5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 476
С., 07.07.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на първи юни през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия Б. Й. т. д. № 1090/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу частта от решение № 715 от 19.07.2010 г. по т. д. № 205/2010 г. на Софийски апелативен съд, 3 състав, с която е оставено в сила решение № 84 от 15.01.2010 г. по т. д. № 788/2007 г. на Софийски градски съд, VІ-9 състав, в частта за отхвърляне на предявените от дружеството – касатор против И. С. Н. в качеството на [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл.355 от ТЗ във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД за сумите 1 102.02 лв. и 1 219.20 лв., представляващи стойност на продадени, но неплатени стоки по договор за продажба на консигнация и приемо-предавателни протоколи от 15.06.2006 г., 16.06.2006 г. и 26.06.2006 г., и чл.86, ал.1 от ЗЗД за сумата 941 лв., формирана като сбор от обезщетения за забава върху непогасени задължения за цената на продадени стоки по същия договор и 3 бр. данъчни фактури за периода 05.08.2006 г. – 05.04.2007 г.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение в обжалваната част като неправилно поради наличие на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че изводите на въззивния съд за недължимост на претендираните с иска по чл.355 от ТЗ суми са резултат от неправилна преценка на доказателствата и от несъобразяване на факта, че ответникът – консигнатор не е оспорил издадените въз основа на приемо – предавателните протоколи двустранно подписани фактури, в които са включени и стоките, чиято стойност формира спорните суми от 1 202.02 лв. и 1 219.20 лв. Като противоречащо на материалния закон определя становището на съда за недължимост на обезщетението по чл.86, ал.1 от ЗЗД. Излага аргументи, че след като в договора за консигнационна продажба страните са уговорили срок за изпълнение на задължението на консигнатора за превеждане на получените от продажбата суми, изискуемостта на вземането на продавача за цената на продадените стоки не е обусловена от покана по чл.84, ал.2 от ЗЗД. В жалбата се съдържат и доводи за неправилност на евентуалния отказ на въззивния съд да уважи подадената от касатора молба по чл.192, ал.4 от ГПК /отм./, с която е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и за въззивното производство.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано в самата касационна жалба с твърдения, че с обжалваната част на въззивното решение Софийски апелативен съд се е произнесъл по въпросите “за датата на падежа и за значението на фактурата като двустранно подписан от страните частен документ, удостоверяващ сделка” в пълно противоречие със съдебната практика, обективирана в решение № 257/30.05.2008 г. по в. гр. д. № 185/2008 г. на Русенски окръжен съд, решение от 30.04.2008 г. по в. т. д. № 61/2008 г. на Варненски апелативен съд, решение от 04.07.2003 г. по гр. д. № 45/2001 г. на Софийски апелативен съд, решение № 225 от 14.03.2009 г. по т. д. № 1485/2008 г. на Софийски градски съд, решение № 11 от 08.12.2009 г. по т. д. № 191/2009 г. на Великотърновски апелативен съд и определение № 779 от 23.12.2009 г. по т. д. № 589/2009 г. на ВКС.
Ответникът по касация И. С. Н. в качеството на [фирма] – [населено място], е депозирал писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване и на касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма] против И. Н. в качеството на [фирма] иск с правно основание чл.355 от ТЗ за заплащане на сумите 1 102.02 лв. и 1 219.20 лв., претендирани като стойност на продадени стоки, предмет на сключен между страните договор за продажба на консигнация от 15.06.2006 г., въззивният съд е приел за недоказан факта на предаване на конкретните стоки от ищеца – продавач на ответника – консигнатор. Съдът се е позовал на уговорката в чл.4 от договора предаването на стоките, предмет на консигнация, да се извършва с двустранно подписани приемо – предавателни протоколи, и след преценка на приетите по делото доказателства е достигнал до извод, че представените от ищеца и надлежно оспорени от ответника протоколи с дати 15.06.2006 г., 16.06.006 г. и 26.06.2006 г. не са годни да установят приемане и предаване на стоките, по повод на чиято продажба се иска заплащане на сумите 1 102.02 лв. и 1 219.20 лв. Относно протокола от 15.06.2006 г. са изложени съображения, че с оглед извършените в съдържанието му ръкописни добавки и поправки в частта относно позиции № 21 и № 32 /за стоките на стойност 1 102.02 лв./ и показанията на свидетелката Н. П., протоколът не се ползва с доказателствена стойност и не удостоверява надлежното предаване на стоките от продавача на консигнатора. По отношение на другите два протокола от 16.06.2006 г. и 26.06.2006 г., с които ищецът се е домогвал да докаже предаването на стоките с обща стойност 1 219.20 лв., е прието, че поради установената чрез заключението на съдебно-графологичната експертиза тяхна неавтентичност, произтичаща от липсата на положен от ответника подпис, същите не могат да послужат като доказателство за преминаване на стоките в държане на консигнатора. Като неоснователен е преценен защитният довод на ищеца, че независимо от изхода на предприетото от ответната страна оспорване на протоколите от 16.06.2006 г. и 26.06.2006 г., фактът на предаване на стоките следва да се счита за доказан с издадената и подписана от последния фактура № 655/12.10.2006 г., в която е включена и сумата 1 219.20 лв. Решаващият въззивен състав е посочил, че при отсъствие на доказателства за реално предаване на стоките на консигнатора като съществен елемент от съдържанието на консигнационната сделка издадената от продавача фактура не съставлява доказателство за възникване на претендираното с иска по чл.355 от ТЗ вземане за цената на непредадените стоки.
Неоснователността на акцесорния иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД е мотивирана с недоказването на изискуемостта на вземанията, предмет на защита с иска по чл.355 от ТЗ. След преценка на клаузите на консигнационния договор въззивният съд е обосновал становище, че договорът не съдържа безспорни уговорки относно срока за изпълнение на поетото от консигнатора задължение за плащане на цената, получена от реализацията на предадените от продавача стоки. Оттук е направен извод, че при липса на уговорен срок изискуемостта е обусловена от покана по чл.84, ал.2 от ЗЗД, отправянето на каквато не е доказано от ищцовата страна.
С определение от 28.09.2010 г., постановено след подаване на касационната жалба, съставът на Софийски апелативен съд е оставил без уважение искането на касатора за изменение по реда на чл.192, ал.4 от ГПК /отм./ на въззивното решение в частта за разноските.
Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната с касационната жалба на [фирма] част.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпрос за значението на фактурата като двустранно подписан частен документ, удостоверяващ сделка, не отговаря на въведеното в чл.280, ал.1 от ГПК общо изискване за достъп до касация, а именно – да е обуславящ за изхода на конкретното дело. Решаващият извод, с който въззивният съд е мотивирал становището си за неоснователност на исковете за заплащане на сумите 1 102.02 лв. и 1 219.20 лв., се свежда до недоказване на факта, че стоките, чиято стойност формира посочените две суми, са преминали в държане на ответника – консигнатор. Този извод произтича от преценката на представените от ищеца и настоящ касатор предавателно – приемателни протоколи и на тяхната доказателствена стойност, а не от принципното отричане на издадената въз основа на протоколите фактура като доказателство за сключването на договора за консигнационна продажба и на породените от него задължения. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, обуславящият въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК не може да се отъждествява с изводите на въззивния съд, които касаят преценката на доказателствата и възприемането на фактическата обстановка по делото, доколкото те са относими към правилността на въззивното решение и към производството за осъществяване на касационен контрол по реда на чл.290 от ГПК. В конкретния случай касаторът е поставил знак на равенство между общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за достъп до касация и касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. Отсъствието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК освобождава настоящата инстанция от задължение да обсъжда специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК допълнителна предпоставка, с която е обвързано искането за допускане на касационно обжалване.
Материалноправният въпрос за падежа на вземанията, предмет на защита с иска по чл.355 от ТЗ, е обуславящ за изхода на спора по акцесорния иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД, но представените от касатора съдебни решения не подкрепят тезата за противоречивото му разрешаване от съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 от ГПК. За да отхвърли иска, въззивният съд е приел, че договорът от 15.06.2006 г. не съдържа ясна уговорка относно срока, в който консигнаторът е длъжен да превежда на продавача получените от продажбата на консигнация парични суми, вследствие на което е достигнал до извод, че изискуемостта на вземанията на продавача предпоставя отправяне на покана до консигнатора съобразно общото правило на чл.84, ал.2 от ЗЗД. В аналогичен смисъл е и произнасянето в относимите към разглеждания въпрос решения, в които е застъпено становище, че при липса на уговорен срок за изпълнение на определено парично задължение изискуемостта на претендираното от кредитора вземане настъпва едва след като на длъжника бъде връчена покана по чл.84, ал.2 от ЗЗД. Недоказването на противоречива практика по значимия за изхода на делото правен въпрос препятства допускането на въззивното решение до касационен контрол на соченото от касатора основание – чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Релевираните в касационната жалба доводи за неправилност на определението на въззивния съд по чл.192, ал.4 от ГПК /отм./ са процесуално недопустими и не следва да се обсъждат. Същите са наведени под условие, че молбата на касатора за изменение на въззивното решение в частта за разноските бъде оставена без уважение като неоснователна. Въззивният съд се е произнесъл по молбата с определение по чл.192, ал.4 от ГПК /отм./, което не е било постановено към датата на депозиране на касационната жалба и следователно не е могло да бъде обжалвано с нея. Доколкото произнасянето в определението е неблагоприятно за касатора, последният е разполагал с процесуална възможност да го обжалва със самостоятелна частна жалба, каквато няма данни да е подавана до настоящия момент.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 715 от 19.07.2010 г., постановено по т. д. № 205/2010 г. на Софийски апелативен съд, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :