8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 590
София, 17.10.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 78/2014 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] – [населено място], срещу въззивно решение № 372 от 10.07.2013 г., постановено по т. д. № 365/2013 г. на Пловдивски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която е потвърдено решение № 1752 от 20.11.2012 г. по гр. д. № 2274/2011 г. на Пловдивски окръжен съд в частта за осъждане на [фирма] да заплати на А. Д. Б. сумите 17 318.92 лв. – неплатен наем за ползване на недвижим имот по договор за наем от 17.06.2009 г. за периода м. април 2010 г. – м. март 2011 г., заедно с обезщетение за забава до датата на предявяване на иска и със законна лихва върху неплатения наем от предявяване на иска до окончателното плащане, 454.58 лв. – консумативни разноски за електрическа енергия за периода м. април 2010 г. – м. март 2011 г., 10 295.52 лв. – обезщетение за ползване на наетия имот за периода 31.03.2011 г. – 12.08.2011 г., заедно с лихва за забава в размер на 207.22 лв. за периода от 12.08.2011 г. до предявяване на иска и със законна лихва от датата на предявяване на иска до окончателното плащане, 7 041 лв. и 222 лв. – неустойка за забава по т.9 от договора за наем и обезщетение над неустойката за по-големи вреди от тези, за които тя е уговорена, както и в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение [фирма] е осъдено да заплати на А. Д. Б. допълнително сумата 586.77 лв. – част от дължими наемни вноски за периода м. януари 2011 г. – м. март 2011 г. и съдебни разноски за двете инстанции в размер общо на сумата 2 059.38 лв.
В касационната жалба се излагат доводи за частична недопустимост на въззивното решение поради присъждане на наем над размера, претендиран с исковата молба, и за неправилност на решението поради необоснованост и нарушения на материалния и процесуалния закон. По съображения в жалбата касаторът прави искане за отмяна на решението и за отхвърляне на предявените срещу него осъдителни искове с присъждане на направените по делото разноски.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значими за изхода на делото са формулирани следните въпроси : „1. Допустимо ли е извеждане на правни изводи при неизяснена фактическа обстановка и недопускане на допустими и относими доказателства от съществено значение за изясняване предмета на делото и обективното решаване на спора, въпреки наличието на предпоставките по чл.266, ал.3 ГПК; Допустимо ли е без мотиви да се отхвърля доказателствено искане по чл.266, ал.3 ГПК; 2. Протоколът за въвод от частен съдебен изпълнител в имот, предмет на прекратен наемен договор, сам по себе си и извън останалите установени по делото факти и обстоятелства и свързаните с тях доказателства, съставлява ли основание да се счита, че до датата на съставяне на протокола имотът е ползван от наемателя по прекратения наемен договор; 3. Допустимо ли е присъждане от въззивния съд на по-висок размер на претенцията от този, в който същата е заявена с исковата молба, без допуснато изменение на иска по чл.214 ГПК; 4. Допустимо ли е въззивният съд да присъжда разноски за първа инстанция; 5. Налице ли е ползване на търговски обект /магазин/ без ел. захранване на същия и дължи ли наемателят при това положение наем и консумативи за ел. енергия.”. За всички посочени въпроси се поддържа, че са разрешени неправилно от въззивния съд и бланкетно – че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответникът по касация А. Д. Б. от [населено място] изразява становище за недопускане на въззивното решение до касационно обжалване поради ненадлежно обосноваване на основанията за достъп до касация, алтернативно – за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК. Жалбата е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане в частта, с която е обжалвано въззивното решение по исковете за заплащане на неустойка, обезщетение за вреди над уговорената неустойка и консумативни разноски за електрическа енергия. Цената на трите иска – 7 041 лв., 222 лв. и 528.94 лв., е под предвидения в чл.280, ал.2 ГПК минимален праг за достъп до касационно обжалване по търговски дела, поради което въззивното решение в тази част не подлежи на касационен контрол. В останалата й част касационната жалба е допустима и следва да бъде разгледана по реда на чл.288 ГПК.
За да потвърди решението на Пловдивски окръжен съд в частта, с която [фирма] е осъдено да заплати на А. Д. Б. наем за периода м. април 2010 г. – м. март 2011 г., обезщетение за ползване по чл.236, ал.2 ЗЗД за периода 31.03.2011 г. – 12.08.2011 г. и обезщетение за забава по чл.86, ал.1 ЗЗД върху наема и обезщетението по чл.236, ал.2 ЗЗД, Пловдивски апелативен съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява наличието на валидно сключен между страните договор за наем от 17.06.2009 г. на магазинно помещение в [населено място], по силата на който ответникът – наемател е ползвал наетия обект през периода м. април 2010 г. – 12.08.2011 г., но не е заплатил на ищеца целия договорен наем за периода до 31.03.2011 г. и е продължил да ползва обекта след прекратяването на договора на 31.03.2011 г. до датата на предявяване на исковете – 12.08.2011 г., въпреки противопоставянето на наемателя. Предвид извода за доказано ползване на имота, съдът е счел за основателни исковите претенции за заплащане на наем за периода, прехождащ прекратяването на наемното правоотношение, и на обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД за последващия прекратяването период в размер, определен чрез назначена по делото съдебна експертиза.
Като неоснователно и недоказано е преценено възражението на ответника, че за част от исковите периоди не е ползвал наетия обект, включително по причина прекъсване на електрозахранването в обекта след 01.01.2011 г. Въззивният съд се е позовал на влязлото в сила съдебно решение от 12.08.2011 г. по гр. д. № 1255/2011 г. на Пловдивски окръжен съд, с което наемателят [фирма] е осъден на основание чл.233, ал.1 ЗЗД да предаде на наемодателя А. Б. държането на магазинното помещение, предоставено с наемния договор от 17.06.2009 г., и е взел предвид неоспорения протокол от 29.03.2012 г. за извършен от съдебен изпълнител въвод на наемодателя в помещението. Приел е, че посочените доказателства установяват по несъмнен начин обстоятелството, че към датата на постановяване на осъдителното решение по чл.233, ал.1 ЗЗД, съвпадаща с датата на предявяване на исковете за наем и за обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД – 12.08.2011 г., дружеството – наемател е осъществявало държане на магазинното помещение, което е преустановено едва с въвода на 29.03.2012 г.
По повод подадена от ищеца А. Б. въззивна жалба Пловдивски апелативен съд е отменил частично решението на първата инстанция и е осъдил ответника да заплати на ищеца още 586.77 лв., представляващи дължим наем за периода м. януари 2011 г. – м. март 2011 г. Въззивният съд е мотивирал извода си за дължимост на посочената сума с уговорките в наемния договор, според които задължението на наемателя за плащане на наем за времето от м. януари до м. март 2011 г. възлиза на 1 200 евро месечно с левова равностойност 2 151.41 лв. С оглед на това и като е съобразил, че първоинстанционният съд е присъдил за същия период наем на база месечна вноска от 1 100 евро, вместо уговорените 1 200 евро, въззивният съд е присъдил на ищеца разликата до пълния дължим наем или общо за трите месеца 586.77 евро.
В зависимост от изхода на делото във въззивното производство въззивният съд е разпределил отговорността на страните за разноски като е коригирал и дължимите за първоинстанционното производство разноски.
Преди да се произнесе с решение по съществото на спора, въззивният съд е оставил без уважение искането във въззивната жалба на ответника за допускане на съдебнотехническа експертиза със задачи, насочени към изясняване на обстоятелствата по захранване на наетия обект с електрическа енергия. Изложени са съображения, че недопускането на експертизата от първоинстанционния съд не съставлява процесуално нарушение по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК и че за фактите, за които се иска експертизата, по делото са събрани писмени и гласни доказателства.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Първият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не носи белезите на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а представлява касационен довод за процесуална незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Недопускането на поисканата от касатора съдебнотехническа експертиза е резултат от преценката на въззивния съд, че експертизата няма да допринесе за изясняване на релевантните за спора факти, отнасящи се до ползването на наетия имот, и че отказът на първоинстанционния съд да допусне експертизата не съставлява процесуално нарушение, което може да се подведе под хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК. Съдът е изградил правните си изводи по съществото на спора на факти и доказателства, които е счел за достатъчни, за да подкрепят вътрешното му убеждение за осъществено от наемателя ползване на наетия обект като предпоставка за уважаване на исковете за наем и за обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД. При преценка на съда, че делото е изяснено от фактическа страна, тезата на касатора за постановяване на въззивното решение при непълнота на фактите и доказателствата вследствие нарушение на съдопроизводствените правила по чл.266, ал.3 ГПК не може да обоснове допускане на решението до касационен контрол. Не е налице и бланкетно поддържаната в изложението допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Според указанията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК предполага с обжалваното въззивно решение да е разрешен правен въпрос, обусловил изхода на делото, касационното разглеждане на който ще допринесе за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по приложението на непълни, неясни или противоречиви закони. Въпросът дали въззивният съд е изяснил фактическата страна на конкретния спор, преди да постанови решението си, е от значение само за правилността на обжалваното решение, не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Без значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е и въпросът в кои случаи е допустимо събиране на нови доказателства във въззивното производство при предпоставките на чл.266, ал.3 ГПК. На този въпрос е даден отговор с множество решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Според възприетите от задължителната практика разрешения, въззивният съд е длъжен да допусне поискани с въззивната жалба доказателства, които са допустими и относими към релевантните за спора факти и които обжалващата страна е ангажирала своевременно в предвидените от процесуалния закон преклузивни срокове, но първоинстанционният съд не е допуснал поради нарушение на съдопроизводствените правила, или които страната е била лишена от възможност да ангажира като последица от такива нарушения. Въззивният съд е процедирал в съответствие със задължителната практика, отказвайки да допусне поисканата от касатора експертиза поради преценката, че не са налице процесуални нарушения, насочващи към приложението на чл.266, ал.3 ГПК. Дали този извод е законосъобразен, е въпрос на правилност на въззивното решение, която според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не подлежи на обсъждане в производството по чл.288 ГПК.
Към правилността на въззивното решение е относим и въпросът по п.4 – допустимо ли е въззивният съд да присъжда разноски за първа инстанция. Произнасянето на въззивния съд по отговорността за разноски е обусловено от възприетите във въззивното производство разрешения по съществото на спора. Евентуалната порочност на изводите за размера на дължимите разноски за всяка съдебна инстанция е основание за неправилност на въззивното решение, което може да се преценява само в производство за осъществяване на касационен контрол върху решението за разноските, не и в стадия на производството по чл.288 ГПК.
Не съставляват правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК въпросите по п.2 и п.5. Въпросът дали протоколът за въвод от частен съдебен изпълнител в имот, предмет на прекратен наемен договор, е поставен некоректно и не кореспондира с изводите на въззивния съд за осъществено от касатора ползване на магазинното помещение, обект на наемното правоотношение. За да приеме за доказан факта на ползването, въззивният съд е съобразил влязлото в сила съдебно решение по чл.233, ал.1 ЗЗД, с което е формирана сила на пресъдено нещо между страните относно държането на имота от касатора, в качеството му на наемател по прекратения договор за наем, към момент, съвпадащ с датата на предявяване на исковете по чл.232, ал.2 ЗЗД и чл.236, ал.2 ЗЗД. Въводът в имота е извършен в момент, следващ края на исковите периоди за наем и за обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД, поради което не е ценен от въззивния съд като самостоятелно доказателство за факта на ползването. Некоректно е поставен и въпросът дали е налице ползване на търговски обект без ел. захранване и дължи ли при това положение наемателя наем и консумативи за ползването. В мотивите към обжалваното решение не се съдържат изводи наетият обект да е бил лишен от електрическо захранване за времето, за което са претендирани наем и обезщетение по чл.236, ал.2 ЗЗД. Твърдението за липса на електрозахранване е поддържано от касатора, но е счетено за недоказано от съда, предвид приетата по делото справка за начислена цена на доставена и ползвана електроенергия. Поради несъответствие на посочените въпрос с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК не следва да се обсъжда бланкетно поддържаната допълнителна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Въпросът дали е допустимо въззивният съд да присъжда по-висок размер на претенцията от заявения с исковата молба, без да е допуснато увеличение на иска по чл.214 ГПК, е от значение за допустимостта на обжалваното решение, за която касационната инстанция следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. К. е поставил този въпрос във връзка с оплакването в касационната жалба, че присъждайки на ищеца допълнително сумата 586.77 лв. като наем за ползване на наетото помещение за периода 01.01.2011 г. – 31.03.2011 г., изчислен на база месечен наем от 2 347 лв. при заявена с исковата молба претенция за месечен наем от 2 151.41 лв., въззивният съд се е произнесъл „свръхпетитум”. Настоящият състав на ВКС намира, че от данните по делото не може да се направи предположение за недопустимост на въззивното решение в частта, с която е разгледан искът за наем. С исковата молба ищецът е предявил иск за заплащане на наем за целия период от 09.04.2010 г. до 31.03.2011 г. в размер общо на сумата 25 062.37 лв. В изпълнение на дадени от първоинстанционния съд указания за отстраняване на нередовности на исковата молба е депозирана уточнителна молба от 26.08.2011 г., с която ищецът е конкретизирал претенцията си за наем, посочвайки изрично, че претендира неплатен наем общо в размер на 25 062.37 лв., изчислен на база месечен наем от 1 100 евро – за времето до 31.12.2010 г., и 1 200 евро – за периода от 01.01.2011 г. до 31.03.2011 г. Първоинстанционният съд е уважил иска за наем за периода 01.01.2011 г. – 31.03.2011 г. на база месечен наем от 1 100 евро /в левова равностойност/. Допълнително присъденият от въззивния съд наем е последица от преизчисляване на наема за същия тримесечен период, но на база месечен наем в размер на 1 200 евро /в левова равностойност/ – така, както е уговорено в договора за наем и анекс към него, респ. така, както е уточнена исковата претенция за наем в молбата от 26.08.2011 г., без да е извършвана промяна на първоначално претендирания с исковата молба размер. При липса на данни за произнасяне „свръхпетитум” няма основание въззивното решение да се допуска до касационен контрол за проверка на процесуалната му допустимост по реда на чл.290 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по т. д. № 365/2013 г. на Пловдивски апелативен съд в обжалваните с касационната жалба на [фирма] части.
В зависимост от изхода на производството по чл.288 ГПК и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски в размер на сумата 300 лв. – адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба, уговорено и платено в брой по договор за правна защита и съдействие от 17.12.2013 г.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 372 от 10.07.2013 г., постановено по т. д. № 365/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение № 1752 от 20.11.2012 г. по гр. д. № 2274/2011 г. на Пловдивски окръжен съд в частта за осъждане на [фирма] да заплати на А. Д. Б. сумите 17 318.92 лв. – неплатен наем за ползване на недвижим имот по договор за наем от 17.06.2009 г. за периода м. април 2010 г. – м. март 2011 г., заедно с обезщетение за забава до датата на предявяване на иска и със законна лихва върху неплатения наем от предявяване на иска до окончателното плащане, 10 295.52 лв. – обезщетение за ползване на наетия имот за периода 31.03.2011 г. – 12.08.2011 г., заедно с лихва за забава в размер на 207.22 лв. за периода от 12.08.2011 г. до предявяване на иска и със законна лихва от датата на предявяване на иска до окончателното плащане, и в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение [фирма] е осъдено да заплати на А. Д. Б. допълнително сумата 586.77 лв. – част от дължими наемни вноски за периода м. януари 2011 г. – м. март 2011 г. и съдебни разноски за двете инстанции в размер общо на сумата 2 059.38 лв.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на [фирма] срещу постановеното от Пловдивски апелативен съд решение № 372 от 10.07.2013 г. по т. д. № 365/2013 г. в частта, с която е потвърдено решение № 1752 от 20.11.2012 г. по гр. д. № 2274/2011 г. на Пловдивски окръжен съд в частта за осъждането на [фирма] да заплати на А. Д. Б. сумите 454.58 лв. – консумативни разноски за електрическа енергия за периода м. април 2010 г. – м. март 2011 г., 7 041 лв. и 222 лв. – неустойка за забава по т.9 от договора за наем и обезщетение над неустойката за по-големи вреди от тези, за които тя е уговорена.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място],[жк], [жилищен адрес] и съдебен адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] – адв. Г. Х., да заплати на А. Д. Б. с ЕГН [ЕГН] със съдебен адрес [населено място], бул. „Ц. Б. ІІІ Обединител” № 54, сумата 300 лв. /триста лв./ – разноски по делото.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО може да се обжалва в едноседмичен срок от връчването с частна жалба пред друг състав на ВКС, Търговска колегия, само в частта за оставяне на касационната жалба без разглеждане, а в останалата част не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :