О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 61
София, 04.11.2008 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря ………….
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. дело N 438/2008 г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. „В”, гр. С. срещу въззивно решение № 42 от 02.04.2008 г. по гр.д. № 103/2008 г. на Старозагорски окръжен съд, с което е оставено в сила постановеното от Старозагорски районен съд решение № 10 от 23.01.2008 г. по гр. д. № 1732/2007 г. С първоинстанционното решение е уважен предявеният от П. Р. С. и С. В. С., двамата от гр. С., иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, като касаторът-едноличен търговец е осъден да им предаде описания в исковата молба недвижим имот – магазинно помещение, предмет на договор за наем от 15.10.2005 г.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, предвид обстоятелството, че с него е потвърдено решение, постановено по непредявен иск, както и че е неправилно поради необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Допустимостта на касационното обжалване е мотивирана с твърдението, че в атакуваното решение съдът се е произнесъл по съществен процесуалноправен и материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона. Според касатора, процесуалноправният въпрос е – може ли въззивната инстанция, констатирайки нарушаване на диспозитивното начало на процеса, водещо до недопустимост на първоинстанционното решение, да отстрани този порок чрез допълване на мотивите, а материалноправният въпрос е – може ли да бъде прекратен срочен договор за наем, без да е налице виновно поведение на страните, тяхно взаимно съгласие или обективни причини.
Ответниците – П. Р. С. и С. В. С., двамата от гр. С. изразяват становище за недопустимост на касационното обжалване, тъй като не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания. В представения по делото писмен отговор от 25.06.2008 г. са развити и съображения за неоснователност на касационната жалба с искане за оставянето й без уважение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и изразените от страните становища, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 218в, ал. 1 ГПК /отм./, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
Въпреки обаче процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не е налице поддържаното основание за допустимост на касационното обжалване.
По отношение на процесуалноправния въпрос:
Не може да бъде споделено становището, че посоченият процесуалноправен въпрос е относим към конкретния казус. Видно от мотивите на обжалваното въззивно решение, съдът не е констатирал нарушаване на диспозитивното начало на процеса от първоинстанционния съд, водещо до недопустимост на решението, както твърди касаторът, а е констатирал неправилност на приетото по отношение основанието за прекратяване на процесния договор за наем, т.е. неправилност на част от мотивите на акта. Според решаващия състав, доколкото в исковата молба не е поддържано твърдение за прекратяване на процесния договор поради неплащане на уговорената наемна цена, районният съд не е следвало да обсъжда въпроса налице ли е виновно неизпълнение на задължението на наемателя, имащо за последица прекратяване на договора за наем. Тъй като обаче, с оглед събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че е настъпило твърдяното от ищците прекратяване на договора за наем поради отправено от тях до наемателя едностранно тримесечно предизвестие в съответствие с клаузата на чл. 18, ал. 3 от договора, първоинстнационното решение, с което е уважен искът по чл. 233, ал. 1 ЗЗД за връщане на наетия имот, е оставено в сила.
Следователно, в случая въззивният съд действително е констатирал, че първоинстанционният съд е обсъждал обстоятелства, които не са били релевирани в исковата молба, т.е. че е допуснато нарушение на процесуалните правила. Но доколкото обсъдените обстоятелства не сочат на друг иск, различен от предявения и разгледан иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД, то посоченото процесуално нарушение не е довело до недопустимост на постановеното решение, налагащо обезсилването му по реда на чл. 209 ГПК /отм./. Поради това, излагането на „допълнителни мотиви” по заявените от ищците обстоятелства във връзка с твърдението за прекратяване на процесния договор за наем представлява израз на същинската функция на въззивния съд като инстанция по съществото на правния спор, а не „отстраняване на порок, водещ до недопустимост на решението”, в какъвто смисъл се поддържа от касатора. Ето защо, поставеният процесуален въпрос не може да бъде определен като съществен за настоящия спор и поради това по отношение на него не следва да се преценява налице ли е поддържаното основание за допустимост на касационното обжалване – чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК.
По отношение материалноправния въпрос:
Наистина, въпросът допустимо ли е едностранно прекратяване на срочен договор за наем, без да е налице виновно поведение на страната или обективни причини за неизпълнение на договора, е съществен за конкретния случай, с оглед релевираните от касатора-наемател възражения срещу предявения иск по чл. 233, ал. 1 ЗЗД и преди всичко с оглед становището му, че отправеното до него едностранно предизвестие от наемодателите не води до прекратяване на наемното правоотношение, доколкото договорът за наем е сключен за определен срок. Не може да се счете обаче, че решаването на този въпрос в настоящия казус е от значение за точното прилагане на закона, обосноваващо съответно допустимост на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Видно от мотивите на атакуваното решение, правният извод за настъпило прекратяване на процесния договор за наем е направен след преценка на конкретните уговорки между страните относно начините за преустановяване на възникналата между тях облигационна връзка и по-точно – с оглед клаузата на чл. 18, ал. 3 от договора, предвиждаща възможност за едностранно прекратяване с писмено тримесечно предизвестие, като е обсъдено съотношението й с клаузата на чл. 19 от договора, предвиждаща условията за прекратяването му поради виновно поведение на наемателя. Следователно, решаването на посочения от касатора материално-правен въпрос не е резултат от тълкуване и прилагане на определена законова норма, а от обсъждането на конкретните факти по спора и подвеждането им под конкретните договорни разпоредби. Що се отнася до това дали цитираните две договорни клаузи са тълкувани правилно и доколко същите съответстват на закона, то това е въпрос, касаещ правилността на обжалваното решение и не може да обоснове допустимост на касационното обжалване.
С оглед изложените съображения, настоящият състав приема, че не е налице поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното решение.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 42 от 02.04.2008 г. по гр.д. № 103/2008 г. на Старозагорски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: