настоящото дело и към преценката на предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. Неотносимостта произтича от факта, че решението третира правото на обезщетение за вреди във формата на пропуснати ползи, претърпени от работник или служител по трудово правоотношение в хипотезата на чл.200, ал.3 от КТ. Отговорността на работодателя по чл.200, ал.3 от КТ, която обхваща и пропуснатата полза по силата на изрична законова разпоредба, не е тъждествена с отговорността на застрахователя като страна по договор за застраховка „Гражданска отговорност”, регламентирана със специални правни норми.вреждащото ПТП, по повод на което касаторът претендира обезщетение, е настъпило на 28.04.2003 г. и приложимата към спора нормативна уредба на застрахователната отговорност е тази, съдържаща се в Търговския закон – чл.380 и сл. във вр. с чл.405 и сл. /отм./, Закона за застраховането от 1996 г. /отм./ и Наредбата за задължително застраховане от 1997 г. /отм./. Ч. предявения иск по чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ касаторът търси обезщетение за имуществени вреди, които са съизмерени с неполучените доходи от дейността на търговско дружество, чийто едноличен собственик на капитала е той, а не с пропуснато възнаграждение по трудов договор. Основание за получаване на такива доходи би било налице единствено в случай на реализиран положителен финансов резултат от дружеството, т. е. на печалба от дейността на дружеството, която може да бъде разпределена и получена от едноличния собственик на капитала. Съдържанието на имуществената вреда обосновава квалифицирането й като пропусната полза, а не като претърпяна загуба, изразяваща се в намаляване на патримониума на увреденото лице. Обезщетяването на вреди във формата на пропуснати ползи от застраховател по имуществена застраховка е отречено изрично с нормата на чл.390, ал.3 от ТЗ /отм., но приложима към спорното правоотношение предвид момента на възникването му/, като единственото изключение от това правило е наличието на уговорка в застрахователния договор в обратен смисъл. Правилото на чл.390, ал.3 от ТЗ /отм./ е възприето и при уредбата на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” в отменения Закон за застраховането от 1996 г. и в наредбите по неговото приложение, вкл. в действалата към момента на настъпване на процесното ПТП Наредба за задължителното застраховане от 1997 г. /отм./ – чл.18, ал.1, т.5. В практиката на ВС и на ВКС съществуват множество решения, в които последователно е застъпвано становището, че по силата на чл.390, ал.3 от ТЗ /отм./ застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност” не дължи обезщетение за пропуснати ползи, освен ако застрахователният договор не съдържа уговорка за обезщетяването им. В тази насока са решение № 1306/22.10.1999 г. по гр. д. № 595/1999 г. на ВКС, V г. о., решение по т. д. № 635/2004 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о. и др., както и решение № 100/13.11.2009 г. по т. д. № 92/2009 г. на ВКС, ТК, І т. о., което е постановено по реда на чл.290 от ГПК от 2007 г. и има характер на задължителна практика на ВКС. Произнасянето на въззивния съд по основателността на иска с правно основание чл.407, ал.1 от ТЗ /отм./ е в съответствие с практиката на ВС и ВКС, което обосновава извод за отсъствие на релевираните основания по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК за касационно обжалване на решението.
Неоснователно е позоваването на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. При наличие на последователна и на задължителна практика на ВС и ВКС по приложението на правните норми, регламентиращи значимия за конкретното дело материалноправен въпрос, касационното обжалване на решението не би допринесло нито за точното прилагане на закона, нито за развитието на правото.
Предвид изложените съображения, настоящият състав приема, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по гр. д. № 421/2009 г. в атакуваната с касационната жалба част.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 667/16.06.2009 г. на Софийски апелативен съд, постановено по гр. д. № 421/2009 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :