4
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 403
София, 08.06.2010 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и десета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 262/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.2, изр.1 във вр. с ал.1, т.2 от ГПК и чл.274, ал.3,т.2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] и по частна жалба на [фирма] – чрез процесуалните им представители, срещу решение № 1644 от 30.12.2009 г. по гр. д. № 1476/2009 г. на Софийски апелативен съд, 5 състав. С обжалваното решение е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд, VI-2 състав, решение от 24.03.2009 г. по гр. д. № 909/2006 г., с което по реда на чл.192, ал.4 от ГПК /отм./ е изменено решение от 16.12.2008 г. в частта за разноските като е осъдена [фирма] да заплати на [фирма] адвокатско възнаграждение в размер на 120 000 лв., и е отказано присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивното производство в полза на въззиваемата страна [фирма].
Частната касационна жалба на [фирма] / [фирма]/ е насочена срещу частта от въззивното решение, с която е оставено в сила решението на първоинстанционния съд по чл.192, ал.4 от ГПК /отм./. В жалбата се излагат подробни съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради нарушение на закона и съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като се прави искане за неговата отмяна.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК. Частният жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по значими за изхода на делото процесуалноправни въпроси, които са разрешени в ал.1 от ГПК /отм./ да обсъди в решението си всички наведени от страните доводи и да изложи собствени мотиви по спорния предмет на делото, както и въпросът за допустимостта да се обсъждат доводи, които не са релевирани от страните в хода на процеса.
С частната жалба на [фирма] е обжалвана частта от въззивното решение, с която е отказано присъждане на разноски в полза на дружеството в размер на сумата 3 420 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за производството пред Софийски апелативен съд. В жалбата се поддържа, че присъждането на възнаграждението е поискано своевременно от страната и са представени доказателства за реалното му плащане, поради което изводите на въззивния съд за недължимост на платената сума противоречат на закона.
Страните оспорват взаимно жалбите си с аргументи, изложени в писмени отговори.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното :
1. По частната касационна жалба на [фирма]:
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима.
За да потвърди обжалваното пред него решение на Софийски
градски съд, постановено по реда на чл.192, ал.4 от ГПК /отм./, съставът на
Софийски апелативен съд е приел, че с оглед отхвърлянето на
поддържаните от [фирма] като правоприемник на [фирма] /н./
искове по чл.60, ал.1, т.З от З. и чл.55, ал.1 от ЗЗД и разпоредбата на
чл.64, ал.2 от ГПК /отм./ дружеството – ищец дължи на ответника [фирма] /правоприемник на „ьългарска
пощенска банка“ АД/ направените в хода на първоинстанционното
производство разноски, съизмеряващи се с изплатеното в полза на
процесуалния му представител адвокатско възнаграждение на стойност
120 000 лв. Изложени са съображения, че разноските по смисъла на чл.64
от ГПК /отм./ включват всички заплатени от страната суми по повод на
делото, в т. ч. и платеното възнаграждение за един адвокат, ако такъв е бил упълномощен, а присъждането им с ио^иювспи ui ncwiwxunu ^uv,^
искане и представяне на доказателства за реалното им извършване.
Изводът за дължимост на присъденото в конкретния случай адвокатско възнаграждение, своевременно поискано от ответната страна, е аргументиран с представените преди приключване на устните състезания пред първата инстанция доказателства, установяващи както уговарянето на възнаграждението, така и действителното му изплащане. Въззивният съд е обсъдил подробно представените в тази насока писмени доказателства -платежно нареждане от 07.11.2006 г. за сумата 120 000 лв., преведена от [фирма] на Адвокатско дружество „Б. Б. и Ко“, фактура от същата дата за начисляване на възнаграждението, договор № 5300-1392/26.09.2006 г. между Банката и Адвокатското дружество, с който е възложено предоставяне на правни услуги, защита и съдействие в производството по гр. д. № 909/2006 г. на Софийски градски съд срещу заплащане на възнаграждение, анекс към договора за конкретизиране размера на възнаграждението и пълномощно от 08.11.2006 г. в полза на адв. К. Ч. за процесуално представителство по делото, издадено във връзка с цитирания договор. Анализът на посочените доказателства е мотивирал решаващата инстанция да приеме, че възнаграждението е надлежно поискано, уговорено и платено, поради което ответникът има право да го получи на основание чл.64, ал.2 от ГПК /отм./.
Обжалваният съдебен акт, макар да е наименован „решение“, има характер на въззивно определение по чл.274, ал.З, т.2 от ГПК и съгласно разпоредбата на чл.274, ал.З от ГПК допустимостта на касационното му обжалване е обусловена от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК, с които частният жалбоподател аргументира приложното поле на обжалването. Настоящият състав намира, че поддържаните основания за достъп до касационен контрол не са налице по следните съображения :
Формулираните в изложението по чл.284, ал.З, т.1 от ГПК процесуалноправни въпроси за задълженията на въззивната инстанция да обсъди доводите на страните и да изложи собствени мотиви по съществото на спора имат принципно значение за всяко дело, тъй като касаят правилното приложение на чл.188, ал.1 от ГПК /отм./ и правилността на въззивния съдебен акт. Независимо от принципната значимост на въпросите, извършените от въззивния съд процесуални действия в изпълнение на задълженията по чл.188, ал.1 от ГПК /отм./ не сочат на твърдяното противоречие със задължителната съдебна практика – т.19 от TP № 1/2001 г. на ОСГК, и с цитираната в изложението казуална практика на ВКС по приложението на чл.188, ал.1 от ГПК /отм./.
За да разреши възникналия между страните правен спор по повод дължимостта на присъденото в полза на [фирма] адвокатско възнаграждение, което несъмнено се включва в съдържанието на понятието „разноски“ по смисъла на чл.64 от ГПК /отм./, въззивният съд е обсъдил онези доказателства и доводи, които са релевантни за формиране на изводите му относно възникването и съществуването на вземането за разноски. Поддържаните от жалбоподателя доводи, изведени от съдържанието на сключения между Адвокатско дружество „Б. Б. и Ко“ и [фирма] договор за правна защита и съдействие, са абсолютно неотносими към предмета на спора за разноските и са без значение за формиране на решаващата воля на съда по въпроса дължи ли се възнаграждение и в какъв размер. Доводите касаят изцяло вътрешните отношения между страните по договора – доверителят [фирма] и довереникът Адвокатско дружество „Б. Б. и ко“, не и отговорността на [фирма] за разноски по чл.64, ал.2 от ГПК /отм./ в производството по гр. д. № 909/2006 г. на Софийски градски съд. Необсъждането на неотносими доводи, както и липсата на мотиви във връзка с тези доводи, не съставлява отклонение нито от задължителната, нито от константната практика на ВКС по приложението на чл.188, ал.1 от ГПК /отм./, поради което не съставлява основание за достъп до касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК.
Като лишен от значение за крайния изход на въззивното производство следва да бъде определен третият процесуалноправен въпрос – дали е допустимо съдът да обсъжда доводи, които не са въведени от страните в хода на делото. Действително, в мотивите към обжалваното решение въззивният съд е изложил съждения за отсъствие на прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, без страните да са правили доводи в тази насока. Изводите във връзка с прекомерността не са рефлектирали върху потвърждаването на първоинстанционното определение за разноските, от което следва, че поставеният въпрос не отговаря на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК – да е обуславящ за изхода на делото.
Предвид изложените съображения, постановеното по гр. д. № 1476/2009 г. от Софийски апелативен съд решение с характер на определение по чл.192, ал.4, изр.2 от ГПК не следва да бъде допускано до касационно обжалване.
2. По частната жалба на [фирма] : Частната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл.275, ал. 1 от ГПК и е процесуално допустима.
Доводите на насрещната страна за недопустимост на частната жалба са неоснователни. Отсъствието на изричен диспозитив по искането на [фирма] за присъждане на разноски във въззивното производство не съставлява процесуална пречка за обжалване на въззивното решение. След като в мотивите въззивният съд е приел възнаграждението за недължимо и не го е присъдил с решението, същият се е произнесъл отрицателно по заявеното искане и за жалбоподателя съществува правен интерес от предприетото обжалване. Изискването за представяне на списък на разноските е въведено с разпоредбата на чл.80 от приетия през 2007 г. Граждански процесуален кодекс, а въззивното производство е протекло по реда на отменения Граждански процесуален кодекс от 1952 г. при условията на пар.2, ал.1 от ПЗР на ГПК от 2007 г., поради което липсата на списък е ирелевантно за допустимостта на претенцията по чл.64, ал.2 от ГПК /отм./.
С обжалваната част на решението Софийски апелативен съд е отказал да присъди разноски – адвокатско възнаграждение, за въззивното производство в полза на частния жалбоподател по съображения, че не са ангажирани доказателства за реално изплащане на възнаграждението до датата на приключване на устните състезания.
Изводите на въззивната инстанция са законосъобразни, а обжалваното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.
Съгласно чл.64, ал.1 и ал.2 от ГПК /отм./, страната, в чиято полза е решено делото, има право да получи направените в процеса разноски. За да бъдат присъдени разноските, претендиращата ги страна трябва да докаже реалното им извършване – становище, към което Върховният касационен съд се придържа последователно в практиката си.
В конкретния случай с възражението срещу частната жалба на насрещната страна жалбоподателят е представил пред Софийски апелативен съд анекс към договор № 5300-1392/26.09.2006 г. и фактура № 03773/05.06.2009 г., доказващи уговарянето на адвокатско възнаграждение в полза на процесуалния му представител за производството пред въззивната инстанция в размер на 2 850 лв. и начисляване на сумата 3 420 лв., включваща стойността на възнаграждението и 570 лв. ДДС, от Адвокатско дружество „Б. Б. и Ко“. Доказателства за реално плащане на уговорената и начислена сума не са представени нито с възражението, нито в по-късен момент, включително до датата на приключване на устните състезания в съдебно заседание на 07.07.2009 г. Обстоятелството, че в хода на делото другата страна не е оспорила изрично дължимостта на възнаграждението и неговото плащане, не освобождава жалбоподателя от тежестта да докаже факта на извършеното плащане. При липса на доказателства за изплащане на възнаграждението, т. е. за реално извършени разноски по делото от страната, която претендира присъждането им, въззивният съд обосновано и законосъобразно е приел искането по чл.64, ал.2 от ГПК /отм./ за неоснователно. Представеното в настоящото производство банково бордеро от 05.06.2009 г., удостоверяващо превода на сумата 3 420 лв. по сметка на Адвокатско дружество „Б. Б. и Ко“, не води до друг извод, тъй като правилността на обжалваното определение следва да бъде преценявана съобразно фактическата обстановка, при която е постановено.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 1644 от 30.12.2009 г., постановено по гр. д. № 1476/2009 г. на Софийски апелативен съд, 5 състав, в частта, с която е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд, VI-2 състав, решение от 24.03.2009 г. по гр. д. № 909/2006 г. за изменение по реда на чл.192, ал.4 от ГПК /отм./ на решение от 16.12.2008 г. по същото дело в частта за разноските.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1644 от 30.12.2009 г., постановено по гр. д. № 1476/2009 г. на Софийски апелативен съд, 5 състав, в частта, с която не са присъдени разноски за въззивното производство в полза на [фирма].
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ