6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 483
София, 02.07.2013 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети юни през две хиляди и тринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 31/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Ф. К. от [населено място] срещу решение от 30.08.2012 г., постановено по гр. д. № 9860/2010 г. на Софийски градски съд, ІV-Б състав. С посоченото решение е потвърдено решение от 29.04.2010 г. по гр. д. № 33200/2009 г. на Софийски районен съд, 47 състав, с което са отхвърлени предявените от С. Ф. К. против [фирма] иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.286 ЗЗД във вр. с чл.36 ЗА за сумата 59 850 лв. – задължение по три броя договори за правна помощ и съдействие серия А № 289184/2003 г., № 0435406/2005 г. и № 0496657/2005 г., и иск с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 28 580 лв. – обезщетение за забава за периода 10.02.2006 г. – 29.06.2009 г.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради наличие на касационни основания по чл.281, т.3 ГПК и се прави искане за отмяната му с произтичащите от това последици. К. навежда оплаквания, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл.101 ГПК и чл.266 ГПК, като е отхвърлил исковете по съображения за недоказаност на правоприемството между задължената по договорите за правна помощ и съдействие страна Национален институт за изследване на вино и спиртни напитки и ответника [фирма], без да даде указания за необходимостта от доказване на факта на правоприемството и без да допусне представените с въззивната жалба доказателства за неговото установяване. Излага доводи, че при направен извод за отсъствие на пасивна легитимация на ответника съдът е следвало да върне исковата молба и да прекрати производството по делото, а не да се произнася с решение за отхвърляне на исковете. Позовава се на незаконосъобразност на изразеното от въззивния съд становище, че представеният по делото изпълнителен лист за присъдени разноски в производството по гр. д. № 724/2002 г. на Софийски градски съд не съставлява доказателство за приключване на делото с влязло в сила решение, предвидено като условие за заплащане на уговореното с договорите адвокатско възнаграждение.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е посочил като значими за изхода на делото следните въпроси : Дали ответникът по исковете [фирма] е правоприемник на прекратения Национален институт за изследване на вино и спиртни напитки; Дали изпълнителният лист, издаден за присъдени на страната разноски, е годно доказателство за наличие на влязло в сила решение по делото. Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, за доказването на които са представени тълкувателно решение № 119/01.12.1956 г. на ОСГК на ВС, решения и определения на ВКС и решение от 12.07.2010 г. по гр. д. № 2455/2007 г. на Софийски градски съд.
Ответникът по касация [фирма] / [фирма]/ – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба в писмен отговор по чл.287 ГПК. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски районен съд, с което са отхвърлени предявените от С. Ф. К. против [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.286 ЗЗД във вр. с чл.36 ЗА и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите 59 850 лв. – дължимо адвокатско възнаграждение по договори за правна защита и съдействие серия А № 289184/2003 г., № 0435406/2005 г. и № 0496657/2005 г., и 28 580 лв. – обезщетение за забава, Софийски градски съд е приел, че не е доказано наличието на приемство в задълженията за заплащане на адвокатско възнаграждение между страната – доверител по договорите – Национален институт за изследване на вино и спиртни напитки към Министъра на икономиката и енергетиката /МИЕ/, прекратен с ПМС № 121/02.06.2008 г., обн. в ДВ бр. 53/10.06.2008 г., и ответника по исковете [фирма]. Въззивният съд се е позовал на разпоредбите на чл.2, ал.4 и чл.3, ал.4 от цитираното постановление, в които е предвидено, че неуредените до приключване на ликвидацията на закрития институт задължения и вземания се поемат от Министерство на икономиката и енергетиката, а само правата и задълженията по договорите, сключени във връзка с дейността на Института, преминават върху учреденото в изпълнение на постановлението [фирма]. След като е преценил, че договорите за правна защита и съдействие, с които Н. е възложил на ищеца С. К. осъществяването на адвокатски услуги /процесуално представителство по гр. д. № 724/2002 г. на Софийски градски съд/, не се отнасят пряко до извършваната от Института научно – изследователска и развойна дейност, съставът на Софийски градски съд е направил извод, че по силата на чл.2, ал.3 от ПМС № 121/02.06.2008 г. породените от договорите задължения са преминали върху МИЕ, а не върху ответника [фирма].
Неоснователността на исковете е аргументирана и с липсата на представени от ищеца доказателства за настъпване на предпоставките, с които е обвързано изплащането на уговореното в договорите адвокатско възнаграждение. Като е анализирал договорите и сключените във връзка с тях споразумения, въззивният съд е приел, че договарящите страни са постигнали съгласие възнаграждението по единия от процесните договори да се изплати на ищеца след влизане в сила на решението по гр. д. № 724/2002 г. на Софийски градски съд, без оглед на настъпилия за доверителя резултат от делото, а възнаграждението по другите два договора да се заплати в случай на приключване на делото с решение за отхвърляне на предявените срещу доверителя искове. С оглед на обстоятелството, че в предвидените за това процесуални срокове ищецът не е представил влязло в сила съдебно решение по посоченото дело, въззивният съдебен състав е направил извод, че задължението за плащане на адвокатско възнаграждение не е станало изискуемо. За неоснователен е счетен доводът на ищеца – жалбоподател, че приключването на гр. д. № 724/2002 г. следва да се счита за доказано с представения пред първата инстанция изпълнителен лист за присъдени в полза на доверителя му деловодни разноски. Изложени са съображения, че след като не е представено решение на нито една от съдебните инстанции, които са разглеждали спора, от изпълнителния лист не може да се направи еднозначен извод за приключване на делото като основание за заплащане на възнаграждението.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
К. е обосновал приложното поле на касационното обжалване с въпроси, които имат значение за правилността на обжалваното решение и не попадат в приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК. Изводите на въззивния съд, че ответникът [фирма] не е правоприемник на прекратения Н. към МИЕ по отношение на спорните парични задължения и че не е настъпило условието за заплащане на претендираното с главния иск адвокатско възнаграждение /приключване на гр. д. № 724/2002 г. на Софийски градски съд с влязло в сила съдебно решение/, са обусловени изцяло от тълкуването на разпоредбите на ПМС № 121/02.06.2008 г. и от анализа на събраните в хода на делото доказателства. Чрез поставените въпроси се цели проверка на обосноваността и законосъобразността на така формираните изводи, а такава проверка е възможна единствено в производството за осъществяване на същинския касационен контрол по реда на чл.290 ГПК, не и в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл.288 ГПК. В този смисъл са и указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, с които е проведено ясно разграничение между специфичните за достъпа до касация основания по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и е отречена възможността да се допуска касационно обжалване по съображения за неправилност на въззивното решение.
Дори да се приеме, че въведените с изложението въпроси отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, не са доказани специфичните за основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК допълнителни предпоставки.
Във връзка с първия въпрос касаторът се е позовал на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, но не е посочил нито едно съдебно решение или определение, което да формира задължителна практика на ВС и ВКС /т.2 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/ и на което въззивното решение да противоречи. Поради това касационното обжалване не би могло да се допусне в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Представените с изложението решения на ВКС – решение № 998/12.01.2010 г. по гр. д. № 3087/2008 г. на ІV г. о. и решение № 223/10.09.2010 г. по т. д. № 216/2008 г. на ІІ т. о. са постановени при действието на отменения ГПК от 1952 г. и съставляват казуална практика по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, какъвто характер има и приложеното решение от 12.07.2010 г. по гр. д. № 2455/2007 г. на Софийски градски съд. В цитираните решения е обсъждано правоприемството между Н. и [фирма] по отношение на конкретните права и задължения, предмет на спора по съответното дело. С обжалваното решение въззивният съд не е отрекъл изобщо наличието на правоприемство между прекратения Н. и [фирма], а е приел, че с оглед разпоредбите на чл.2, ал.4 и чл.3, ал.4 от ПМС № 121/2008 г. [фирма] не е приемник на точно определени задължения – задълженията на Н., произтичащи от сключените с касатора договори за правна защита и съдействие. При тези обстоятелства не може да се приеме, че решенията съдържат противоречиво произнасяне по идентичен правен въпрос, каквото е изискването на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
Достъпът до касационно обжалване по втория въпрос е обосновано с твърдение, че въззивното решение е постановено в отклонение от задължителната практика на ВКС в определение № 303 от 19.11.2008 г. по ч. т. д. № 260/2008 г. и определение № 361/19.07.2010 г. по ч. гр. д. № 371/2010 г. С първото определение състав на ВКС, І т. о., е оставил без разглеждане частна жалба срещу определение на въззивен съд, с което е оставена без уважение частна жалба срещу разпореждане на първоинстанционен съд за отказ да се издаде изпълнителен лист за присъдени с невлязло в сила определение по чл.192, ал.4 ГПК /отм./ разноски. С второто определение състав на ВКС, ІІІ г. о., е потвърдил по реда на чл.274, ал.2 ГПК определение на въззивен съд, с което е оставено без уважение искане за издаване на изпълнителен лист за присъдени с невлязло в сила въззивно осъдително решение разноски. Доколкото не разрешават правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, определенията не формират задължителна съдебна практика и не доказват основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Недоказано е и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като в представените от касатора определение № 121/22.03.2004 г. по ч. гр. д. № 76/2004 г. на ВКС, І т. о., тълкувателно решение № 119/01.12.21956 г. по гр. д. № 112/1956 г. на ОСГК на ВС и решение № 93/25.02.2005 г. по ч. гр. д. № 51/2005 г. на ВКС, І т. о., не се съдържа отговор на посочения като значим за изхода на спора процесуален въпрос дали издаденият изпълнителен лист за направени по делото разноски е доказателство, че делото е приключило с влязло в сила съдебно решение. В посочените съдебни актове е прието, че е недопустимо издаване на изпълнителен лист за разноските преди окончателното приключване на делото с влязъл в сила съдебен акт. Даденото разрешение обаче не изключва хипотетичната възможност в нарушение на закона да се издаде изпълнителен лист за разноските преди окончателното приключване на делото, поради което не може да се приеме, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с казуалната практика на ВКС, отказвайки да кредитира изпълнителния лист за разноските като доказателство за приключване на производството по гр. д. № 724/2002 г. на Софийски градски съд с влязло в сила съдебно решение.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по гр. д. № 9860/2010 г. на Софийски градски съд.
Ответникът по касация е направил искане за разноски, но не е доказал извършването им, с оглед на което разноски не следва да се присъждат. П. към отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие от 11.12.2012 г., сключен с адвокат С. Ц., не следва да се взема предвид при преценката на искането за разноски, тъй като отговорът на касационната жалба е подаден и подписан лично от управителя на ответното дружество С. Василева, без да съдържа данни да е изготвен или най-малкото приподписан от адвокат Ц..
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 30.08.2012 г., постановено по гр. д. № 9860/2010 г. на Софийски градски съд, ІV-Б състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :