О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 138
София, 16.03. 2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети март през две хиляди и десета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 93/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на З. к. „Български имоти” АД със седалище в гр. С. чрез процесуалния представител адв. Й, срещу постановеното по гр. д. № 2135/2008 г. решение № 518 от 26.05.2009 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав, в частта, с която е оставено в сила решение от 30.06.2008 г. по гр. д. № 1455/2007 г. на Софийски градски съд за осъждане на ЗК „Български имоти” АД на основание чл.226, ал.1 от КЗ да заплати на малолетната П. Ф. С. чрез нейния баща и законен представител Ф. Р. С. сумата 12 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, реализирано на 01.08.2006 г. по вина на водач на превозно средство, застрахован в ЗК „Български имоти” по застраховка „Гражданска отговорност”, ведно със законната лихва от 01.08.2006 г. до окончателното плащане, като е присъдена държавна такса в полза на съда в размер на сумата 480 лв.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон – чл.51, ал.2 от ЗЗД, като се прави искане за неговата отмяна и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. Касаторът поддържа, че изводите на въззивния съд за липса на съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата П. С. поради обстоятелството, че последната е малолетна и не е могла да съзнава причинната връзка между действията си и вредите, противоречи на нормата на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Излага аргументи, че съпричиняването като основание за намаляване на дължимото обезщетение за вреди от деликт предпоставя обективно съществуване на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди, независимо дали пострадалият е могъл да действа разумно и дали има вина за увреждането. Аналогични съображения са изразени в особеното мнение на един от членовете на съдебния състав, постановил атакуваното решение, което мнение касаторът счита за правилно.
В представеното с касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК приложното поле на касационното обжалване на решението е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл по значим за изхода на делото материалноправен въпрос, който е решен в противоречие със задължителната и с константната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд по приложението на ч.51, ал.2 от ЗЗД – ТР № 88 от 12.09.1962 г. на ОСГК на ВС и т.7 от ППВС № 17/1963 г., и е значим за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Формулираният въпрос е : За да се приеме наличие на съпричиняване и да се приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, необходимо ли е увреденото лице да е действало виновно или е достатъчно обективното наличие на причинно-следствена връзка между неговото деяние /действие или бездействие/ и настъпилия вредоносен резултат.
Ответникът по касация П. Ф. С. – малолетна, действаща чрез своя баща и законен представител Ф. С. , оспорва касационната жалба и искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение като неоснователни по съображения, изложени в писмен отговор от 30.11.2009 г.
По делото е постъпила и частна жалба от Ф. Р. С. в качеството му на баща и законен представител на малолетната П. Ф. С. – чрез процесуалния представител адв. П, срещу постановеното в закрито заседание на 01.12.2009 г. определение по гр. д. № 2135/2008 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено без уважение искане на страната за присъждане на разноски за първоинстанционното и за въззивното производство. Частната жалба се основава на доводи за неправилност на определението и съдържа искане за неговата отмяна, ведно с присъждане на дължимите съобразно изхода на правния спор разноски.
Ответникът по частната жалба ЗК „Български имоти” АД не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и становищата на страните, приема следното :
Касационната жалба на ЗК „Български имоти” АД е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
За да остави в сила първоинстанционното решение в частта, с която е осъдена ЗК „Български имоти” АД да заплати на малолетната П. С. обезщетение в размер на сумата 12 000 лв. за неимуществени вреди – телесни болки и страдания, претърпени вследствие на ПТП, реализирано на 01.08.2006 г. по вина на водач на превозно средство, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност” в ответното дружество, въззивният съд е приел за доказани елементите от фактическите състави на чл.45 от ЗЗД и чл.226, ал.1 от КЗ, съставляващи основание за ангажиране отговорността на ответника в качеството му на застраховател на виновния водач за репариране на неимуществените вреди, настъпили в правната сфера на ищцата в резултат на произшествието. В хода на делото ответникът ЗК „Български имоти” АД е релевирал и поддържал възражение за съпричиняване на вредите от пострадалата П. С. , позовавайки се на констатации в заключението на съдебната автотехническа експертиза относно механизма на инцидента, като предпоставка по чл.51, ал.2 от ЗЗД за намаляване на дължимото обезщетение. Възражението е счетено за неоснователно от въззивния съд по съображения, че към момента на произшествието пострадалата е била малолетна /около 6-годишна/, не е могла да ръководи постъпките си и да разбира обществената запретеност на поведението си, поради което не може да й бъде вменено във вина неспазването на правилата за движение и оттук – да бъде приложена разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Съдът е застъпил становище, че употребеният в чл.51, ал.2 от ЗЗД израз „увреденият да е допринесъл за настъпване на вредите” следва да се разбира в смисъл, че увреденият е действал виновно като не е взел мерки и не е положил дължимата грижа за предотвратяване на вредните последици, което е изключено при недееспособните лица – малолетни и поставени под пълно запрещение.
Въззивното решение е подписано с особено мнение от един от членовете на съдебния състав, който е изразил несъгласие със становището на мнозинството от състава за неприложимост на разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД към спорното правоотношение. Особеното мнение е аргументирано с безспорно доказаната обективна причинно-следствена връзка между поведението на увреденото дете /внезапно излизане пред автомобила на платното за движение/ и настъпилите вреди, даваща основание да се приеме наличие на съпричиняване в размер на 1/3, както и с разрешението на т.7 от ППВС № 17/1963 г., според което при доказано съпричиняване на вредоносния резултат от малолетно дете разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД следва да намери приложение, независимо от неспособността на увреденото лице да действа разумно и виновно.
Допускането на касационно обжалване на решението е обусловено от предпоставките на чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК. За да е допустимо обжалването, решението трябва да съдържа произнасяне по значим за изхода на конкретното дело материалноправен или процесуалноправен въпрос /чл.280, ал.1, от ГПК/, който е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния съд и на Върховния касационен съд /т.1/, решаван е противоречиво от съдилищата /т.2/ или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т.3/.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК материалноправен въпрос – необходимо ли е увреденото лице да е действало виновно, за да е налице съпричиняване и да се приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, е значим за изхода на делото. Приемайки, че пострадалата ищца не е съпричинила вредоносния резултат, тъй като с оглед ниската си възраст не е могла да действа разумно и воновно, въззивният съд е счел за неоснователно защитното възражение на ответника – застраховател по чл.51, ал.2 от ЗЗД и е отказал да намали дължимото обезщетение.
Основателна е тезата на касатора, че обуславящият изхода на делото материалноправен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната и с ръководната практика на Върховния съд – т.7 от ППВС № 17/1963 г. и ТР № 88/1962 г. на ОСГК на ВС, по приложението на чл.51, ал.2 от ЗЗД. Според дадените в ТР № 88/1962 г. и в т.7 на ППВС № 17/1963 г. разрешения, последователно прилагани в трайната практика на ВС и ВКС, за намаляване на обезщетението за вреди от непозволено увреждане на основание чл.51, ал.2 от ЗЗД е от значение единствено наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и вината на увредения; Поради това, когато малолетно дете допринесе за настъпване на резултата, следва да се приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, независимо от невъзможността то да действа разумно. Атакуваното решение е постановено в отклонение от цитираната практика, което съставлява основание за допускане на касационното му обжалване съгласно чл.280, ал.1, т.1 и 2 /ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – т.2/ от ГПК.
Предвид обстоятелството, че позоваването от страна на касатора на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е бланкетно, а и с оглед наличието на задължителна и на константна съдебна практика по приложението на нормата на чл.51, ал.2 от ГПК, касационно обжалване на решението не следва да бъде допускано на алтернативно поддържаното основание чл.280, ал.1, т.3 от ГПК.
Процесуално допустима е и частната жалба на ищцата П, действаща чрез законния си представител Ф. С. , срещу определението на въззивния съд, с което е отказано изменение на решението в частта за разноските, Частната жалба е подадена в рамките на срока по чл.275, ал.1 от ГПК от легитимирана страна срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.274, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 от ГПК. Поради функционалната обусловеност на отговорността за разноски в процеса от изхода на делото произнасянето по частната жалба следва да бъде извършено с решението по чл.290 от ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 518 от 26.05.2009 г., постановено по гр. д. № 2135/2008 г. на Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 4 състав.
УКАЗВА на касатора ЗК „Български имоти” АД в едноседмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 240.00 лв. /двеста и четиридесет лв./, на основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. При неизпълнение на указанията касационното производство ще бъде прекратено.
След внасяне на дължимата такса делото да се докладва на Председателя на Второ отделение при Търговска колегия на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :