5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 361
С.,10.05.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седми май през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 87/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу определение № 579 от 01.11.2011 г., постановено по в. ч. т. д. № 609/2011 г. на Варненски апелативен съд. С посоченото определение е отменено определение № 3235 от 22.07.2011 г. по т. д. № 1023/2011 г. на Варненски окръжен съд, с което е прекратено производството по предявените от [фирма] против [фирма] искове с правно основание чл.266 ЗЗД и чл.86 ЗЗД поради направен от ответника отвод за международна неподведомственост на спора на съдилищата в Република България, и делото е върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Частният жалбоподател моли за отмяна на въззивното определение като твърди, че същото е неправилно поради нарушение на закона. Излага оплаквания, че в резултат на неправилно тълкуване и прилагане на разпоредбите на чл.23 от Регламент /ЕО/ № 44/2001 г. на Съвета и чл.23, ал.1 КМЧП въззивният съд е отрекъл международната компетентност на съда в [населено място], Италия, на когото страните са възложили разглеждането на възникналите помежду им спорове във връзка със сключения договор за СМР от 12.05.2006 г., съгласно писменото споразумение в чл.37 от договора, и е определил като компетентен да разгледа спора за договорно неизпълнение сезираният от ищеца съд в Република Б..
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е аргументирано с отклонение на въззивното определение от задължителната практика на ВКС в определение № 309 от 25.05.2009 г. по ч. т. д. № 328/2009 г. на ІІ т. о. и определение № 20 от 23.01.2009 г. по ч. гр. д. № 2267/2008 г. на ІІІ г. о. при разрешаване на въпроса за подсъдността на спора и за съда, компетентен да го разгледа и разреши. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е обосновано с отсъствието на изрична правна уредба и на съдебна практика по следните релевантни за делото въпроси : „1. Ако са налице всички предпоставки на чл.23 КМЧП, но липсва международен елемент в отношенията на страните, който да е отнася до субекта или до мястото на изпълнение, означава ли, че тази разпоредба е неприложима, макар да е налице изрична уговорка между страните; 2. Ако към момента на подписване на писменото споразумение е действала разпоредбата на чл.23 от Регламент № 44/2001 г., съгласно която избраният от страните съд има „изключителна компетентност”, когато страните в правоотношението са от държава – членка, а именно : ако една или повече от страните имат местоживеене в държава – членка и са се договорили, че съд или съдилища са компетентни по всякакви спорове, които са възникнали или могат да възникнат във връзка с определено правоотношение, то този съд има „изключителна компетентност”, цитираният регламент не дерогира ли разпоредбата на действащото законодателство.”.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма] – [населено място], е депозирал писмен отговор по чл.276, ал.1 ГПК, в който изразява становище за недопускане на въззивното определение до касационен контрол и за неоснователност на жалбата.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Производството по т. д. № 1023/2011 г. е образувано пред Варненски окръжен съд по предявени от [фирма] против [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл.266 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за заплащане на възнаграждение за извършени и приети строително – монтажни работи на Обект „Сграда за живеене в Комплекс „Св. Св. К. и Е.” – [населено място]”, възложени с договор за строителство от 12.04.2006 г., и на обезщетение за забава върху неплатеното в срок възнаграждение.
С определение от 22.07.2011 г. Варненски окръжен съд е прекратил производството по делото, след като е приел за основателен отвода на ответника, направен с отговора на исковата молба, за липса на международна компетентност на българския съд да разгледа спора поради наличие на писмено споразумение между страните в чл.37 от договора за строителство всички спорове по повод на договора да се отнасят за разрешаване пред съда в [населено място], Република Италия.
Сезиран с частна жалба от ищеца, Варненски апелативен съд е отменил прекратителното определение и е върнал делото на Варненски окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия, приемайки, че този съд е компетентен да разгледа въведения с исковете на [фирма] правен спор. Въззивният съд е изходил от разбирането, че преценката за международната компетентност на българския съд и за действителността на обективираното в чл.37 от договора за строителство писмено споразумение за избор на подсъдност следва да се извърши съобразно действащите към момента на отвода процесуални норми на общностното и на вътрешното право, конкретно – чл.23 „Пророгация на компетентност” от Регламент /ЕО/ № 44/2001 г. и чл.23, ал.1 от Кодекса на международното частно право /КМЧП/. Изложил е съображения, че и двата акта – Регламент /ЕО/ № 44/2001 г. и КМЧП, регулират процесуални отношения с международен елемент, поради което допускат дерогиране на компетентността на съда на съответната държава – членка, съответно държава, само в случаите, когато заради субектите на правоотношението или мястото на изпълнение спорът има международен характер. Като е съобразил обстоятелството, че конкретният правен спор не съдържа международен елемент – нито от гледна точка на субектите, които са търговски дружества със седалище в Република България, нито от гледна точка на местоизпълнението, което се намира на територията на Република България, въззивният състав е направил решаващ извод, че постигнатото от страните споразумение за избор на подсъдност не е годно да дерогира произтичащата от българския процесуален закон компетентност на сезирания български съд, респ. че направеният от ответника отвод за международна неподсъдност не следва да се зачита.
Въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване поради отсъствие на поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Въпросът кой съд е компетентен да разгледа възникналия между страните правен спор за неизпълнение на договора за строителство от 12.05.2006 г. – българският съд или съдът в [населено място], Република Италия, несъмнено е от значение за изхода на делото предвид съдържащата се в договора уговорка /чл.37/ за избор на международна подсъдност и изводът на въззивния съд, че тази уговорка не дерогира произтичащата от българския процесуален закон компетентност на сезирания от ищеца съд в Република България да разреши конкретния спор. Независимо, че въпросът попада в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол, по отношение на него не е осъществена допълнителната предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Неоснователен е доводът на жалбоподателя за отклонение на въззивното определение от задължителната практика на ВКС, обективирана в определение № 309 от 25.05.2009 г. по ч. т. д. № 328/2009 г. на ІІ т. о. и определение № 20 от 23.01.2009 г. по ч. гр. д. № 2267/2008 г. на ІІІ г. о. С посочените определения, постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК, Върховният касационен съд се е произнесъл относно предпоставките на чл.23, ал.1 КМЧП, при които страните по имуществен спор, в т. ч. и такъв за неизпълнение на договор, могат да избират международна подсъдност и да възлагат разрешаването на спорове във връзка с договора на избран от тях съд на конкретна държава. Определенията не третират избора на международна подсъдност по правилата на чл.23 „Пророгация на компетентност” от Регламент /ЕО/ № 44/2001 г. на Съвета, на който се е позовал въззивният съд, поради което няма как да се приеме, че изразеното в обжалваното определение становище за несъответствие на обективираната в чл.37 от договора за строителство писмена уговорка за избор на подсъдност с разпоредбата на чл.23 от Регламента противоречи на формираната с тях задължителна практика. Освен това мотивите към определенията сочат, че и в двата случая въпросът за избор на международна подсъдност при условията на чл.23 КМЧП е разглеждан по повод на спорни правоотношения с международен елемент, докато повдигнатият пред Варненски окръжен съд правен спор за неизпълнение на договора за строителство от 12.05.2006 г. няма международен характер, тъй като е сключен между български търговски дружества и подлежи на изпълнение на територията на Република България.
Предвид извода на въззивния съд, че компетентността на българския съд не подлежи на дерогиране не само при предпоставките на чл.23 от Регламент /ЕО/ № 44/2001 г. на Съвета, а и по силата на чл.23, ал.1 КМЧП, релевантен за изхода на делото е и въпросът дали изричната уговорка на страните за избор на международна подсъдност може да дерогира компетентността на българския съд, ако спорът няма международен елемент от гледна точка на субектите на правоотношението или мястото на изпълнение. Поставеният правен въпрос е намерил отговор в постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение № 724 от 06.10.2010 г. по ч. т. д. № 585/2010 г. на ВКС, І т. о., в което е прието, че разпоредбата на чл.23, ал.1 КМЧП намира приложение само при наличие на международен елемент в спора между страните – относно субектите /чуждестранни юридически лица от категорията на посочените в чл.4 КМЧП/ или по отношение на предмета на делото /ако имущественият спор отговаря на условията по чл.15 КМЧП/; При липса на международен елемент в спора правилата на ГПК и КМЧП относно компетентността на българските съдилища изключват възможността спорът да бъде възложен за разглеждане от чуждестранен съд по писмено споразумение между страните. Настоящият състав на ВКС възприема изцяло застъпената в цитираното определение задължителна практика по чл.274, ал.3 ГПК, на която се е позовал и въззивният съд при разрешаване на възникналия между страните процесуален спор за международната подсъдност на делото. При наличие на задължителна практика по поставения правен въпрос, на която обжалваното определение съответства, не следва да се допуска до касационно обжалване на евентуално поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не е обуславящ за изхода на делото вторият формулиран в изложението въпрос, по отношение на който се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въззивният съд не е отрекъл приоритета на Регламент /ЕО/ № 44/2001 г. пред разпоредбите на националния закон, уреждащ международната компетентност на българските съдилища, а е приел, че в конкретния случай разпоредбата на чл.23 от Регламента е неприложима поради липсата на международен елемент в спорното правоотношение, позволяващ да се дерогира произтичащата от националния закон компетентност на българския съд с писмено споразумение между страните за избор на съд в друга държава – членка, с която спорът няма връзка – нито от гледна точка на субектите, нито от гледна точка на предмета. Неотносимостта на въпроса към очертаното в чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол прави безпредметно обсъждането на допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с която е обосновано искането за достъп до касация.
Предвид изложените съображения, не следва да се допуска касационно обжалване на определението по в. ч. т. д. № 609/2011 г. на Варненски апелативен съд.
Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, въпреки направеното искане, тъй като не са представени доказателства за извършени разноски във връзка с касационното производство.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 579 от 01.11.2011 г., постановено по в. ч. т. д. № 609/2011 г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :