8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 163
София,18.03.2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на пети март през две хиляди и четиринадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 3115/2013 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] /с предишно фирмено наименование [фирма]/ – [населено място], срещу решение № 66 от 16.01.2013 г., постановено по в. гр. д. № 3583/2012 г. на Варненски окръжен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 3515 от 24.07.2012 г. по гр. д. № 21248/2011 г. на Варненски районен съд, с което е признато за установено на основание чл.124, ал.1 ГПК, че [фирма] не дължи на [фирма] сумата 24 629.24 лв., претендирана като корекция на потребена, неотчетена и неплатена стойност на електроенергия за периода 21.05.2011 г. – 16.11.2011 г. за обект в [населено място], м. „Журналист”, клиентски № [ЕГН], за която е издадено дебитно известие № [ЕГН] от 29.11.2011 г., и ответникът е осъден да заплати на ищеца разноски в размер на 2 002.02 лв.
В жалбата са изложени подробни доводи за неправилност на въззивното решение поради наличие на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. К. моли за отмяна на решението и за отхвърляне на иска с присъждане на направените по делото разноски.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК като значим за изхода на делото е посочен въпросът за наличието на правна възможност доставчикът на електрическа енергия да извършва последваща промяна в сметките на своите абонати поради установен нерегламентиран достъп до вътрешността на средството за търговско измерване. Допускането на касационно обжалване се поддържа на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, аргументирано с необходимостта от промяна на създадената при действието на чл.290 ГПК задължителна практика на ВКС по поставения правен въпрос и със законодателните изменения в Закона за енергетиката, обнародвани в ДВ бр.54/17.07.2012 г., уреждащи правила за провеждане на корекционни процедури от доставчиците на електрическа енергия.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба в писмен отговор по чл.287 ГПК. Претендира разноски.
От ответника [фирма] е подадена частна касационна жалба срещу частта от въззивното решение, с която е потвърдено определение № 12263 от 29.08.2012 г. по гр. д. № 21248/2011 г. на Варненски окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на дружеството – жалбоподател за изменение по реда на чл.248 ГПК на първоинстанционното решение в частта за разноските и за присъждане на пълния размер на заплатеното от дружеството адвокатско възнаграждение, намалено на основание чл.78, ал.5 ГПК от 2 800 лв. на 1 000 лв.
В частната касационна жалба се поддържа, че въззивният съд е нарушил разпоредбите на чл.78, ал.5 ГПК и чл.36 ЗА като е намалил възнаграждението под задължителния трикратен минимум, предвиден в § 2 ДР на Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения, и неправилно е аргументирал извода си за липса на фактическа и правна сложност на делото със съществуването на константна практика на съдилищата и на ВКС по релевантния за спора правен въпрос. Допускането на касационно обжалване е обосновано с всички основания по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК, заявени по отношение на въпросите : Законосъобразно ли е да се приеме, че правилото на § 2 ДР на Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения е издадено извън законовата делегация и следва ли същото да е неприложимо; Константната практика на съдилищата, вкл. и на ВКС по чл.290 ГПК, по определен вид дела еквивалент ли е на липса на фактическа и правна сложност на казуса. За доказване на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК е представена многобройна съдебна практика.
По делото е постъпила и частна жалба от [фирма] срещу определение № 1351 от 10.05.2013 г., с което Варненски окръжен съд е оставил без уважение молбата на дружеството за изменение по реда на чл.248 ГПК на решението по в. гр. д. № 3583/2012 г. в частта за разноските и за присъждане на адвокатско възнаграждение за въззивното производство в пълния заплатен размер от 1 800 лв.
Частната жалба съдържа оплаквания за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на разпоредбите на чл.78, ал.5 ГПК и чл.36 ЗА при преценката за отсъствие на фактическа и правна сложност на делото и намаляването на адвокатското възнаграждение под допустимия от § 2 ДР на Наредба № 1/2004 г. на ВАС минимален размер.
В писмени отговори по чл.276, ал.1 ГПК [фирма] изразява становище за неоснователност на частната касационна жалба и на частната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
По касационната жалба на [фирма] :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма] против [фирма] /сега [фирма]/ отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за недължимост на сумата 24 629.24 лв., представляваща корекция на потребена, неотчетена и неплатена стойност на електроенергия за периода 21.05.2011 г. – 16.11.2011 г. за обект в [населено място], м. „Журналист”, Варненски окръжен съд е приел, че в качеството си на потребител по договор за продажба на електрическа енергия ищецът не дължи на ответника – доставчик спорната парична сума, тъй като същата е начислена след извършена по силата на чл.24 и чл.38, ал.1 от Общите условия към договора корекция на сметката за електроенергия, която корекция е лишена от законово основание и не обвързва потребителя със задължение за плащане. Въззивният съд е счел за установено, че корекцията е осъществена от ответника въз основа на констативен протокол за извършена проверка в обекта на потребителя, с който е констатирано отклонение в работата на средството за търговско измерване, препятстващо правилното отчитане на количеството доставена и потребена електроенергия. Съобразил е заключението на съдебнотехническата експертиза, според което количеството електрическа енергия, за което е начислена посочената в корекционната справка сума, е технически възможно да е била доставена на абоната. Въпреки констатираното отклонение в работата на средството за техническо измерване, въззивният съд е преценил, че само по себе си то не поражда право за доставчика да коригира едностранно сметката на потребителя за вече доставената и потребена електроенергия. Като се е позовал на задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК, съдът е изразил становище, че след като в действащото през исковия период законодателство не е предвидена правна възможност доставчикът на електрическа енергия да извършва последваща едностранна промяна в сметките на потребителите за вече доставена електрическа енергия, въведените с общите условия на доставчика клаузи – конкретно чл.24 и чл.38, ал.1, т.1 – т.3 ОУ, уреждащи провеждането на корекционна процедура в сметките на потребителите и санкциониране на потребителите, без да се изисква доказване на виновно поведение от тяхна страна, са нищожни и не пораждат правни последици поради противоречие с императивната разпоредба на чл.82 ЗЗД и с установения в нея принцип за виновен характер на договорната отговорност.
Въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване, тъй като не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, но не отговаря на допълнителното изискване на чл.280, ал.1, т.3 ГПК – да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По въпроса дали доставчикът на електрическа енергия има право да коригира едностранно сметките на потребителите за доставена през минал период електрическа енергия е формирана задължителна практика на ВКС по чл.290 ГПК. В множество решения, постановени от състави на Търговска колегия при ВКС – напр. решение № 177/12.12.2011 г. по т. д. № 1008/2010 г., решение № 165/19.11.2009 г. по т. д. № 103/2009 г., решение № 104/05.07.2010 г. по т. д. № 885/2009 г., решение № 26/04.04.2011 г. по т. д. № 427/2010 г., решение № 57/28.05.2012 г. по т. д. № 436/2011 г., решение № 189 от 11.04.2011 г. по т. д. № 39/2010 г., решение № 79/11.05.2011 г. по т. д. № 582/2010 г., решение № 29/15.07.2011 г. по т. д. № 255/2010 г., решение № 24/21.12.2013 г. по т. д. № 799/2012 г., решение № 200/30.12.2013 г. по т. д. № 983/2012 г. и др., е прието, че не съществува законово основание за доставчика на електрическа енергия да извършва едностранна корекция в сметките на потребителите за минал период – както при действието на отменените Закон за енергетиката и енергийната ефективност и Наредба присъединяване към преносната и разпределителните мрежи, така и след влизане в сила на Закона за енергетиката /в приложимата към спора редакция преди изменението в сила от 17.07.2012 г./ и подзаконовите нормативни актове по неговото прилагане; Коригирането на сметките само въз основа на обективно констатирания факт на неточно отчитане на доставяната електроенергия, без да са доказани периода на неточното или липсващо отчитане, реалното количество доставена, потребена и неотчетена електрическа енергия и виновното поведение на потребителя, препятствало точното отчитане, е недопустимо, тъй като нарушава принципа за равнопоставеност на страните в договорното правоотношение и закрепения в чл.82 ЗЗД принцип за виновен характер на договорната отговорност; Доставчикът на електрическа енергия не може да обосновава правото си на едностранна корекция на сметките на потребителите с клаузи в приетите от него самия общи условия, доколкото подобни клаузи са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 6 и т. 18 З. и поради това са нищожни по силата на чл. 146, ал. 1 З. и чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло така създадената задължителна практика, на част от която се е позовал и въззивният съд при постановяване на обжалваното решение. Обстоятелството, че касаторът счита тази практика за неправилна, не налага промяната й и не обосновава основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Към същата практика /в частност – решение № 189/11.04.2011 г. по т. д. № 39/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение № 26/04.04.2011 г. по т. д. № 427/2010 г. на ВКС, ІІ т. о./ е препратено и в цитираното в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК решение № 487/29.11.2012 г. по гр. д. № 1750/2011 г. на ВКС, ІV г. о. Произнасянето в решението е резултат от преценка на специфичните за конкретното дело факти и доказателства, което сочи на неоснователност на доводите на касатора, че с това решение е признато наличието на законова възможност за доставчика на електрическа енергия да коригира сметките на потребителите за доставена през минал период електрическа енергия.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не може да се счете за осъществено и с оглед развитата в изложението теза, че създадената от ВКС задължителна практика по чл.290 ГПК следва да бъде изоставена и променена предвид законодателната промяна в правната регулация на обществените отношения по доставка и потребление на електрическа енергия, извършена със ЗИД на Закона за енергетиката, обн. в ДВ бр.54/17.07.2012 г. Промяната в законодателната уредба е последваща спрямо периода, за който се отнася оспорената с иска по чл.124, ал.1 ГПК корекция, а поради липса на придадено от законодателя обратно действие новата правна регламентация е неприложима спрямо правоотношението, предмет на разрешения с обжалваното решение правен спор.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението по в. гр. д. № 3583/2012 г. на Варненски окръжен съд.
В зависимост от изхода на делото ответникът по касация има право на разноски по чл.78, ал.3 ГПК, но само за производството по чл.288 ГПК. Ето защо на същия следва да се присъдят разноски в размер на сумата 900 лв., представляваща ? от адвокатското възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 22.04.2012 г., уговорено в размер на 1 800 лв. не само за изготвяне на отговор на касационната жалба, но и за процесуално представителство пред ВКС, т. е. за производство по чл.290 ГПК, каквото не би могло да се развие поради недопускане на касационното обжалване.
По частната касационна жалба на [фирма] :
Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна в указания от въззивната инстанция преклузивен срок за обжалване на въззивното решение и е допустима.
Въззивният съд е потвърдил постановеното по реда на чл.248 ГПК определение на Варненски окръжен съд, с което е оставена без уважение молбата на ищеца [фирма] за изменение на решението по гр. д. № 21248/2011 г. в частта за разноските, след като е възприел становището на първата инстанция, че няма основание за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на дружеството над редуцирания с решението размер от 1 000 лв. до реално платения и претендиран размер от 2 800 лв. Като е съобразил фактическата и правна сложност на делото, отчитайки и съществуващата константна практика на ВКС по подобен род дела, решаващият състав на Варненски окръжен съд е направил извод, че редуцирането на възнаграждението от 2 800 лв. на 1 000 лв. – сума, надхвърляща минималния размер на възнаграждението, определен според цената на иска по правилото на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС, е законосъобразно. Изразил е становище, подкрепено с практика на ВКС по чл.274, ал.3 ГПК, че при прилагане на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК първоинстанционният съд не е бил обвързан от § 2 ДР на Наредба № 1/2004 г. на ВАС, предвиждащ забрана за намаляване на възнаграждението на основание чл.78, ал.5 ГПК под трикратния размер на предвидения в Наредбата минимум, тъй като § 2 ДР на Наредба № 1/2004 г. излиза извън законовата делегация на чл.36 ЗА, към който препраща чл.78, ал.5 ГПК.
С оглед изводите на въззивния съд поставеният от касатора въпрос дали константната съдебна практика по определен род дела е еквивалент на липса на правна и фактическа сложност на даден казус не може да се определи като значим за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е извършил самостоятелна преценка на фактическата и правна сложност на делото, а наличието на константна практика по въпроса за правото на доставчика на електрическа енергия да коригира едностранно сметките на потребителите за минал период е изтъкната само като допълнителен аргумент в подкрепа на извода, че сложността на делото не оправдава заплащане на адвокатско възнаграждение над редуцирания размер от 1 000 лв. до претендираните от дружеството – ищец 2 800 лв. Доколкото посоченият въпрос не е обусловил изхода на въззивното производство, не се налага обсъждане дали същият е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Релевантен за изхода на делото в частта за разноските е въпросът дали правилото на § 2 ДР на Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения е приложимо в случаите на намаляване на адвокатското възнаграждение при направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК. Поставеният въпрос е разрешен по задължителен за съдилищата в Република България начин с Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Според указанията в т.3 от решението, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78, ал. 5 ГПК съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1/09.07.2004 г. на ВАС ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер. Въззивното решение е постановено в съответствие с формираната с ТРОСГТК № 6/2012 г. задължителна практика, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Предвид съществуващата задължителна практика по значимия за изхода на делото правен въпрос, касационното обжалване не може да се допусне и на основанията по чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК.
По частната жалба на [фирма] :
Частната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, но по същество е неоснователна.
За да остави без уважение искането на [фирма] за изменение на въззивното решение в частта за разноските, Варненски окръжен съд е приел, че не са налице предпоставките на чл.248 ГПК за промяна на присъденото с решението адвокатско възнаграждение за въззивното производство, чийто размер е намален на основание чл.78, ал.5 ГПК от 1 800 лв. на 1 000 лв. Въззивният съд е потвърдил извода си в решението, че отнесено към фактическата и правна сложност на делото, действително платеното и претендирано от [фирма] възнаграждение от 1 800 лв. е прекомерно и подлежи на намаляване до размер на сумата 1 000 лв., която надвишава минималния размер на възнаграждението, предвиден в чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС. Изложил е съображения, че при редуциране на възнаграждението не следва да бъде съобразявана разпоредбата на § 2 ДР на Наредба № 1/2004 г. на ВАС, предвид противоречието й със законовата разпоредба на чл.36 ЗА.
Определението е правилно.
Законосъобразен е изводът на въззивния съд за отсъствие на предпоставки по чл.248 ГПК, налагащи изменение на въззивното решение в частта за разноските. Изчислен по правилото на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС, минималният размер на адвокатското възнаграждение за защита по делото възлиза на 942.58 лв. Естеството на правния спор, въведен с иска по чл.124, ал.1 ГПК, не разкрива фактическа и правна сложност, оправдаваща уговаряне и заплащане на възнаграждение, надвишаващо значително установения в Наредбата минимален размер. Съпоставено със сложността на делото, платеното за въззивното производство адвокатско възнаграждение несъмнено е прекомерно по смисъла на чл.78, ал.5 ГПК и при своевременно направеното от насрещната страна възражение, правилно е редуцирано от въззивния съд при съблюдаване на установения в Наредба № 1/2004 г. на ВАС минимум, към който препраща чл.36 ЗА.
Неоснователен е доводът на частния жалбоподател, че отказът на въззивния съд да съобрази § 2 ДР на Наредбата и да не намалява възнаграждението под трикратния минимален размер на възнаграждението противоречи на закона. Както е прието в съобразителната част към т.3 на Тълкувателно решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, § 2 ДР Наредба №1/2004 г. надхвърля рамките на произтичащата от чл.36 ЗА законова делегация и допълва разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, без за това да са делегирани правомощия по надлежния ред на Висшия адвокатски съвет, и поради противоречие със закона – чл. 36 ЗА и чл.78, ал. 5 ГПК, не следва да се прилага от съда.
Произнасяйки се в този смисъл, въззивният съд е приложил правилно закона, с оглед на което обжалваното с частната жалба определение следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 66 от 16.01.2013 г., постановено по в. гр. д. № 3583/2012 г. на Варненски окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], Район „В. В.”, Бизнесцентър В., сграда № 6, да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК] – [населено място] [улица], ет.5, сумата 900 лв. – разноски по чл.78, ал.3 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 1351 от 10.05.2013 г., постановено по в. гр. д. № 3583/2012 г. на Варненски окръжен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :