4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 5
С., 06.01. 2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 369/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Е. С. М. от [населено място] срещу решение № 236 от 30.12.2010 г., постановено по в. т. д. № 602/2010 г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 198 от 26.04.2010 г. по т. д. № 1363/2009 г. на Варненски окръжен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 400 от 27.08.2010 г. С първоинстанционното решение е признато за установено на основание чл.422 ГПК, че касаторът дължи на П. Д. Я. сумата 27 000 лв. по силата на запис на заповед от 01.08.2008 г. с падеж 16.12.2008 г., за която сума са издадени заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК и изпълнителен лист в производството по ч. гр. д. № 2913/2009 г. на Варненски районен съд.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като се излагат оплаквания за неговата неправилност поради необоснованост, нарушения на материалния и на процесуалния закон. Основното оплакване в жалбата е насочено срещу изводите на въззивния съд, че допуснатото от първоначално сезирания със спора първоинстанционен съд изменение на иска от осъдителен в установителен за съществуване на вземането, предмет на издадената по реда на чл.417 ГПК заповед за незабавно изпълнение, е процесуално допустимо. К. поддържа, че в резултат на извършеното след изтичане на преклузивния едномесечен срок по чл.415, ал.1 ГПК изменение на иска по почин на съда се е стигнало до разглеждане на нов иск, различен от предявения с първоначалната искова молба. Поради това счита, че въззивният съд е следвало да обезсили обжалваното пред него решение и да приложи последиците по чл.415, ал.2 ГПК, обезсилвайки и самата заповед за незабавно изпълнение. Неправилността на въззивния акт е аргументирана също с доводи за необснованост на фактическите констатации за липса на каузално правоотношение между страните по договор за заем, обезпечен с представения в заповедното производство запис на заповед, и за процесуални нарушения при разпределяне на доказателствената тежест по иска с правно основание чл.422 ГПК.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС по поставените в касационната жалба процесуалноправни въпроси и в частност по въпроса за законосъобразността на извършените от първата инстанция процесуални действия, изразяващи се в напътване на ищеца да измени предявения иск от осъдителен в установителен. За доказване на противоречието с практиката са представени тълкувателно решение № 106/07.09.1967 г. по гр. д. № 75/1967 г. на ОСГК на ВС, решение № 218/14.02.2003 г. по гр. д. № 2451/2002 г. на ВКС, V г. о., и решение № 426/22.05.2009 г. по гр. д. № 1825/2008 г. на ВКС, V г. о. К. се е позовал и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргумент, че заради оскъдната съдебна практика по въведените с жалбата въпроси тяхното тълкуване и решаване ще допринесе за точното прилагане на законите и за развитието на правото.
Ответникът по касация П. Д. Я. е депозирал отговор по чл.287 ГПК, в който изразява становище за отсъствие на основания за допускане на касационното обжалване и за неоснователност на касационната жалба.
Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което е уважен предявеният срещу касатора установителен иск по чл.422 ГПК, след като е приел за съществуващо установяваното с иска парично вземане за сумата 27 000 лв., за която в полза на ищеца е издадена заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК. Съобразявайки защитните позиции на страните в производството по чл.422 ГПК и доказателствата по делото, съставът на Варненски апелативен съд е достигнал до извод, че вземането на ищеца – заявител произтича от редовен от външна страна запис на заповед и че ответникът – издател на менителничния ефект не е доказал да е погасил задължението, по повод на което е издаден ефектът. Акцентирано е върху абстрактния характер на записа на заповед като менителнична сделка и върху отсъствието на надлежно въведени твърдения за връзка с друго правоотношение между страните от каузален характер. За неоснователно е счетено оплакването във въззивната жалба на ответника, че като е напътил ищеца да измени първоначално предявения иск от осъдителен в установителен, и то след изтичане на преклузивния срок по чл.415, ал.1 ГПК, първоинстанционният съд е постановил недопустимо решение. Въззивният съд е приел, че доколкото искът е предявен по повод оспорване на заповедта по чл.417 ГПК, дадените от първата инстанция указания към ищеца за уточняване на вида на търсената защита с оглед разпоредбата на чл.422 ГПК са били насочени към отстраняване на недостатък в петитума на исковата молба, съдържаща искане за присъждане на вземането, а не към напътване на ищеца да измени иска си.
Настоящият състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано от касатора с процесуалноправен въпрос, който е релевантен за изхода на конкретното дело и отговаря на установеното в чл.280, ал.1 ГПК общо изискване за достъп до касация. Въпросът е формулиран непрецизно, но може да бъде уточнен въз основа на обстоятелствата в изложението и по същество се свежда до допустимите процесуални действия на съда в хипотезата, когато при наличие на предпоставките по чл.415, ал.1 ГПК кредиторът – заявител в заповедното производство е предявил иск за присъждане на вземането, предмет на оспорената заповед за изпълнение, вместо иск за установяване на вземането.
Отговор на така поставения въпрос е даден с поредица решения, постановени по реда на чл.290 ГПК от състави на ВКС и съставляващи според указанията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК – решение № 27/08.03.2010 г. по т. д. № 521/2009 г. на І т. о., решение № 158/13.10.2010 г. по т. д. № 1086/2009 г. на ІІ т. о., решение № 194/26.11.2010 г. по т. д. № 80/2010 г. на ІІ т. о., решение № 88/27.05.2011 г. по т. д. № 598/2010 г. на ІІ т. о. и др. В посочените решения е прието, че защитата на заявителя в случай на оспорване на заповедта за изпълнение по реда на чл.414 ГПК следва да се осъществи чрез специалния установителен иск, предвиден в чл.415, ал.1 във вр. с чл.422 ГПК; Поради това, ако в обстоятелствената част на исковата молба се съдържат твърдения за издадена и оспорена чрез възражение по чл.414 ГПК заповед за изпълнение относно защитаваното с иска вземане, но в петитума на молбата е формулирано искане за присъждане на вземането, е налице нередовност на исковата молба, която подлежи на отстраняване по реда на чл.129, ал.2 ГПК; При констатиране на такива данни първоинстанционният, а при негов пропуск въззивният съд, е длъжен да напъти ищеца към поправяне на исковата молба чрез привеждане на петитума й в съответствие с обстоятелствената част и с разпоредбата на чл.422 ГПК, изискваща защитата срещу оспорената заповед за изпълнение да се осъществи посредством установителен иск за съществуване на вземането. Цитираната практика е съобразена от въззивния съд, който е приел, че указанията на първата инстанция за поправяне на нередовната искова молба чрез формулиране на надлежен установителен петитум не съставляват „недопустимо напътване на ищеца към изменение на иска”, а допустими указания по чл.129, ал.2 ГПК. С оглед създадената задължителна практика, на която обжалваното решение съответства, не следва да се допуска касационно обжалване по значимия за изхода на делото процесуалноправен въпрос на поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се е позовал и на решение № 218/14.02.2003 г. по гр. д. № 2451/2002 г. на ВКС, V г. о., с което е разгледан иск по чл.240 ЗЗД за заплащане на суми, претендирани по силата на сключен договор за паричен заем, без да обясни относимостта му към предмета на настоящото дело. Поради отсъствие на формулиран правен въпрос решението е ирелевантно за допускането на атакувания с касационната жалба съдебен акт до касационен контрол.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 236 от 30.12.2010 г., постановено по в. т. д. № 602/2010 г. на Варненски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :