4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 800
София,10.12.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 2202/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [община] – [населено място], срещу въззивно решение № 345 от 25.02.2013 г., постановено по т. д. № 3025/2012 г. на Софийски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 97 от 09.07.2012 г. по т. д. № 40/2012 г. на Софийски окръжен съд, с което [община] е осъдена на основание чл.266, ал.1 ЗЗД да заплати на [фирма] сумата 57 432.60 лв., представляваща възнаграждение по договор № 297 от 20.09.2007 г. за извършване на СМР на обект „Текущ ремонт на улично осветление в [населено място]”, сумата 21 154.38 лв. – мораторна неустойка по раздел V, т.1 от договора, законни лихви от 17.02.2012 г. до окончателното плащане на дължимите суми и разноски в размер на 3 143.48 лв., и на ищеца са присъдени разноски за въззивното производство в размер на 1 200 лв.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон. К. излага оплаквания, че въззивният съд е уважил иска по чл.266, ал.1 ЗЗД, пренебрегвайки изричната уговорка на страните в чл.5 от договора, с която изплащането на възнаграждението за извършените от ищеца – изпълнител работи е поставено в зависимост от сбъдването на определено събитие – получаване на сумата за възнаграждението от Международен фонд „К.”. Според касатора, посочената уговорка придава на договора алеаторен характер и след като ищецът се е съгласил с нея, съдът незаконосъобразно е отрекъл нейната валидност и е присъдил възнаграждението, въпреки несбъдването на предвиденото в чл.5 условие.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с неправилността на дадените от въззивния съд разрешения относно съдържанието и действителността на обективираната в чл.5 от договора клауза. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въззивното решение не е съобразено с практиката в решение от 05.12.1998 г. по ВАД № 39/98 г. и е постановено в нарушение на задължителната практика в решение № 167 от 26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, І т. о., изискваща съдът да тълкува действителната обща воля на страните по договора, а не да влага съдържание, което им е чуждо и не са го имали предвид при сключване на договора.
В писмен отговор по чл.287 ГПК ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски окръжен съд, с което са уважени предявените от [фирма] срещу [община] обективно съединени искове с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД и чл.92, ал.1 ЗЗД, Софийски апелативен съд е приел, че в качеството на изпълнител по сключен на 20.09.2007 г. договор за текущ ремонт на улично осветление в [населено място] дружеството – ищец е извършило строително – ремонтни работи, които са приети без възражения от ответника – възложител. С оглед безспорния между страните факт, че работите са изпълнени във вида и количествата, отразени в двустранно подписан протокол от 01.01.2007 г., и че възложителят не е възразил срещу изпълнението, претенциите за възнаграждение и неустойка са счетени за основателни в пълния им размер.
Като неоснователно е преценено поддържаното пред първата инстанция и във въззивната жалба възражение на ответника за недължимост на възнаграждението поради несбъдване на предвиденото в чл.5 на договора условие за изплащането му на изпълнителя, а именно – получаване на средствата за възнаграждение чрез финансиране от Международен фонд „К.”. Въззивният съд е изложил съображения, че Международен фонд „К.” не е страна по договора, поради което постигнатите между него и общината – възложител уговорки за обвързване на възнаграждението с условия, различни от приемане на извършената работа, са непротивопоставими на изпълнителя. Отделно от това е посочил, че формулираното в чл.5 „съгласие” е правноневалидно, тъй като не съответства на нормативните разпоредби относно правото на изпълнителя да получи възнаграждение за извършената и приета работа.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение.
К. е аргументирал искането си за достъп до касация с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не е посочил конкретния правен въпрос, чието разрешаване е обусловило уважаването на предявените срещу него осъдителни искове. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано единствено с доводи за необоснованост и противоречието с материалния закон на формираните от въззивния съд изводи относно вложената в клаузата на чл.5 от договора действителна обща воля на страните и предпоставките за изплащане на възнаграждение за извършената и приета работа. Необосноваността и нарушението на закона съставляват касационни основания по чл.281, т.3 ГПК за неправилност на обжалваното решение. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК, правилността на въззивния акт не е предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК и релевантните за нея основания по чл.281, т.3 ГПК не могат да бъдат отъждествявани със специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Непосочването на значимия правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е достатъчно за недопускане на касационното обжалване, независимо дали е доказана поддържаната допълнителна предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.
Дори да се приеме, че с оглед обстоятелствата в изложението и позоваването на задължителната практика в решение № 167 от 26.01.2012 г. по т. д. № 666/2010 г. на ВКС, І т. о., касаторът е поставил въпроса за тълкуването на клаузата на чл.5 от договора в съответствие с критериите на чл.20 ЗЗД, този въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да е обуславящ за изхода на делото. В хода на производството пред инстанциите по същество не е имало спор между страните относно съдържанието на обективираната в клаузата на чл.5 уговорка и постигнатото с нея съгласие във връзка с условията за изплащане на дължимото на изпълнителя възнаграждение. Поради яснотата на самата клауза и липсата на спор за съдържанието й въззивният съд не е подлагал същата на тълкуване по правилата на чл.20 ЗЗД. Положителното произнасяне по предявените срещу касатора осъдителни искове е резултат от извода за противоречие на цитираната клауза с принципното правило на чл.266, ал.1 ЗЗД, че изпълнителят по договор за изработка има право на възнаграждение за извършената и приета от изпълнителя работа, както и от преценката, че възложителят не може да се освободи от задължението да плати възнаграждение за приетите работи като се позове на уговорки с трето за договорното правоотношение лице, които са непротивопоставими на изпълнителя. След като разрешаването на спора не е обусловено от тълкуване на договора, поставеният в тази насока въпрос не може да послужи като общо основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. С решението по т. д. № 666/2010 г. Върховният касационен съд се е произнесъл именно по въпроса за тълкуването на договорите според критериите на чл.20 ЗЗД и доколкото този въпрос няма отношение към формирането на решаващите изводи на въззивния съд, обективираната в решението задължителна практика по чл.290 ГПК е неотносима към спора и не доказва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Другото посочено от касатора решение е постановено от арбитражен съд и според разясненията в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не формира съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 3025/2012 г. на Софийски апелативен съд.
Ответникът по касация е поискал разноски, но не е представил доказателства за извършването им, поради което разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 345 от 25.02.2013 г., постановено по т. д. № 3025/2012 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :