6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 221
София, 28.04.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1928/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 190 от 26.03.2014 г., постановено по т. д. № 50/2014 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение, след отмяна на решение № 359 от 06.03.2012 г. по гр. д. № 1433/2011 г. на Пловдивски окръжен съд, е обявен за окончателен на основание чл.19, ал.3 ЗЗД сключеният на 04.10.2010 г. предварителен договор за покупко – продажба, с който [фирма] продава на З. Р. Р. недвижим имот, представляващ магазин № 3 в [населено място], [улица], с площ от 59.29 кв. м., от които първо ниво 40.84 кв. м. и второ ниво 16.04 кв. м., и 2.41 кв. м., представляващи 4.995 % идеални части от общите части на сградата, построена съгласно удостоверение за строеж № 566/20.12.2008 г., изпълнена във фаза „до груб строеж включително и довършителни работи”, което отговаря на 100 % завършеност на сградата, който магазин представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор 56784.522.233.1.13 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], срещу продажна цена 54 000 евро, изплатена изцяло от купувача З. Р. Р. на продавача [фирма]; Осъдена е З. Р. Р. да заплати държавни такси и местен данък; Осъдено е [фирма] да заплати на З. Р. Р. разноски по делото в размер на 22 659.30 лв.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон. По съображения в жалбата се прави искане за отмяна на решението, за отхвърляне на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД или за прилагане на правилото на чл.362, ал.1 ГПК относно неизплатената част от цената по предварителния договор и за присъждане на разноски.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответницата по касация З. Р. Р. от [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Подробни аргументи излага в писмен отговор по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение и да обяви за окончателен сключения между [фирма] като продавач и З. Р. Р. като купувач предварителен договор от 04.10.2010 г. за покупко – продажба на недвижим имот – магазин в [населено място], на [улица], Пловдивски апелативен съд е приел, че предварителният договор е действителен и че са налице предпоставките за обявяването му за окончателен по реда на чл.19, ал.3 ЗЗД. Като неоснователни са преценени възраженията на ответника за нищожност на договора поради липса на взето от общото събрание на дружеството – продавач решение за разпореждане с правото на собственост върху имота и липса на валидно изявено съгласие на управителя на дружеството за сключване на договора – предвид невладеенето на български език. Позовавайки се на задължителната практика в Тълкувателно решение № 3/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е приел, че липсата на решение на общото събрание не прави предварителния договор нищожен и не е пречка за обявяването му за окончателен. По отношение на второто възражение, с оглед свидетелските показания по делото за ползван от управителя преводач при сключване на договора, съдът е приел, че управителят е имал възможност да възприеме съдържанието на договора и да изяви правновалидна воля за неговото сключване. След преценка на доказателствата за недоказано и неоснователно е счетено и възражението за унищожаване на договора поради въвеждане на управителя на ответното дружество в заблуждение относно параметрите на сделката.
В хода на въззивното производство ответникът е въвел възражение за неоснователност на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД поради отчуждаване на имота, обект на предварителния договор, с извършена след предявяване на иска апортна вноска в [фирма]. По повод на това възражение решаващият състав на Пловдивски апелативен съд е изложил мотиви, че апортирането на имота в не е пречка за обявяване на предварителния договор за окончателен, след като апортната сделка следва по време датата на вписване на исковата молба по чл.19, ал.3 ЗЗД – 29.04.2011 г. и съобразно практиката в решение № 387/13.05.2013 г. по гр. д. № 948/2002 г. на ВКС е непротивопоставима на ищцата – купувач.
Пред въззивната инстанция ответникът – купувач е поддържал и възражение за неизпълнение от страна на ищцата – купувач на поетото с предварителния договор задължение да заплати преди сключване на окончателен договор цена за придобиване на недвижимия имот в размер на 54 000 евро. Въззивният съд е изразил становище, че неизпълнението на задължението на купувача за плащане на цената не е основание за отхвърляне на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД, но е от значение за прилагането на чл.362, ал.1 ГПК, и е обсъдил относимите в тази насока доказателства и доводи на страните. Преценил е, че плащането на цялата уговорена в предварителния договор цена е доказано от ищцата с представените в приложение към исковата молба 4 бр. банкови бордера на [фирма]. Посочил е, че съдържанието на преводните нареждания установява не само нареждане от ищцата за превод от банковата й сметка в [фирма] на суми в общ размер 54 000 евро, но и заверяване на сметката на [фирма] с преведените суми, като моментът на извършване и стойността на отделните преводи съвпадат с предвидените в предварителния договор условия за плащане на цената. Съобразявайки липсата на конкретни твърдения и на ангажирани във връзка с тях доказателства, въззивният съд е преценил като недоказана тезата на ответника, че удостоверените с банковите бордера преводи касаят други отношения между страните, а не плащане на цената по процесния предварителен договор. Изразил е становище, че плащането на цената на датите, отразени в банковите бордера, не се опровергава от представените от ответника 4 бр. фактури от същите дати, в две от които като основание за задължаване на ищцата фигурира плащане на цена за покупка на офис на друг адрес в [населено място].
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване със следните въпроси :
1. Дали ответникът по иск с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД е задължен да докаже, че извършените плащания са на друго основание, или ищецът е задължен да установи, че извършените плащания са именно по процесния предварителен договор; Ако счита, че задължението е за ответника, а не така е разпределена доказателствената тежест от първата съдебна инстанция, задължен ли е въззивният съд да даде нови указания относно необходимите доказателства и тяхното събиране; 2. Възможно ли е съдът да промени по свое усмотрение неоспореното съдържание на частен свидетелстващ документ – фактура, пренебрегвайки вписаното в нея основание за плащане и потвърденото чрез подписа на ищцата неизгодно за нея изявление, че плащането е направено за друг недвижим имот и друг адрес; 3. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства и доводи на страните при формиране на изводите си по предмета на спора; 4. След като имотът, предмет на процесния предварителен договор, е апортиран в капитала на търговско дружество и не се намира в патримониума на продавача, не следва ли купувачът по договора да проведе производство по чл.135 ЗЗД за обявяване относителна недействителност на извършената сделка по отношение на него.
Въпросите по п.1, п.2 и п.3 от изложението не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, от значение за изхода на делото е само този правен въпрос, разрешен с въззивното решение, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело; Въпросите, които имат значение за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства, не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. Поставените в п.1, п.2 и п.3 въпроси не са свързани с формиране на решаващата правна воля на въззивния съд по предмета на въведения с иска по чл.19, ал.3 ЗЗД правен спор, а са от значение за обсъждането и преценката на събраните по делото доказателства и за възприемане на фактическата обстановка по спора от въззивната инстанция. За да приеме, че е изпълнено задължението на купувача за плащане на уговорената в предварителния договор продажна цена, въззивният съд е преценил, че плащането на цената е доказано от ищцата с представените банкови бордера, респ. че фактът на извършеното плащане не е оборен от насрещните доказателства на ответника /сега касатор/, в т. ч. и от представените от последния фактури. Изводът за доказаност на факта на плащането, релевантен за приложението на чл.362, ал.1 ГПК в производството по иска с правно основание чл.19, ал.3 ЗЗД, е изграден изцяло върху преценка на съдържанието на банковите бордера и на доказателствата, с които ответникът – касатор е целял да обори твърдението на ищцата за погасяване на задължението й за цена по предварителния договор. Като е приел, че банковите бордера доказват категорично плащането на цената, въззивният съд очевидно не е възприел доводите за несъответствия между преведените и дължимите, респ. постъпилите по сметка на продавача суми, които касаторът счита, че са останали необсъдени в обжалваното решение. Формулираните в п.1 – п.3 на изложението въпроси са насочени към проверка на правилността на извода на въззивния съд за проведено от ищцата доказване на факта на плащане на цената по предварителния договор и предвид указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, по повод на които може да се допусне касационно обжалване. Поради относимостта на въпросите към правилността на въззивното решение не следва да се обсъждат твърденията на касатора за разрешаването им от въззивния съд в противоречие със задължителна практика на ВКС, цитирана в изложението.
Единственият въпрос, който отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, е въпросът по п.4 от изложението, но той не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, както твърди касаторът. С решение № 220/30.03.2011 г. по т. д. № 895/2009 г. състав на ВКС, ІІ т. о., се е произнесъл, че само придобитите от трето лице вещни права преди вписване на исковата молба, вкл. по иска по чл.19, ал.3 ЗЗД, са противопоставими на ищеца; Ако във времето между сключването на предварителния договор за покупко – продажба на недвижим имот и предявяването на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД продавачът престане да бъде собственик на имота по силата на валидна отчуждителна сделка, то искът за обявяване на предварителния договор за окончателен се явява неоснователен. В същия смисъл е и постановеното по реда на отменения ГПК от 1952 г. решение № 387/13.05.2003 г. по гр. д. № 948/2002 г. на ВКС /цитирано от въззивния съд/, съдържащо произнасяне по въпроса за защитното действие на вписването на исковата молба, с която е предявен иск по чл.19, ал.3 ЗЗД. Решаващият извод на въззивния съд, че сключената от касатора апортна сделка с имота, обект на предварителния договор, не е основание за отхвърляне на иска по чл.19, ал.3 ЗЗД, тъй като апортът следва по време вписването на исковата молба и е непротивопоставим на ищцата – купувач, е в съответствие с трайната и със задължителната практика на ВКС, което не позволява въззивното решение да се допусне до касационен контрол на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решение № 18/31.08.2009 г. по т. д. № 214/2008 г., на което се е позовал касаторът, не третира хипотезата на разпореждане с имот, обект на предварителен договор за покупко – продажба, извършено след вписване на исковата молба по чл.19, ал.3 ЗЗД, и с оглед на това не доказва противоречие с практиката на Върховния касационен съд.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 50/2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като същият не е претендирал и доказал извършването на разноски за производството по чл.288 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 190 от 26.03.2014 г., постановено по т. д. № 50/2014 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :