5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 243
София, 12.04. 2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на шести април през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 975/2010 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] -[населено място] срещу решение № 316 от 18.06.2010 г. по гр. д. № 2550/2009 г. на Софийски апелативен съд, 5 състав. Решението е обжалвано в частта, с която е оставено в сила решение № 82 от 05.01.2009 г. по т. д. № 325/2005 г. на Софийски градски съд, VІ-10 състав, допълнено с решение № 468 от 27.05.2009 г. по същото дело, в частта за осъждане на дружеството – касатор на основание чл.59, ал.1 от ЗЗД да заплати на [фирма] сумата 44 577.45 лв., представляваща обезщетение за неоснователно ползване на два магазина с площ 32.66 кв. м. и 53.10 кв. м., находящи се в[населено място], на партерния етаж на двуетажна масивна сграда на [улица] /понастоящем ул. „Дякон Игнатий”/, за периода 31.01.2000 г. – 31.01.2005 г. В останалата част въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила при условията на чл.296, т.2, пр.1 от ГПК.
В касационната жалба се излагат подробни съображения за неправилност на въззивното решение с позоваване на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Касаторът поддържа, че в противоречие със закона и събраните по делото доказателства въззивният съд е отрекъл качеството му на добросъвестен владелец на процесните имоти и го е осъдил да заплати на ищеца обезщетение за неоснователното им ползване през исковия период. Твърди, че не е съобразена презумпцията за добросъвестност по чл.70 от ЗС, както и установените в хода на воденото между страните друго дело по иск с правно основание чл.97, ал.1 от ГПК /отм./ обстоятелства, че спорните имоти са били включени в капитала на дружеството и са били предмет на приватизационна продажба, което сочи на добросъвестност при упражняване на владението. Позовава се на необоснованост и незаконосъобразност на изводите в решението относно периода и размера на дължимото обезщетение като застъпва становище, че не дължи обезщетение по чл.59 от ЗЗД за ползването на двата магазина за времето до влизане в сила на решението по гр. д. № 9357/99 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен искът му срещу ищеца по настоящото дело за собственост върху магазините, както и обезщетение за ползването на магазина с площ от 53.10 кв. м. за периода след 04.08.2004 г., предвид липсата на получени след тази дата наеми за имота. В жалбата са наведени и оплаквания за необоснованост на изразеното от въззивния съд становище за неоснователност на заявеното от касатора възражение за прихващане.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предвидените в чл.280, ал.1, т.1 и т.2 от ГПК основания, аргументирани с материалната и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, което в основната си част приповтаря съдържанието на касационната жалба, се сочи, че неправилно, незаконосъобразно и в противоречие с решение № 1051/25.03.1960 г. по гр. д. № 1060/1960 г. на ВС, І г. о., въззивният съд е приел, че касаторът е недобросъвестен владелец на спорните магазини и дължи връщане на получените наеми за ползването им поради недоказване на собствеността си върху тях, включително за времето до влизане в сила на решението по иска с правно основание чл.97, ал.1 от ГПК /отм./. Искането за достъп до касация е подкрепено и с твърдения за необоснованост, незаконосъобразност и противоречие с т.4 от Постановление №1/28.05.1979 г. на Пленума на ВС на произнасянето в решението относно периода и размера, за който се дължи обезщетение по чл.59 от ЗЗД.
Ответникът по касация [фирма] -[населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба в писмен отговор от 20.10.2010 г. Неоснователността на искането за достъп до касационен контрол е мотивирана с отсъствието на ясно формулиран от касатора правен въпрос по чл.280, ал.1 от ГПК, определящ за приложното поле на касационното обжалване, и с недоказаност на поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 от ГПК. В отговора е заявено искане за присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди постановеното от Софийски градски съд решение по гр. д. № 325/2005 г. в неговата осъдителна част за сумата 44 577.45 лв., решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, че е осъществен фактическият състав на чл.59, ал.1 от ЗЗД за ангажиране на извъндоговорната отговорност на ответника – сега касатор, [фирма] за заплащане на обезщетение за неоснователно обогатяване във връзка с ползването на два магазина с площ от 32.66 кв. м. и 53.10 кв. м. в сградата на [улица] /бивша ул. „В. Л.”/ в[населено място], собственост на ищеца [фирма], за периода 31.01.2000 г. – 31.01.2005 г. В резултат на съвкупна преценка на събраните по делото доказателства е счетено за установено по несъмнен начин, че през процесния период от време правото на собственост върху магазините е принадлежало на ищеца, който го е придобил по силата на извършена от Държавата апортна вноска в капитала му, и че ответникът е упражнявал фактическа власт върху магазините без съгласие на собственика и без да му е било учредено вещно или облигационно право на ползване. Предвид лишеното от основание ползване на спорните обекти е направен извод, че ответникът се е обогатил без основание за сметка на ищеца – собственик като е реализирал следващите се на собственика доходи от наем на магазините, получени по силата на сключени с трети лица наемни договори, и е спестил разходи за наем по отношение на магазина с площ от 53.10 кв. м. за времето от 04.08.2004 г. до края на исковия период 31.01.2005 г. Въз основа на писмените доказателства и заключението на съдебно-икономическата експертиза е преценено, че ответникът дължи на ищеца обезщетение по чл.59, ал.1 от ЗЗД в размер на сумата 49 146.55 лв., изчислено като сбор от получените наеми за периода 31.01.2000 г. – 31.01.2005 г. за магазина с площ от 32.66 кв. м., а за магазина с площ от 53.10 кв. м. – като сбор от получените наеми за периода 31.01.2000 г. – 04.08.2004 г., към който е прибавен и средномесечният пазарен наем за времето от 04.08.2004 г., когато е прекратен сключения между [фирма] и [фирма] наемен договор, до края на исковия период – 31.01.2005 г., към който момент ответникът е продължавал да упражнява фактическа власт върху обекта. Дължимото обезщетение е намалено със сумата 4 569.10 лв., представляваща стойност на извършени разноски за магазините, до размер на която сума въззивната инстанция е счела за основателно релевираното от ответника възражение за прихващане.
В хода на процеса ответникът – касатор е поддържал възражение, че не дължи обезщетение за неоснователно обогатяване, в т. ч. и връщане на получените наеми за двата магазина, тъй като е упражнявал фактическа власт върху имотите в качеството на добросъвестен владелец с правата по чл.71 от ЗС. Възражението е преценено от въззивния съд като неоснователно по съображения, че ответникът не е ангажирал никакви доказателства за установяване на владението въз основа на правно основание, годно да го направи собственик, съобразно условията на чл.70 от ЗС. Изложени са съображения, че мотивите към влязлото в сила решение по гр. д. № 9357/99 г. на Софийски районен съд за отхвърляне на предявения от [фирма] срещу [фирма] /праводател на [фирма]/ иск за признаване право на собственост върху двата магазина на [улица], на които се е позовал ответникът, също не съдържат констатации за принадлежност на правото на собственост върху магазините към патримониума на дружеството, в т. ч. и за включването им в неговия капитал при преобразуването на СП „Софжилфонд”.
Настоящият състав намира, че не са налице предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение по гр. д. № 2550/2009 г.
Съгласно задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя на първо място осъществяване на общото изискване по чл.280, ал.1 от ГПК, а именно – обжалваното решение да съдържа произнасяне по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК е този правен въпрос, който е от значение за формиране на решаващата воля на съда по спорния предмет на делото, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Евентуалните грешки на въззивния съд при анализа на доказателствата и установяването на релевантните за спора факти са относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК, които подлежат на проверка при осъществяване на касационния контрол по реда на чл.290 от ГПК, не и към предвидените в чл.280, ал.1, т.1-т.3 от ГПК основания за допускане на касационно обжалване, с които се изчерпва производството по чл.288 от ГПК за селектиране на касационните жалби. В т.1 от цитираното тълкувателно решение е проведено ясно разграничение между двете групи основания – тези по чл.280, ал.1 от ГПК и другите по чл.281, т.3 от ГПК, като е посочено, че въззивното решение не може да се допусне до касационен контрол по съображения, касаещи неговата правилност. Посочването на обуславящия правен въпрос е задължение на касатора, чието неизпълнение съставлява самостоятелно основание за недопускане на касационното обжалване.
В конкретния случай касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК единствено и само с неправилността на атакуваното въззивно решение, макар да се е позовал на отклонение от константната и задължителна практика на Върховния съд по приложението на чл.71 от ЗС и чл.59, ал.1 от ЗЗД. Обхватът на касационния контрол е аргументиран с необосноваността на фактическите констатации на въззивния съд относно липсата на основание за ползване на процесните недвижими имоти, периода на ползването им и размера на дължимото обезщетение, както и с незаконосъобразността на крайния решаващ извод за наличие на елементите от фактическия състав на чл.59 от ЗЗД, пораждащ задължение за плащане на обезщетение по повод лишеното от основание ползване на имотите. В качеството им на касационни основания по чл.281, т.3 от ГПК необосноваността и незаконосъобразността на решението не могат да бъдат отъждествени с общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, което само по себе си сочи на неоснователност на направеното в този смисъл искане.
Освен поради отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и поради недоказаност на поддържаните допълнителни предпоставки по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 от ГПК. Неоснователен е доводът на касатора за разрешаване на правния спор в отклонение от практиката на ВС, изразена в решение № 1051/25.03.1960 г. по гр. д. № 1060/1960 г. на І г. о. В посоченото решение е застъпено становище, че по силата на признатите в чл.71 от ЗС права добросъвестният владелец дължи връщане на добивите от владения имот само за времето след предявяване на иск от собственика за предаване на имота. Даденото разрешение обаче е неотносимо към изхода на конкретното дело с оглед извода на въззивната инстанция, че касаторът не е носител на правата по чл.71 от ЗС, тъй като не е доказал обективния елемент на добросъвестното владение – установяване на фактическа власт върху процесните магазини на основание, годно да го направи собственик. Не е налице и релевираното отклонение от задължителната практика в ППВС № 1/1979 г. при произнасянето относно периода, за който се дължи обезщетение за неоснователно обогатяване, и размера на дължимото обезщетение, доколкото становището на въззивната инстанция по тези въпроси произтича изцяло от преценката на доказателствата и установените въз основа на тях правнорелевантни факти.
Предвид изложените съображения, атакуваното въззивно решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Разноски за производството по чл.288 от ГПК не следва да се присъждат на ответника, въпреки заявеното в отговора на касационната жалба искане, поради липса на доказателства за тяхното извършване.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 316 от 18.06.2010 г., постановено по гр. д. № 2550/2009 г. на Софийски апелативен съд, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :