О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 39
София, 22.10.2008 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря ………….
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. дело N 425/2008 г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ,т. 1, 2 и 3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Н. С. М. от гр. С. срещу решение № 70 от 15.04.2008 г. по гр. д. № 208/2008 г. на Софийски апелативен съд, в частта, с която е оставено в сила постановеното от Софийски градски съд, І-6 състав решение от 26.11.2007 г. по гр. д. № 2412/2006 г. за отхвърляне на предявения от касатора иск по чл. 226, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимущствени вреди от пътно-транспортно произшествие за разликата от 22 000 лв. до пълния претендиран размер 42 000 лв.
Касаторът поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, процесуалните правила и е необосновано, поради което моли същото да бъде отменено, а предявеният иск – уважен изцяло. Претендира присъждане на направените разноски. В касационната жалба са изложени подробни съображения в подкрепа на становището, че обезщетението за неимуществени вреди е определено в нарушение на принципа за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД, тъй като не са съобразени получените от ищеца в резултат на произшествието тежки травматични увреждания и последиците от тях.
В изпълнение на изрично дадените му указания с разпореждане от 07.05.2008г. на Софийски апелативен съд, в допълнителна молба от 14.05.2008 г. касаторът е изложил основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение съгласно императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Поради това, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на Върховен касационен съд да присъжда значително по-високи застрахователни обезщетения и с оглед твърде различната практика на всички съдилища по въпроса за размера на застрахователните обезщетения, касаторът счита, че следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното от него решение, с цел уеднаквяване на практиката по този въпрос, чрез което ще се постигне същевременно точно прилагане на закона /Кодекса за застраховането/ и в крайна сметка -изравняване на българското застрахователно право с европейското.
Ответникът по касация – ЗПАД “Б”, гр. С. не заявява становище нито по допустимостта на касационния контрол, нито по основателността на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
Въпреки обаче процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не са налице поддържаните основания за допустимост на касационното обжалване.
За да отмени частично постановеното от СГС, 1-6 състав решение по гр. д. № 2412/2006 г. и да присъди в полза на ищеца Н. С. М. обезщетение за неимуществени вреди в размер допълнително на сумата 7 000 лв., въззивният съд е приел, че съобразно тежестта и характера на уврежданията, претърпените болки и страдания и тяхната продължителност, както и трайните последици от уврежданията, справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД се явява обезщетение в размер на 22 000 лв., а не на 15 000 лв. За разликата до пълния предявен размер – 42 000 лв. – решаващият състав е счел претенцията за неоснователна.
Същественият с оглед изхода на спора материално-правен въпрос, на който се позовава касаторът в случая, е приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. По отношение на този въпрос обаче не е изпълнено нито едно от визираните в чл. 280, ал. 1, т.1 – 3 ГПК изисквания.
На първо място, касаторът не е посочил конкретно решенията на Върховен касационен съд, на които според него атакуваното решение противоречи. Освен това, липсва посочване и съответно представяне на решения на други съдилища, обективиращи противоречиво решаване на въпроса за размера на присъжданите застрахователни обезщетения. Ето защо, настоящият състав приема, че поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
На второ място, неоснователно е и становището, че посоченият материално-правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, по смисъла на чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК. Разликата в присъжданите от съдилищата размери на обезщетенията за неимуществени вреди произтича от различните факти при всеки отделен случай, а не от неточното прилагане на закона, дължащо се на трудности при прилагането на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, която установява справедливостта като единствен критерий за определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Още повече, като се има предвид, че Пленумът на Върховния съд е дал задължителни указания по тълкуването и приложението на цитираната разпоредба в Постановление № 4 от 1968г., които указания не са изгубили своето значение и понастоящем. Именно наличието на тази задължителна съдебна практика, целяща точното и еднакво прилагане на закона при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, налага извода, че не е налице и условието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Що се отнася до съобразяването на тази практика в атакуваното решение, то това е въпрос, който касае правилността на същото, а не допустимостта на касационното му обжалване.
Неоснователно също е и твърдението, че чрез точното прилагане на закона ще се постигне изравняване на застрахователните обезщетения, присъждани в Република България, с тези, присъждани от съдилищата в другите държави от Европейския съюз. Различните размери на обезщетенията в отделните държави от Общността са резултат от икономическите условия в тях, а не от точното прилагане на законите. Поради това именно определянето на обезщетенията е въпрос, който е предоставен в компетентността на самите държави-членки.
С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение по гр. д. № 208/2008 г.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 70 от 15.04.2008 г. по гр. д. № 208/2008 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: