4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 555
С.,12.07.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми юли през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : К. Е.
Б. Й.
изслуша докладваното от съдия Б. Й. ч. т. д. № 518/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Мюсюлманско изповедание”, рег. по ф. д. № 1659/2003 г. на Софийски градски съд, срещу определение № 660 от 12.04.2011 г. по ч. гр. д. № 1159/2011 г. на Софийски апелативен съд, 1 състав. С обжалваното определение е потвърдено определение № 3347 от 08.03.2011 г. по гр. д. № 7/2011 г. на Софийски градски съд, 1 състав, с което е върната подадената от „Мюсюлманско изповедание” искова молба вх. № 94881/30.12.2010 г. поради невнасяне на дължимата държавна такса и е прекратено производството по делото. Частният жалбоподател моли за отмяна на въззивното определение като се позовава на неговата неправилност поради съществени нарушения на процесуалния закон. Твърди, че не е внесъл държавната такса в рамките на първоначалния срок по уважителни причини, наложили сезиране на първоинстанционния съд с искане за продължаване на срока при условията на чл.63, ал.1 от ГПК. Поддържа оплакване, че въззивният съд не е съобразил незаконосъобразния отказ на първата инстанция да продължи срока, въпреки наличието на предпоставките по чл.63, ал.1 от ГПК и отсъствието на необходимост те да бъдат доказвани поради общоизвестния им и/или служебно известен на съда характер, и не е обсъдил приложените към частната жалба доказателства в тази насока.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК е въведено по отношение на следните процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на разпоредбата на чл.155 от ГПК : Какви са критериите за квалифициране на един факт като „общоизвестен” или като „служебно известен на съда” по смисъла на чл.155 от ГПК; Следва ли страната да се позове изрично на някоя от хипотезите на чл.155 от ГПК или съдът служебно следва да изключи общоизвестния и/или служебно известния му факт от подлежащите на доказване обстоятелства и с какъв акт; Какви са дължимите от съда процесуални действия при преценка на основателността на молба за продължаване на срока, в която са наведени фактически твърдения за обективна невъзможност на страната да изпълни своевременно указано от съда процесуално задължение и да представи доказателства за твърдението си. Частният жалбоподател сочи, че поставените въпроси се решават противоречиво в съдебната практика, за което представя решения и определения на гражданските и на административните съдилища. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК се поддържа по повод на въпроса „Включва ли се в задължението на съда по проверка на редовността и допустимостта на подадена искова молба по чл.129 и чл.130 от ГПК при действието на установения с чл.7, ал.1 от ГПК принцип на служебното начало да се произнесе по направено в нея искане за назначаване на особен представител при твърдение за спор относно представителството на ищеца и противоречие в интересите на представляван и представител”.
Въззивният съд е предприел връчване на преписи от частната касационна жалба на ответниците Н. Х. Г., Н. Х. Г. и Фондация „Международна благотворителна фондация за развитие на ислямската култура”, които не са депозирали отговори в срока по чл.276, ал.1 от ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството по гр. д. № 7/2011 г. е образувано пред Софийски градски съд по искова молба на „Мюсюлманско изповедание”, с която са предявени субективно съединени евентуални искове срещу Н. Х. Г., Н. Х. Г. и Фондация „Международна благотворителна фондация за развитие на ислямската култура” за заплащане на сумата 600 000 лв.
С определение от 08.03.2011 г. първоинстанционният съд е върнал исковата молба на основание чл.129, ал.3 от ГПК и е прекратил производството по делото, след като е констатирал, че в рамките на едноседмичния срок, предоставен с разпореждане от 04.01.2011 г., ищецът не е внесъл дължимата държавна такса върху предявените искове в размер на 48 000 лв. Съдът се е позовал изрично на редовното връчване на разпореждането за таксата на страната – ищец, извършено на 04.02.2011 г., както и на предходно свое разпореждане от 28.02.2011 г., с което е оставена без уважение молбата на „Мюсюлманско изповедание” за продължаване на срока за внасяне на държавната такса.
Въззивният съд е потвърдил определението за връщане на исковата молба и за прекратяване на производството по делото по съображения за неговата правилност. Приел е, че разпореждането от 04.01.2011 г. е връчено надлежно на „Мюсюлманско изповедание” на посочения в исковата молба адрес чрез зам. главен мюфтия на 04.02.2011 г. и че с оглед разпореждането от 28.02.2011 г., с което е отказано продължаване на срока на основание чл.63, ал.1 от ГПК, невнасянето на таксата в рамките на първоначално определения едноседмичен срок съставлява основание за връщане на исковата молба и за прекратяване на образуваното въз основа на нея производство.
Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно определение.
Процесуалноправните въпроси, свързани с приложението на разпоредбата на чл.155 от ГПК, не са обуславящи за изхода на делото и не отговарят на въведеното в чл.280, ал.1 от ГПК общо изискване за достъп до касация. Решаващите изводи, с които въззивният съд е аргументирал становището си по правилността на обжалвания пред него съдебен акт, не произтичат от преценка на обстоятелствата, релевирани от ищеца – жалбоподател като уважителни причини по смисъла на чл.63, ал.1 от ГПК в молбата за продължаване на едноседмичния срок за внасяне на дължимата държавна такса. Единственият аргумент в подкрепа на становището за неоснователност на сезиращата частна жалба е процесуалното бездействие на ищеца да внесе таксата в първоначално определения от първостепенния съд срок, без да са разглеждани причините за това бездействие и значението им за неблагоприятните последици по чл.129, ал.3 от ГПК. В частната жалба ищецът не се е позовавал на общоизвестния или служебно известен характер на обстоятелствата, на които е основана молбата по чл.63, ал.1 от ГПК – ограничаване на достъпа до сградата на „Мюсюлманско изповедание” с разпореждане на Прокуратурата и налагане на запор върху сметките на Изповеданието, поради което и въззивната инстанция не е обсъждала дали тези обстоятелства подлежат или не подлежат на доказване. Същевременно, доколкото е взела предвид разпореждането за отказ за продължаване на срока и е зачела правните му последици, въззивната инстанция очевидно е приела разпореждането за правилно и по този начин е отрекла не само общоизвестния и служебно известен характер на сочените от ищеца обстоятелства, а и значението им на уважителни причини по смисъла на чл.63, ал.1 от ГПК. Законосъобразността на така възприетото разрешение е относима към правилността на атакуваното определение и не подлежи на проверка в стадия за селектиране на частните касационни жалби, тъй като е извън обхвата на очертаното в чл.280, ал.1 от ГПК приложно поле на касационното обжалване.
Поради отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК не следва да се обсъжда поддържаната във връзка с поставените въпроси допълнителна предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК.
Предвиденото в чл.280, ал.1 от ГПК общо изискване за достъп до касация не е осъществено и спрямо втория въведен в изложението въпрос – за задължението на съда да се произнесе по искането на ищеца за назначаване на особен представител в хипотезата на чл.29, ал.4 от ГПК при осъществяване на правомощията си по чл.129 и чл.130 от ГПК. Заявеното в молбата по чл.63, ал.1 от ГПК искане за продължаване на срока за внасяне на държавната такса по никакъв начин не е обвързано от ищеца с формулираното в исковата молба искане за назначаване на особен представител на основание чл.29, ал.4 от ГПК по преценка на съда. Доколкото продължаването на срока не е обвързано с причините, с които е аргументирана необходимостта от назначаване на особен представител, пропускът на първоинстанционния съд да се произнесе по искането за назначаване на особен представител не е рефлектирал върху крайния извод на инстанциите по същество за наличие на предпоставките по чл.129, ал.3 от ГПК за връщане на исковата молба и за прекратяване на производството по делото.
Неотносимостта на поставения процесуалноправен въпрос към решаващите изводи на въззивния съд освобождава настоящата инстанция от задължение да обсъжда дали въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. В тази насока са и указанията, дадени с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 660 от 12.04.2011 г., постановено по ч. гр. д. № 1159/2011 г. на Софийски апелативен съд, 1 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :