8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 223
София, 28.04.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети март през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 1930/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 28 от 20.01.2014 г., постановено по т. д. № 1163/2013 г. на Пловдивски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 219 от 30.05.2013 г. по т. д. № 110/2012 г. на Старозагорски окръжен съд, с което [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] сумата 44 832.01 лв., включваща 32 734.43 лв. – обезщетение за претърпени вреди от лошото изпълнение на спедиционен договор от 15.12.2011 г., изразяващи се в стойността на повредена стока, собственост на [фирма], в резултат на некачествен превоз от Италия до България, извършен с международна товарителница № 265/20.12.2011 г. и международна товарителница без номер от 20.12.2011 г. от превозвач [фирма] по възлагане от спедитора [фирма], 4 680 лв. – обезщетение за претърпени от [фирма] вреди от лошото изпълнение на спедиционен договор от 15.12.2011 г., изразяващи се в стойността на заплатено възнаграждение по договора, съгласно фактура № [ЕГН]/16.12.2011 г., 300 лв. – обезщетение за разходите, извършени от [фирма] вследствие лошото изпълнение на спедиционен договор от 15.12.2011 г., изразяващи се в стойността на заплатено възнаграждение на [фирма] за инспектиране на повредената стока, съгл. фактура № [ЕГН]/29.12.2011 г., 570.70 лв. – възмездяване на направени от [фирма] обичайни разходи за склад в размер на платен наем за складово помещение в Стоково тържище „Р. 95” в землището на [населено място], обл. П., 6 546.88 лв. – обезщетение за пропуснати ползи вследствие лошото изпълнение на спедиционен договор от 15.12.2011 г. в размер на нереализирана от страна на [фирма] обичайна търговска печалба от продажба на стоките, обект на договора, ведно със законната лихва върху посочените суми, считано от предявяване на иска на 31.01.2012 г. до окончателното плащане, и сумата 4 473.28 лв. – разноски по делото. Решенията са постановени при участие на [фирма] в качеството на трето лице – помагач на страната на ответника [фирма].
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушения на закона. По съображения в жалбата се прави искане за отмяна на решението и за отхвърляне на предявените срещу дружеството – касатор осъдителни искове с присъждане на разноските.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, обосновани в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Подробни аргументи излага в писмен отговор от 06.06.2014 г., който съдържа и искане за разноски.
Третото лице – помагач [фирма] – [населено място], не заявява становище в срока за отговор по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Старозагорски окръжен съд за осъждане на [фирма] да заплати на [фирма] /с предишно фирмено наименование „Ф. Ди Б. – импорт – експорт”/ сумата 44 832.01 лв., Пловдивски апелативен съд е приел, че ответникът не е изпълнил задълженията си на спедитор по сключен на 15.12.2011 г. спедиторски договор, в резултат на което ищецът – доверител е претърпял вреди в размер на присъдената с първоинстанционното решение сума.
След преценка на фактите и доказателствата по делото и препращане на основание чл.272 ГПК към мотивите на първата инстанция, въззивният съд е направил извод, че като спедитор по договора ответникът е нарушил разпоредбата на чл.365, ал.1 ТЗ, тъй като не е спазил указанията в заявката на ищеца – доверител относно условията за извършване на превоза на стоки – плодове и зеленчуци, от Италия до България и не е изпълнил произтичащото от чл.364, ал.2 ТЗ задължение да уведоми доверителя, че наетият за осъществяване на превоза товарен автомобил не е подходящ за предпазване на превозваната стока при евентуални ниски температури, от което е последвало 100 % измръзване на стоката, констатирано с авариен протокол № 11/2024 на „Б.”. Изводът за нарушение на чл.365, ал.1 ТЗ е аргументиран с указанията в отправената от ищеца заявка за организиране на международен транспорт стоката да бъде натоварена в С., Италия, в 14 ч. на 19.12.2011 г., и с безспорния по делото факт, че поради настъпили технически повреди на наетия от ответника товарен автомобил товаренето на стоката е осъществено на следващия ден – 20.12.2011 г., с което е забавен обратния превоз до България, а поради повторна повреда на автомобила на територията на Гърция стоката не е могла да бъде доставена до местоназначението й в България в рамките на нормално необходимите според заключението на съдебнотехническата експертиза по делото 37 часа, т. е. до 01.00 ч. на 22.12.2011 г. Като е съобразил указанието на изпращача в международната товарителница, че стоките следва да бъдат превозени до България при положителни температури 7-9 градуса, и констатациите в заключението на техническата експертиза, че в периода 19.12.2011 г. – 22.12.2011 г. температурите по маршрута Италия – България са били положителни, че след 22.12.2011 г. температурите в България са паднали под 0 градуса и че измръзването на превозваните стоки е настъпило на 23-24.12.2011 г., въззивният съд е приел, че ако ответникът е спазил указанията на ищеца относно времето на товарене и срока на превоза, стоката би могла да бъде доставена в България до 22.12.2011 г., преди спада на температурите, което би предотвратило измръзването и унищожаването й. За ирелевантно е счетено отсъствието на специално указание в заявката на ищеца превозът да се извърши с хладилен товарен автомобил. Решаващият въззивен състав е преценил, че подобно указание би било необходимо само в случай, че прогнозните температури за периода, в който по волята на ищеца е следвало да се реализира превоза, са били отрицателни. С мотив, че за периода 19.12.2011 г. – 22.12.2011 г. температурите са били положителни и стоките не биха погинали, ако спедиторът е осигурил за извършване на превоза технически изправен автомобил и е спазил указанията на ищеца относно времето на товарене и извършване на превоза в нормалния срок от 37 часа, въззивният състав е счел, че липсата на изрично указание от доверителя за превоз на стоките с хладилен автомобил не освобождава ответника от отговорност по чл.365, ал.1 ТЗ.
С определение, постановено в открито съдебно заседание на 13.11.2013 г., Пловдивски апелативен съд е оставил без уважение исканията на ответника – жалбоподател за събиране на нови доказателства във въззивното производство по съображения, че ангажираните доказателства – фактура № 5/20.12.2011 г. в превод на български език, обяснения на управителя на ищцовото дружество, свидетелски показания и счетоводна експертиза, не попадат в хипотезите на чл.266 ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В п.1 – п.3 от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следните процесуалноправни въпроси, за които поддържа, че са от значение за изхода на делото и че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК : 1. Относно задължението на въззивния съд по чл.266, ал.3 ГПК за събиране на писмени доказателства – документи на чужд език с превод на български език, които са представени, но не са допуснати от първоинстанционния съд поради процесуално нарушение на чл.185 ГПК; 2. Относно задължението на въззивния съд по чл.266, ал.1 ГПК за събиране на доказателства – свидетелски показания, които са поискани от ответника и са допуснати, но не са събрани от първоинстанционния съд поради възпрепятстване на ответника да установи и посочи свидетеля и да осигури разпита му; 3. Относно задължението на въззивния съд по чл.266, ал.1 ГПК да вземе предвид новоустановени факти и да събере посочени доказателства за установяване на тези нови факти, които страната не е могла да заяви и да посочи пред първоинстанционния съд, за което страната е посочила обективни причини.
Първият въпрос е поставен във връзка с отказа на въззивния съд да приеме като доказателство представената с въззивната жалба на касатора фактура № 5/20.12.2011 г. в превод на български език. Посочената фактура е представена в първоинстанционното производство от третото лице – помагач [фирма] за доказване на твърдението, че ищецът е закупил превозваните стоки – плодове и зеленчуци, на по-ниски цени и съответно е претърпял вреди от погиването им в размер, по-нисък от претендираното с исковата молба обезщетение. Първоинстанционният съд не е приел фактурата като доказателство с мотив, че тя е представена на италиански език и не е придружена с превод на български език, съобразно изискването на чл.185 ГПК. В съдебното заседание, в което е постановено определението за неприемане на фактурата, е присъствал процесуален представите на ответника – касатор, който не е направил искане да се ползва от фактурата и да я представи в превод на български език. В отговора на исковата молба ответникът не е релевирал възражения, аналогични на заявените от третото лице помагач, насочени към оспорване на размера на претърпяната от ищеца вреда с оглед по-ниската придобивна стойност на погиналата стока. Поради това, че ответникът не е основал защитната си теза в процеса на факти, към установяването на които е относима фактурата, и не е поискал да се ползва от нея като я представи в превод на български език в рамките на първоинстанционното производство, отказът на въззивния съд да приеме фактурата в превод на български език не е обусловил произнасянето по основателността на исковите претенции. Като лишен от обуславящо значение за изхода на спора въведеният процесуалноправен въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и касационно обжалване по повод на него не може да се допусне.
По отношение на въпроса по п.1 от изложението не е осъществена и допълнителната предпоставка по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС в постановените по реда на чл.290, ал.1 ГПК решение № 84/03.06.2013 г. по т. д. № 1300/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 216/06.03.2013 г. по т. д. № 882/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 20/09.03.2011 г. по т. д. № 311/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 40/13.05.2011 г. по т. д. № 384/2010 г. на ВКС, І т. о. С решението по т. д. № 1300/2011 г. Върховният касационен съд, състав на ІІ т. о., се е произнесъл че при неспазване на изискването на чл.185 ГПК представеният по делото документ на чужд език да бъде придружен с точен превод на български език, заверен от страната, съдът е длъжен да даде указания и възможност на страната да представи точен превод на документа и едва при неизпълнение на тези указания за откаже приобщаване на документа към доказателствата по делото. С другите цитирани решения Върховният касационен съд се е произнесъл по предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК за допускане и събиране на доказателства във въззивното производство, които са поискани своевременно от страните, но не са приобщени към делото поради процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд. В конкретния случай фактурата, за чието събиране е направено искане във въззивната жалба на касатора, е представена на чужд език, без надлежен превод на български език, от третото лице – помагач. Независимо, че първоинстанционният съд е отказал да я приеме като доказателство по съображения за несъответствие с изискването на чл.185 ГПК, без преди това да даде възможност на третото лице – помагач да я представи в надлежен превод на български език, след постановяване на определението за неприемане на фактурата касаторът – ответник не е изявил воля да се ползва от същата и не е поискал да му бъде предоставена възможност да я представи в превод на български език. При това процесуално поведение на касатора отказът на въззивния съд да приложи чл.266, ал.3 ГПК и да приобщи представения с въззивната жалба превод на фактурата към доказателствения материал по делото не противоречи на задължителната практика на ВКС по приложението на чл.185 ГПК и чл.266 ГПК, обективирана в изброените по-горе решения по чл.290 ГПК.
Не са обуславящи за изхода на делото и другите два процесуалноправни въпроса по п.2 и п.3 от изложението, които са свързани с оплакванията в касационната жалба за нарушение на чл.266, ал.1 ГПК поради отказ на въззивния съд да събере поискани с въззивната жалба на касатора доказателства. Въззивният съд е оставил без уважение искането на касатора за допускане на доказателствата, след като е приел, че нито доказателствата, нито обстоятелствата, за чието установяване се иска събирането им, са нови по смисъла на чл.266, ал.1 и ал.2 ГПК и че обжалващата страна е могла да ги ангажира, съответно докаже, в производството пред първата инстанция. Преценката на съда, че доказателствата и фактите, до които те се отнасят, не отговарят на изискванията на чл.266, ал.1 и ал.2 ГПК и поради това е недопустимо събирането им за пръв път във въззивното производство, е относима към правилността на въззивното решение. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и по повод на тях не може да се допусне касационно обжалване на решението. Предвид значимостта на въпросите за правилността на въззивния акт не следва да се обсъждат доводите на касатора за разрешаването им от въззивния съд в противоречие със задължителната практика в решение № 113/28.02.2011 г. по гр. д. № 1062/2010 г. на ВКС, ІV г. о., и решение № 182/08.11.2013 г. по гр. д. № 1959/2013 г. на ВКС, ІІ г. о.
Неоснователно е искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по формулираните в п.4 и п.5 от изложението материалноправни въпроси : Задълженията на спедитора идентични и тъждествени ли са със задълженията на превозвача – носи ли отговорност спедиторът пред доверителя за повредите на товара, настъпили по време на неговия превоз и причинени от неизпълнение на задълженията на превозвача, изразяващо се в забавяне и последващо преустановяване на извършвания превоз поради повредите и авариите на транспортното средство; Обективната невъзможност на спедитора да изпълни искането на доверителя за незабавно осигуряване на друго транспортно средство и пренатоварване на стоката поради възникналата по време на транспортирането й повреда на камиона на превозвача на територията на Гърция представлява ли отклонение на спедитора от указания по смисъла на чл.365, ал.2 ТЗ, и възлагането по време на извършване на поръчан превоз от доверителя на допълнителни указания към спедитора, изискващи невъзможни действия и неосъществими резултати, могат ли да бъдат вменени като задължение на спедитора, за чието неизпълнение той да отговаря пред доверителя.
Посочените въпроси не кореспондират с мотивите към въззивното решение и не са от значение за формиране на решаващите изводи на въззивния съд по предмета на спора. За да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени предявените срещу касатора осъдителни искове, въззивният съд е приел, че ищецът – доверител е претърпял вреди от лошото изпълнение на спедиционния договор и конкретно – от неизпълнение на специфичните задължения по чл.365, ал.1 ТЗ, които касаторът е поел в качеството на спедитор по договора. Договорната отговорност на касатора е ангажирана на основание чл.365, ал.2 ТЗ заради неизпълнение на задълженията му на спедитор да спазва указанията на доверителя относно условията на извършване на превоза и да не се отклонява от тях, а не заради неизпълнение на задължения на превозвача по време на осъществяване на превоза. Мотивите към въззивното решение не съдържат изводи за обективна невъзможност на спедитора да изпълни указанията на доверителя за осигуряване на друго технически изправно превозно средство за довършване на превоза, нито такива за даване на допълнителни указания по време на превоза, изискващи невъзможни действия от страна на спедитора. С оглед на това първият въпрос не се явява обуславящ по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК за постановения с въззивното решение правен резултат, а вторият въпрос е изграден върху поддържаната от касатора фактическа обстановка по делото, която е в разрез с изводите на въззивния съд относно релевантните за спора факти.
Касационно обжалване по формулираните в изложението материалноправни въпроси не може да се допусне и поради отсъствие на допълнителните предпоставки по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, с които е аргументирано искането за достъп до касация. Представените с изложението решение по т. д. № 496/2008 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение по гр. д. № 911/2012 г. на Софийски окръжен съд не дават отговор на въпроса дали задълженията на спедитора са тъждествени със задълженията на превозвача и дали спедиторът носи отговорност за повреди на товара, причинени от неизпълнение на задължения на превозвача. Решението по гр. д. № 491/2011 г. на Софийски апелативен съд не носи отбелязване да е влязло в сила и според разясненията в т.3 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не следва да се преценява като практика на съдилищата по смисъла на чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Въпросът по п.5 от изложението е обусловен от конкретиката на фактите по делото, което изключва значението му за точното прилагане на закона и за развитието на правото в аспекта на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, изяснен с т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 1163/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
В отговора на касационната жалба ответникът по касация е направил искане за присъждане на разноски, но не е представил доказателства за реалното им извършване. Поради това разноски не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 28 от 20.01.2014 г., постановено по т. д. № 1163/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :