5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 127
София, 13.03.2015 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 749/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Х. Л. Ж. и Х. Ж. Ж. – двамата от [населено място], срещу въззивно решение № 108 от 18.11.2013 г., постановено по гр. д. № 247/2013 г. на Бургаски апелативен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 108 от 18.11.2013 г. по същото дело. Решението е обжалвано в частта, с която след отмяна на решение № 173 от 14.06.2013 г. по гр. д. № 110/2012 г. на Бургаски апелативен съд е признато за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК съществуването на вземане на [фирма] към двамата касатори при условията на солидарност в размер на 28 853.14 евро – главница по запис на заповед от 02.04.2007 г., ведно със законната лихва от 10.10.2011 г. до окончателното плащане, за която са издадени заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК и изпълнителен лист от 13.10.2011 г. по ч. гр. д. № 1375/2011 г. на Царевски районен съд, и на ищеца са присъдени разноски за заповедното производство и за производството по чл.422 ГПК.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради необоснованост и нарушения на закона и се прави искане за неговата отмяна, за отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК и за присъждане на разноски.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите са посочили като значими за изхода на делото следните въпроси : 1. Допустимо ли е авалистът по запис на заповед да противопоставя на приносителя възражения, свързани с каузалното правоотношение, обезпечено с менителничния ефект, по което правоотношение авалистът не е страна, но възраженията му са свързани с твърдения за недобросъвестност или злоупотреба с права от страна на приносителя; 2. Необходимо ли е авалистът, заедно с възраженията, свързани с каузалната сделка, които противопоставя на приносителя, да заяви изрично /т. е. да квалифицира/, че счита последния за недобросъвестен или за извършил злоупотреба с право, за да ги разгледа съдът като допустими и евентуално – основателни, съобразно доказателствата по делото, или съдът е този, който следва да прецени тяхната квалификация като такива. По отношение на първия въпрос касаторите поддържат основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и твърдят, че същият е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл.290 ГПК в решение № 17/21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ІІ т. о. За втория въпрос се позовават на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК с аргумент, че по въпроса липсва задължителна съдебна практика.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 25.02.2014 г. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени първоинстанционното решение и да признае по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че в полза на [фирма] съществува парично вземане за сумата 28 853.14 евро солидарно към ответниците Х. Л. Ж. и Х. Ж. Ж., произтичащо от запис на заповед от 22.04.2007 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, Бургаски апелативен съд е приел, че записът на заповед е редовен от външна страна и удостоверява съществуването на спорното вземане, за което ответниците са се задължили в качеството на авалисти, наред с издателя [фирма], и няма доказателства да е погасено до размер на посочената сума.
По делото не е съществувал спор, че записът на заповед е издаден като обезпечение във връзка със сключен между [фирма] и [фирма] договор за финансов лизинг на оборудване № 000419А от 02.04.2007 г., както и че ответниците са авалирали записа на заповед в качеството на съдружници в [фирма] – лизингополучател по договора и издател на записа на заповед. За безспорни въззивният съд е счел и обстоятелствата, че със записа на заповед са обезпечени задълженията на лизингополучателя за плащане на лизингови вноски с включен ДДС, съгласно погасителен план, и че поради невъзможност лизингополучателят да заплаща лизинговите вноски договорът за лизинг е прекратен на основание чл.17.1.1 от ОУ на [фирма]. След преценка на доказателствата въззивният съд е достигнал до извод, че прекратяването на договора е настъпило към 20.08.2011 г., към който момент лизингодателят е имал непогасени изискуеми задължения за лизингови вноски за периода м. м. януари 2010 г. – м. август 2011 г. на обща стойност 28 853.14 евро. В съответствие с така направения извод и предвид безспорната връзка между записа на заповед и договора за лизинг е приел, че в качеството им на авалисти, отговорни на самостоятелно основание по издадения с обезпечителна функция запис на заповед, ответниците са задължени солидарно към ищеца до размер на сумата 28 853.14 евро, за която е уважил иска по чл.422, ал.1 ГПК.
Позовавайки се на задължителната практика в решение № 17/21.04.2011 г. по т. д. № 213/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., Бургаски апелативен съд е изразил становище, че доколкото не са страна по договора за финансов лизинг, а само авалисти по записа на заповед, ответниците не са легитимирани да противопоставят на ищеца възражения за недължимост на вземането, произтичащи от породеното от договора каузално правоотношение с издателя на менителничния ефект [фирма]. Въпреки застъпеното становище, въззивният съд е обсъдил подробно въведените с отговорите по чл.131 ГПК възражения на ответниците за несъществуване на вземането по записа на заповед по причини, изведени от лизинговото правоотношение. За неоснователно е счетено възражението за недължимост на част от вземането по записа на заповед, съответстваща на стойността на начислени след м. февруари 2011 г. лизингови вноски, поради връщане на лизинговото имущество на датата 15.02.2011 г. Въз основа на доказателствата по делото съдът е приел, че връщането на лизинговото имущество е осъществено на 15.06.2011 г. и че лизингополучателят е останал задължен за лизингови вноски след тази дата до датата на прекратяване на договора по силата на изрична клауза в ОУ към договора. Като неоснователни са преценени и възраженията на ответниците за недопустима едностранна промяна на размера на лизинговите вноски от ищеца – лизингополучател, рефлектираща върху размера на вземането по записа на заповед. В тази насока съдът е изложил съображения, че промяната на размера на лизинговите вноски е последица от упражняване на правото на лизингодателя по чл.7.2 от ОУ и че лизингополучателят се е съгласил с тази промяна, осчетоводявайки издадените от лизингодателя фактури за лизингови вноски в увеличения размер.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Поставените от касаторите въпроси са относими към спорния предмет на делото, но не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК – да са от значение за изхода на делото.
Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК е този правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Въпросите дали е допустимо и при какви предпоставки авалистът по запис на заповед да противопоставя на приносителя възражения, основани на каузално правоотношения с издателя, и дали за разглеждане на относителните възражения на авалиста е необходимо изрично позоваване и доказване на недобросъвестност и злоупотреба с право от страна на приносителя, не са обусловили неблагоприятния за касаторите резултат от делото – признаване на вземането по записа на заповед за съществуващо до размер на сумата 28 853.14 евро. Макар да се е позовал на задължителната практика в решение № 17/21.04.2011 г. по т. д. № 213/2013 г. на ВКС, ІІ т. о., отричаща възможността авалистът да оспорва вземането по записа на заповед с възражения, произтичащи от каузално правоотношение между издателя и приносителя, освен в хипотезите на доказана недобросъвестност или злоупотреба с право от последния, въззивният съд е разгледал всички възражения на касаторите за несъществуване на вземането по записа на заповед поради недължимост на вземанията на лизингополучателя /издател на записа на заповед/ по обезпечения с менителничния ефект договор за лизинг. Касаторите не са страни по договора за лизинг и в хода на делото не са се позовавали изрично на недобросъвестност и/или на злоупотреба с право от страна на ищеца – приносител на записа на заповед, но независимо от това въззивният съд се е произнесъл мотивирано по възраженията им, изведени от каузалното правоотношение с издателя на записа на заповед, за да стигне до извод за частична неоснователност на предявения срещу тях иск по чл.422, ал.1 ГПК. Произнасянето по възраженията е в противоречие със задължителната практика на ВКС в цитираното решение, но тъй като е направено в полза, а не във вреда на касаторите, не може да бъде зачетено като основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поддържано във връзка с въпроса по п.2 от изложението, не е аргументирано и не следва да се обсъжда.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 247/2013 г. на Бургаски апелативен съд.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК и на основание чл.78, ал.8 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение за изготвяне на отговора по чл.287 ГПК в размер на 500 лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 108 от 18.11.2013 г., постановено по гр. д. № 247/2013 г. на Бургаски апелативен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 108 от 18.11.2013 г. по същото дело.
ОСЪЖДА Х. Л. Ж. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], и Х. Ж. Ж. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], да заплатят на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място], [улица], сумата 500 лв. – юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.78, ал.8 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :