4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 459
София, 28.06.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети юни през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 10/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] – [населено място], срещу решение № 90 от 04.01.2012 г., постановено по гр. д. № 2405/2011 г. на Софийски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение от 16.03.2011 г. по гр. д. № 1851/2009 г. на Софийски градски съд в частта, с която дружеството – касатор е осъдено да заплати на Н. В. Н. сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение по чл.226 КЗ за претърпени при ПТП на 22.05.2007 г. неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 05.03.2009 г. до окончателното плащане, а по сметка на съда – държавна такса и разноски по чл.78, ал.6 ГПК. Решенията са постановени при участие на Г. А. С. в качеството на трето лице – помагач на ответника.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на иска по чл.226 КЗ и за присъждане на направените по делото разноски. К. навежда оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон при разрешаване на спора за наличие на валидно застрахователно правоотношение между него и делинквента, причинил увреждащото ПТП, за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и на чл.51, ал.2 ЗЗД при определяне на съпричиняването от страна на пострадалия ищец.
В касационната жалба е инкорпорирано и изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че „въззивното решение противоречи на т. п. № 4/68 г. на ВС – присъденото обезщетение е завишено и не отговаря на изискванията на посоченото тълкувателно постановление; решението не е съобразено с т. п. № 17/63 г. на ВС – т.7, тъй като съдът не е отчел съпричиняване с оглед доказателствата, като приема занижен процент от страна на пострадалия, а това е невярно, защото с движение с превишена скорост ударът е бил по-силен и това логично обуславя по-тежка травма; като приема в решаващите изводи, че е налице валиден договор за застраховка ГО, съдът нарушава т. п. № 7/1978 г. на ВС – т.4; не е доказан застрахователен интерес и застрахователен риск за лицето, сключило застрахователния договор; не са представени доказателства за платена застрахователна премия, а съдът приема, че застрахователният договор е валиден и е породил действие, което е нарушение на т. п. № 7/1978 г. на вС – т.3 „а”.”.
Ответникът по касация Н. В. Н. със съдебен адрес в [населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор, депозиран в срока по чл.287 ГПК.
Третото лице – помагач на касатора Г. А. С. от [населено място] не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от Н. В. Н. против ЗД [фирма] иск с правно основание чл.226 КЗ за сумата 30 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че ответникът дължи на ищеца посочената сума като обезщетение за неимуществените вреди, които ищецът е претърпял при ПТП на 22.05.2007 г., реализирано виновно и противоправно от водач на превозно средство, застрахован със застраховка „Гражданска отговорност” в ЗД [фирма]. След преценка на доказателствата по делото и препращане по реда на чл.272 ГПК към мотивите на обжалваното решение въззивният съд е преценил, че определеният от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди отговаря на установения в чл.52 ЗЗД принцип на справедливост, тъй като е съобразен с възрастта на пострадалия към момента на настъпване на увреждането, с изключително тежките телесни травми /контузия на мозъка и кръвоизлив под меката мозъчна обвивка/, създали временна опасност за живота му, с характера и продължителността на проведеното лечение, с интензитета на претърпените болки и страдания и с остатъчните последици от травмите /получена постравматична церебрастения/. За неоснователно е счетено възражението на ответника – застраховател за липса на валидно застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност” между него и виновния водач, реализирал произшествието. Решаващият въззивен състав се е позовал на констатацията в протокола за ПТП, че към 22.05.2007 г. гражданската отговорност на виновния водач е била застрахована в ЗД [фирма], както и на издадената от Гаранционен фонд и неоспорена от застрахователното дружество справка по чл.295, ал.7 КЗ, удостоверяваща наличието към 22.05.2007 г. на валидна застраховка „Гражданска отговорност” по застрахователна полица № А07160030958, покриваща отговорността на водача.
Като неоснователни са преценени оплакванията във въззивната жалба на ответника за неправилно определяне на процента на съпричиняване на вредите от страна на пострадалия Н. Н.. Съобразявайки констативния протокол за ПТП и заключението на автотехническата експертиза, Софийски апелативен съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че приносът на пострадалия, изразяващ се в пресичане на платното за движение на превозни средства в нарушение на чл.113, ал.1, т.1 ЗДвП, възлиза на 1/3 спрямо приноса на водача.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
К. не е посочил конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който може да бъде подведен под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Инкорпорираното в касационната жалба изложение е формално и се изчерпва с изброяване на грешки, които според касатора са допуснати от въззивния съд при преценката на фактите и доказателствата, имащи значение за съществуването на застрахователното правоотношение по застраховката „Гражданска отговорност” с делинквента, за размера на дължимото обезщетение по чл.226 КЗ и за определяне на приноса на пострадалия като основание по чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетението. Всички „въпроси” в изложението имат отношение към правилното формиране на фактическите и правни изводи на въззивния съд по предмета на въведения с иска по чл.226 КЗ правен спор и с оглед указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не могат да бъдат обсъждани в производството по чл.288 ГПК. Според разясненията в съобразителната част на т.1 от същото тълкувателно решение, непосочването на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване, което освобождава касационната инстанция от задължение да обсъжда поддържаните от касатора допълнителни предпоставки, специфични за основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.
Дори да се приеме, че с позоваването на ППВС № 4/1968 г., ППВС № 17/1963 г. и ППВС № 7/1977 от 4.Х.1978 г. /неправилно цитирани като „т. п.”/ касаторът е въвел като значими за изхода на делото въпросите, свързани с определяне на обезщетението за неимуществени вреди от деликт съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, отчитането на съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и съществуването на застрахователно правоотношение по застраховка „Гражданска отговорност”, искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие със задължителната практика в ППВС № 4/1968 г., ППВС № 17/1963 г. и ППВС № 7/1977 г. При определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид всички общи и специфични критерии, които според указанията в ППВС № 4/1968 г. формират съдържанието на понятието „справедливост” в конкретния случай. За да се произнесе по възражението на ответника – касатор за принос на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, съдът е изходил от постановките на ППВС № 17/1963 г. за обективен характер на съпричиняването и е определил приноса в процент, съответстващ според преценката му на действията, с които пострадалият обективно е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Признаването на застрахователното правоотношение за съществуващо е резултат от преценката на доказателствата, в частност – на констативния протокол за ПТП и на справката по чл.295, ал.7 КЗ на Гаранционен фонд, удостоверяващи с обвързваща съда и страните материална доказателствена сила сключването на застраховката „Гражданска отговорност” между виновния водач и застрахователя ЗД [фирма] и действието й към момента на реализиране на произшествието. Съобразяването на решението със задължителната практика на ВС изключва възможността за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а въпросът дали решението е правилно не може да получи отговор в производството по чл.288 ГПК, тъй като е извън предметните предели на това производство.
Ответникът по касация не е претендирал разноски и такива не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение № 90 от 04.01.2012 г. по гр. д. № 2405/2011 г.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :