О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N 31
София, 03.10.2008 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на първи октомври две хиляди и осма година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ТОДОР ДОМУЗЧИЕВ
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
с участието на секретаря ………….
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. дело N 502/2008 г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл.280, ал.1 ,т.1 и 3 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. С. Д. от гр. С. срещу въззивно решение № 69 от 19.02.2008г. по гр.д. № 600/2007г. на Пловдивски апелативен съд, с което, след отмяна на решение № 25 от 19.03.2007г. по т.д. № 291/2006г. в осъдителната му част, са отхвърлени предявените от касатора Д. срещу „Г” ООД, гр. С. искове: иск по чл.232, ал.2 ЗЗД за неплатена наемна цена по договор от 31.10.2003г. в размер на сумата 18 000 лв.; иск по чл.86, ал.1 ЗЗД за присъждане на обезщетение за забавено плащане на цената в размер на 2 049.99 лв., както и иск по чл.233, ал.1 ЗЗД за освобождаване и връщане на наетия имот.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
В изпълнение на изискванията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е обосновал допустимостта на касационното обжалване с твърдението, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, което е в противоречие с константната практика на Върховен касационен съд /чл.280, ал.1, т.1 ГПК/, както и че с атакувания акт са решени материалноправни и процесуалноправни въпроси, които са от съществено значение за точното прилагане на закона /чл.280, ал.1, т.3 ГПК/.
Ответникът – „Г” ООД, гр. С. не изразява становище по допустимостта на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в преклузивния срок по чл.218в, ал.1 ГПК /отм./, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
Въпреки обаче процесуалната допустимост на касационната жалба, обусловена от нейната редовност, настоящият състав счита, че не са налице поддържаните основания за допустимост на касационното обжалване.
На първо място, касаторът не е посочил кой е същественият процесуален въпрос, който е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд. Твърдението му по т.1 от приложеното към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, че съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, е относимо към правилността на атакуваното решение и представлява всъщност основание за неговата отмяна /чл.281 т.3 ГПК/, а не основание за допустимост на касационното му обжалване. Освен това, липсва и конкретно посочване на практиката на ВКС, за която се твърди, че не е съобразена от въззивния съд.
Настоящият състав намира, че не е налице и второто поддържано от касатора основание за допускане на касационно обжалване – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Това, че договорите имат силата на закон за страните, които са ги сключили и че следва да бъдат изпълнявани точно и съобразно уговореното, е материалноправен въпрос, който обаче не е съществен за конкретния правен спор, доколкото решаването на същия не е обусловило изхода на делото.
За да отхвърли предявените искове за заплащане на наемна цена, обезщетение за забава върху нея и за връщане на наетия имот след прекратяване на договора за наем, въззивната инстанция е преценила за основателно направеното от ответника-наемател възражение за неизпълнен договор и по-конкретно – че не е доказано наетият имот да е бил предаден за ползване на наемателя с приемо-предавателен протокол съобразно изричната клауза на т.1.2. от договора за наем от 31.10.2003г. Следователно, исковете са отхвърлени не защото решаващият състав е приел за недоказано съществуването на наемно правоотношение, в какъвто смисъл са твърденията в касационната жалба, а защото съдът е приел, че наемодателят не е доказал изпълнение на собственото си задължение по договора, което го лишава от правото да претендира изпълнение от насрещната страна – заплащане на наемни вноски и обезщетения за забава. Или, въпросът за силата на договорите и добросъвестността при тяхното изпълнение в случая не може да бъде определен като съществен материланоправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, както се поддържа в т.2 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Ето защо, същият не може да обоснове допустимост на касационното обжалване и поради това по отношение на него не следва да се преценяват предпоставките на чл.280, ал.1, т. 3 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 69 от 19.02.2008г. по гр.д. № 600/2007г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: