3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 235
София, 25.02.2011 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди и единадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ТАТЯНА ВЪРБАНОВА
ЧЛЕНОВЕ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
БОНКА ЙОНКОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова ч. т. д. № 36/2011 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.274, ал.3, т.2 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Б. ТМ – Р.” публично АД -[населено място], срещу определение № 1460 от 28.09.2010 г. по ч. гр. д. № 1227/2010 г. на Софийски апелативен съд. С обжалваното определение е оставено в сила определение от 25.06.2010 г. по гр. д. № 546/2007 г. на П. окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на „Б. ТМ – Р.” публично АД за изменение по реда на чл.192, ал.4 от ГПК /отм./ на постановеното по делото решение № 25 от 07.06.2010 г. в частта за разноските.
В частната касационна жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното определение поради нарушение на закона и необоснованост и се прави искане за отмяната му. Частният жалбоподател определя като незаконосъобразни изводите на въззивния съд относно крайния момент, до който следва да бъдат представени доказателства за извършените от страната разноски. Поддържа становище, че за да бъдат присъдени разноските, достатъчно е да са заплатени реално преди устните състезания в съответната инстанция, без значение дали и кога са представени доказателствата, удостоверяващи извършването им.
Приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предвиденото в чл.280, ал.1, т.3 от ГПК основание, поддържано по отношение на поставения като обуславящ процесуалноправен въпрос до кой момент е допустимо да се представят доказателства за извършени пред съответната съдебна инстанция разноски, за да бъдат присъдени от съда, включително по реда на чл.192, ал.4 от ГПК /отм./.
Ответникът по частната касационна жалба [фирма] -[населено място] не заявява становище.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи, приема следното :
Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
За да потвърди обжалваното пред него определение на П. окръжен съд, с което е оставено без уважение искането на [фирма] за изменение по реда на чл.192, ал.4 от ГПК /отм./ на постановеното по гр. д. № 546/2007 г. решение в частта за разноските и за присъждане в полза на дружеството на сумата 1 900 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство, Софийски апелативен съд е приел, че искането е неоснователно поради пропускане на крайния момент за представяне на доказателства за плащане на претендираното възнаграждение. Обосновано е становище, че правото на разноски зависи не само от изхода на делото, а и от надлежното заявяване на искане за присъждането им и доказване на факта на реалното им понасяне от страната, която има право да ги получи, респ. че меродавният момент, до който може да се иска присъждане на разноски и трябва да се докаже извършването им, е приключването на устните състезания по делото в съответната инстанция. Като е съобразил, че до приключване на устните състезания пред П. окръжен съд ищецът – частен жалбоподател [фирма] не е представил доказателства за реално платени разноски за адвокатско възнаграждение в уговорения в приложен към делото договор за правна защита и съдействие размер – 1 900 лв., въззивният съд е възприел извода на първоинстанционния съд за отсъствие на основание по чл.192, ал.4 от ГПК /отм./ за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските чрез присъждане на исканото възнаграждение.
Обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Предвид решаващите мотиви, с които е аргументирано потвърждаването на отказа на първоинстанционния съд за изменение на постановеното по съществото на правния спор решение в частта за разноските, поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК процесуалноправен въпрос несъмнено е обуславящ за изхода на делото и отговаря на въведеното в чл.280, ал.1 от ГПК общо изискване за достъп до касационен контрол.
Не е осъществена обаче допълнителната предпоставка, специфична за поддържаното от частния жалбоподател основание за допускане на обжалването – чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Според указанията в т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е налице в случаите, когато произнасянето на Върховния касационен съд по обусловилия изхода на конкретното дело правен въпрос ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Разпоредбите на отменения Граждански процесуален кодекс от 1952 г. и тези на действащия Граждански процесуален кодекс от 2007 г., които уреждат отговорността на страните за разноски в гражданския процес – чл.64 от ГПК /отм./, съотв. чл.78 от ГПК, са ясни, непротиворечиви и не се нуждаят от тълкуване. Както при действието на ГПК от 1952 г., така и след влизане в сила на ГПК от 2007 г., е създадена трайна и непротиворечива съдебна практика по приложение на цитираните законови разпоредби, в която по несъмнен и категоричен начин е възприето разбирането, че отговорността на страните за разноски в процеса е обусловена не само от изхода на делото, а и от надлежното заявяване на искане за присъждане на разноските и от представяне на доказателства за реалното им извършване в претендирания размер от страната, която има право да ги получи. Не съществува противоречие в практиката и по въпроса за пределния момент, до който следва да бъдат представени доказателства за факта на извършване /плащане/ на разноските и за действителния им размер, а именно – моментът на приключване на устните състезания пред съответната инстанция, в който се преклудира и правото да се претендират разноските. При съществуващата ясна законова уредба на отговорността за разноски в гражданския процес и реда за реализирането й, съпътствана с непротиворечива съдебна практика, произнасянето по поставения от частния жалбоподател процесуалноправен въпрос не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Изложените съображения обосновават извод за отсъствие на релевираното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК за допускане на въззивното определение до касационен контрол.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 1460 от 28.09.2010 г., постановено по ч. гр. д. № 1227/2010 г. на Софийски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :