5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 801
С., 20.12.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 342/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу решение № 539 от 15.12.2010 г., постановено по т. д. № 374/2010 г., на Софийски апелативен съд, 3 състав. С обжалваното решение е обезсилено решение от 17.05.2010 г. по гр. д. № 901/2009 г. на Софийски окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от [фирма] против [фирма] обективно съединени частични искове за заплащане на сумите 121 000 лв. – част от вземане с общ размер 351 000 лв. за обезщетение за ползване на недвижими имоти, описани в нотариален акт № 137, т.7, рег. № 4300, дело № 2/06.10.2004 г. на нотариус С. В. с район на действие РС – Ихтиман, дължимо за периода м.09.2004 г. – м.07.2008 г., и 19 000 лв. – част от вземане с общ размер 55 862.25 лв. за лихви за забава върху обезщетението, дължими за периода 01.08.2008 г. – 16.09.2009 г., и на основание чл.270, ал.1, пр.3 ГПК делото е върнато на първоинстанционния съд за произнасяне по исковете съобразно приетото от въззивната инстанция тяхно правно основание – чл.73, ал.1 ЗС /относно главния иск за сумата 121 000 лв./ и чл.86, ал.1 ЗЗД /относно акцесорния иск за сумата 19 000 лв./.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение като се поддържа, че същото е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон. К. релевира довод за неправилно приложение на разпоредбата на чл.270, ал.3, пр.3 ГПК и развива съображения, че след като е счел за неправилна възприетата от първостепенния съд правна квалификация на главния иск – чл.59, ал.1 ЗЗД, въззивният съд е следвало да разреши спора по същество съобразно дадената от него действителна правна квалификация – чл.73, ал.1 ЗС, а не да връща делото за ново разглеждане с недопустими указания относно квалифицирането на спорното материално право. Изразява несъгласие с определената от въззивната инстанция правна квалификация на иска за заплащане на обезщетение и твърди, че тя не съответства на действителното правно основание /неоснователно обогатяване по смисъла на чл.59, ал.1 ЗЗД/, с което ищецът е обвързал исковата си претенция.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поддържано във връзка със следните два въпроса : 1. Какви са правомощията и компетентността на въззивния съд да разгледа и реши спора при различна от първата инстанция правна квалификация и следва ли въззивният съд да обезсили решението и да върне делото на първата инстанция за ново разглеждане на основание чл.270, ал.3, изр.3 ГПК, ако счете извършената от първата инстанция правна квалификация за неправилна, или следва да се произнесе по същество; 2. Как следва да се квалифицира правно иск за заплащане на обезщетение за ползване на недвижим имот, след като придобивното основание е било прогласено за нищожно. По отношение на първия въпрос се твърди, че е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 673/29.09.2009 г. по гр. д. № 2868/2008 г. на ІІІ г. о. и решение № 90/11.09.2008 г. по т. д. № 439/2008 г. на ІІ т. о., а за втория – че произнасянето на въззивния съд противоречи на постановеното по реда на чл.290 ГПК с характер на задължителна практика решение № 131/27.10.2009 г. по т. д. № 268/2009 г. на ВКС, І т. о.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], е депозирал писмен отговор по чл.287 ГПК, в който е изразил становище за отсъствие на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. В отговора е заявено и искане за присъждане на разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е обезсилил обжалваното пред него решение по гр. д. № 901/2009 г. на Софийски окръжен съд и на основание чл.270, ал.3, пр.3 ГПК е върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд, след като е приел, че решението е процесуално недопустимо поради постановяването му по непредявен главен иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗЗД, вместо по действително предявения иск с правно основание чл.73, ал.1 ЗС. За да се произнесе в този смисъл, решаващият състав на Софийски апелативен съд е съобразил изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, на които е основана главната претенция на ищеца [фирма] за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от невъзможността да използва собствените си недвижими имоти в рамките на исковия период вследствие ползването им от ответника [фирма]. След задълбочена преценка на съдържанието на исковата молба е направен извод, че след като ищецът черпи претенцията си за заплащане на обезщетение от факта на прогласената по съдебен ред нищожност на договора за прехвърляне на вещното право на ползване върху имотите и обезщетението се претендира за времето от сключване на договора до влизане в сила на решението за прогласяване на неговата нищожност, искът за обезщетение намира своето основание в разпоредбата на чл.73, ал.1 ЗС, а не в посоченото от ищеца и възприето от първостепенния съд основание – неоснователно обогатяване по чл.59, ал.1 ЗЗД. Изложени са съображения, че претендирането на обезщетение за пропуснати ползи на основание чл.59, ал.1 ЗЗД е допустимо само срещу държателя, не и срещу недобросъвестния владелец, каквото качество е имал ответникът в периода, през който е ползвал собствените на ищеца имоти по силата на признатия за нищожен договор.
Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение поради отсъствие на предвиденото в чл.280, ал.1 ГПК общо основание за достъп до касация.
Процесуалноправният въпрос, с който касаторът е обсновал приложното поле на касационното обжалване, се свежда до приложимостта на разпоредбата на чл.270, ал.3, пр.3 ГПК в хипотезата, когато при осъществяване на правомощията си по чл.269 ГПК въззивният съд констатира, че с обжалваното решение първоинстанционният съд се е произнесъл по иск с неправилно определена правна квалификация. Така поставеният въпрос не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК – да е обуславящ за изхода на конкретното дело в смисъла, изяснен с т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Обезсилването на първоинстанционното решение и връщането на делото за ново разглеждане не произтича от извод за неправилно определяне на правната квалификация на главния иск за сумата 121 000 лв. въз основа на релевираните в исковата молба фактически обстоятелства. Прилагането на последиците по чл.270, ал.3, пр.3 ГПК е резултат от извършената от въззивния съд преценка, че с обжалваното решение е разгледан непредявен иск, т. е. иск, чието правно основание /чл.59, ал.1 ЗЗД/ не съответства на действителното основание, очертано от ищеца с обстоятелствената част и петитума на исковата молба /чл.73, ал.1 ЗС/. Именно констатацията за произнасяне по непредявен иск е обусловила приложението на разпоредбата на чл.270, ал.1, пр.3 ГПК, от което следва, че въпросът за правомощията на въззивната инстанция в хипотезата, когато първоинстанционният съд е разгледал действително предявения иск, но при неправилно определена правна квалификация, не е релевантен за изхода на настоящото дело.
Поради отсъствие на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъждат доводите на касатора за разрешаване на поставения процесуалноправен въпрос в отклонение от задължителната практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 673/29.09.2009 г. по гр. д. № 2868/2008 г. на ІІІ г. о. и решение № 90/11.09.2008 г. по т. д. № 439/2008 г. на ІІ т. о. Цитираната практика е и неотносима към конкретното дело, доколкото касае правомощията на въззивната инстанция като втора инстанция по съществото на спора в случаите на неправилност, а не на недопустимост по смисъла на чл.270, ал.3, пр.3 ГПК на обжалваното първоинстанционно решение.
Извън предмета на настоящото касационно производство е вторият въведен в изложението по чл.284, ал.3, пр.1 ГПК материалноправен въпрос – за действителната правна квалификация на предявения от [фирма] главен иск за заплащане на сумата 121 000 лв. Прилагайки последиците по чл.270, ал.3, пр.3 ГПК, въззивният съд не е разрешил по същество правния спор съобразно възприетата за действителна правна квалификация на исковата претенция /чл.73, ал.1 ЗС/, с оглед на което изводите му относно правната квалификация на спорното материално право не са рефлектирали върху изхода на въззивното производство. Въпросът за правната квалификация би могъл да се разглежда като обуславящ за приложното поле на касационното обжалване в евентуално последващо производство по чл.288 ГПК, свързано с обжалване на бъдещото въззивно решение, с което спорът ще бъде разрешен по същество съобразно определената в решението по т. д. № 374/2010 г. на Софийски апелативен съд правна квалификация на главния иск – чл.73, ал.1 ЗС.
Несъответствието на поставения материалноправен въпрос с изискването на чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметна преценката дали въззивното решение противоречи на задължителната практика на ВКС, застъпена в представеното от касатора решение № 131/27.10.2009 г. по т. д. № 268/2009 г. на ІІ т. о. Въпреки това следва да се отбележи, че като неприложимо към предмета на настоящото дело посоченото решение не доказва осъществяването на визираното в чл.280, ал.1, т.1 ГПК основание за достъп до касация. Предметът на спора, въведен с иска на [фирма], се свежда до претенция на собственика на недвижим имот за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от невъзможността да ползва имота за периода, през който имотът е ползван от друго лице /ответникът [фирма]/ по силата на договор за прехвърляне на вещното право на ползване, признат за нищожен с влязло в сила съдебно решение. Претенцията за обезщетение обхваща периода от сключването на договора до датата на влизане в сила на решението, признаващо неговата нищожност, докато решение № 131/27.10.2009 г. по т. д. № 268/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., разрешава въпроса за правото на собственика да търси обезщетение по чл.59, ал.1 ЗЗД от лицето, ползвало имота по силата на признат за нищожен договор за приватизационна продажба, за времето след влизане в сила на решението за прогласяване нищожността на придобивната сделка.
Предвид изложените съображения, не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Софийски апелативен съд решение № 539 от 15.12.2010 г. по т. д. № 374/2010 г.
Разноски не следва да се присъждат на ответника по касация, тъй като с отговора на касационната жалба не са представени доказателства за извършването им по повод на производството по чл.288 ГПК.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 539 от 15.12.2010 г., постановено по т. д. № 374/2010 г., на Софийски апелативен съд, 3 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :