6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 762
София, 23.12.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на трети декември през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1062/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 467 от 11.10.2013 г., постановено по в. т. д. № 584/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е постановено при неправилна преценка на фактите и доказателствата по делото и в нарушение на материалния закон – чл.145 ТЗ и чл.207 КТ. По съображения в жалбата се прави искане за отмяна на решението, за уважаване на предявените срещу Е. А. Н. и Р. Н. П. искове за заплащане на обезщетения за вреди, причинени от ответниците в качеството им на управители на [фирма], и за присъждане на направените по делото разноски.
С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответниците по касация Е. А. Н. и Р. Н. П. и третите лица – помагачи А. Н. Ш., Й. Д. А. и А. А. З. не заявяват становища в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение Пловдивски апелативен съд е потвърдил решение № 331 от 18.05.2012 г. по т. д. № 32/2010 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма] против Е. А. Н. в качеството му на бивш управител на дружеството искове с правно основание чл.145 ТЗ за заплащане на обезщетения за причинени вреди от : сключване на договор без посочена дата през периода ноември 2008 г. – декември 2009 г. с [фирма], по силата на който ответникът е разпоредил да се предоставят на съконтрахента по договора 10 000 лв. в брой и 20 000 лв. в стока, без да са налице редовно издадени фактури, стокови разписки и разходооправдателни документи; сключване на договор от 15.10.2008 г. с [фирма] във вреда на [фирма], по силата на който от дружеството са изплатени без основание 6 000 лв.; сключване на договор от 02.10.2008 г. с [фирма], по силата на който представляващият [фирма] Е. Н. е разпоредил изплащане на сумата 6 000 лв. без основание; получаване през м. декември 2008 г. на сумата 1 000 лв., която не е възстановена на [фирма]; както и в частта, с която са отхвърлени предявените от [фирма] против Е. А. Н. и Р. Н. П. искове за солидарно осъждане на двамата ответници да заплатят на [фирма] сумата 300 000 лв. или за разделното им осъждане да заплатят на [фирма] по ? част от сумата 300 000 лв. – по 150 000 лв. всеки един, представляваща обезщетение за причинени вреди при осъществяване на дейността им като управители въз основа на техни общи действия и бездействия, изразяващи се в следното : неводене аналитично на стоките на склад, непровеждане на инвентаризации на материалните запаси, извършване на директни корекции на наличности без първични счетоводни документи, в резултат на които са установени липси на стоково – материални ценности на стойност 31 459.07 лв.; изписване в периода 15.05.2008 г. – 30.11.2009 г. на материални запаси като промоции към клиенти на стойност 64 720 лв.; липса на парични средства в касата на дружеството към 31.08.2009 г. – констатирана фактическа наличност 12 777 лв., вместо изискуема наличност от 621 232.34 лв., съгласно оборотна ведомост и счетоводен баланс.
За да се произнесе по подадената от [фирма] въззивна жалба, Пловдивски апелативен съд е съобразил безспорния факт, че ответницата Р. П. е била избрана и вписана в търговския регистър като управител на [фирма] в периода 19.07.2008 г. – 26.08.2009 г., а ответникът Е. Н. – в периода 26.08.2009 г. – 07.12.2009 г. Предвид обстоятелството, че всеки от ответниците е изпълнявал функцията на управител на търговското дружество въз основа на самостоятелен избор от общото събрание и сключен договор за възлагане на управлението през различен период от време, въззивният съд е направил извод, че те могат да отговарят само разделно, но не и солидарно, за причинени на дружеството вреди от неизпълнение на произтичащите от мандатните им правоотношения задължения, доколкото са налице специфичните за отговорността на управителя предпоставки по чл.145 ТЗ. Въззивният съд е посочил, че поради специфичния характер на отговорността по чл.145 ТЗ разпоредбата на чл.207 КТ, на която ищецът е основал искането си за солидарно осъждане на двамата ответници, не намира приложение към спорното правоотношение. Като неоснователно съдът е преценил и искането на ищеца за солидарно осъждане на ответниците да заплатят обезщетение за причинени на дружеството вреди на основание чл.145 ТЗ във вр. с чл.42 ЗЗД, с оглед извършеното на 10.02.2009 г. от Р. П. в качеството й на управител на [фирма] упълномощаване на Е. Н. да представлява дружеството пред трети лица и институции, да подписва договори от името на дружеството и да приема и осъществява плащания по подписаните договори. В тази насока е прието, че при липса на предвидена в закона и на уговорена в договорите за възлагане на управление солидарност няма основание да се търси солидарна отговорност от управителя и от лицето, което по силата на упълномощаването фактически е изпълнявало управителни функции.
Във връзка със заявените във въззивната жалба оплаквания решаващият състав на Пловдивски апелативен съд е извършил цялостен анализ на фактите и доказателствата, в резултат на който е достигнал до извод, че ищецът не е доказал твърденията си за причинени от ответниците в качеството им на управители на [фирма] вреди, релевантни за ангажиране на отговорността им по чл.145 ТЗ. Относно претендираното обезщетение за вреди на стойност 300 000 лв. е прието, че по делото не са представени доказателства за заприходяване в склада на дружеството на стоково – материалните ценности, за които при извършени на 30.08.2009 г. и 03.09.2009 г. са констатирани липси на стойност 31 459.07 лв.; че според заключенията на счетоводните експертизи в счетоводните книги на дружеството не е осчетоводена разлика в стойността на изписани за промоционални продажби стоки и действително продадени на промоционални цени стоки за периода 15.08.2008 г. – 30.11.2009 г.; че не е доказана причинна връзка между поведението на ответниците и разликата между фактическата и изискуемата касова наличност към 31.08.2009 г., а също и постъпването в касата на дружеството на сумата 608 455.34 лв., на която възлиза липсващата разлика. С оглед на преценката за недоказаност на посочените вреди въззивният състав е възприел крайния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на исковете по чл.145 ТЗ за заплащане на обезщетение по повод на тях. На самостоятелно основание искът срещу Р. П. е счетен за неоснователен и поради отсъствие на взето от общото събрание решение по чл.137, т.8 ТЗ за търсене на отговорност от същата за причинени на дружеството вреди.
Отхвърлянето на исковете срещу Е. Н. за заплащане на обезщетение за вреди в размер на 52 000 лв. е мотивирано с констатациите в заключенията на единичната и на разширената счетоводни експертизи, че не съществуват платежни и други документи, установяващи Н. да е получавал от дружеството аванс в размер на 1 000 лв. и в качеството на представляващ [фирма] да е предоставял парични суми на [фирма], [фирма] и [фирма] по сключените с тези дружества договори.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване със следните два въпроса : 1. Налице ли е солидарна отговорност между лицето, натоварено с управлението на дружеството въз основа на договор, и лицето, изпълняващо тази функция въз основа на упълномощителна сделка и имащо качеството на фактически управител при условие, че отговорността на двамата произтича от едни и същи фактически основания – неизпълнение на посочените в исковата молба задължения относно управлението на дружеството; 2. Следва ли отговорността по чл.145 ТЗ да се реализира само по отношение на лице, което е вписано в търговския регистър като управител, или е приложима по отношение на всяко лице, което има управленски функции, възложени по волята на дружеството с правно значим акт, въз основа на който е придобито качеството на фактически управител.
Поставените въпроси са относими към извода на въззивния съд за неоснователност на искането за солидарно осъждане на ответниците да заплатят обезщетение за претендираните при предпоставките на чл.145 ТЗ вреди, но не са обуславящи за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Отхвърлянето на предявените от касатора искове с правно основание чл.145 ТЗ е последица от преценката на въззивния съд за недоказаност на исковете и конкретно – на настъпването на вреди от действия и бездействия на ответниците в качеството им на управители на търговското дружество, които пораждат основание за носене на отговорност по чл.145 ТЗ. При извод за недоказаност на вредите и на причинната им връзка с поведението на ответниците като елементи от фактическия състав на отговорността по чл.145 ТЗ отговорът на формулираните в изложението въпроси няма самостоятелно значение за изхода на делото и те не могат да бъдат подведени под общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК.
Не е налице и специфичната за основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК допълнителна предпоставка, с която е аргументирано искането за достъп до касационно обжалване – въпросите да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Според разясненията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, разрешеният с въззивното решение правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. При действието на чл.290 ГПК е създадена непротиворечива задължителна практика на ВКС по приложението на чл.145 ТЗ, с която са изяснени характера на отговорността по чл.145 ТЗ и предпоставките, при които е възможно ангажирането й. В постановени по реда на чл.290 ГПК решения – напр. решение № 41/29.04.2009 г. по т. д. № 669/2008 г. на ВКС, І т. о., решение № 70/07.06.2012 г. по т. д. № 276/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 115/27.11.2012 г. по т. д. № 61/2011 г., решение № 177/11.08.2014 г. по т. д. № 66/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., и др., е възприето разрешението, че отговорността по чл.145 ТЗ е специален вид имуществена отговорност за вреди, причинени на дружество с ограничена отговорност от неговия управител, която произтича от съществуващите между управителя и дружеството два вида правоотношения – органно и договорно, и се носи за неизпълнение на задълженията на управителя като орган на дружеството; Фактическият състав на отговорността по чл.145 ТЗ обхваща виновното, противоправно и вредоносно неизпълнение на задълженията на управителя, чието поведение възпрепятства управлението на дружеството и от което са последвали вреди за дружеството. Даденото разрешение съдържа недвусмислен отговор на поставените от касатора въпроси дали отговорността по чл.145 ТЗ може да бъде реализирана само по отношение на лице, което е вписано в търговския регистър като управител, или и по отношение на лице, придобило качеството на „фактически управител”, както и дали „фактическият управител” може да носи солидарна отговорност с управителя за вреди, произлезли от неизпълнение на задължения по управление на дружеството. Отговорът е, че придобиването на качеството „управител” в резултат на избор от общото събрание с последващото вписване в търговския регистър е предпоставка за носене на отговорност по чл.145 ТЗ, респ. че отговорността по чл.145 ТЗ е неприложима по отношение на лица, които фактически са изпълнявали присъщите на управителя функции, без да са избирани за управител/управители на дружеството по предвидения в закона и в дружествения договор ред. При наличие на задължителна практика по въпросите, посочени като значими за изхода на делото, касационното разглеждане на тези въпроси няма да допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, което сочи на неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По изложените съображения решението по в. т. д. № 584/2013 г. на Пловдивски апелативен съд не следва да се допуска до касационно обжалване.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 467 от 11.10.2013 г., постановено по в. т. д. № 584/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :